Разполагаше с достатъчно пари в брой, плюс няколко кредитни карти на чуждо име. Вече нямаше как да бъде Сам Уинго, тъй като системата моментално щеше да го засече. Надяваше се някой ден да се завърне към нормалния си живот. Но пътят дотам все още беше много дълъг.
Качи се в стаята си, седна на леглото и извърна глава към прозореца. Отвъд реката се виждаше Пентагонът, най-голямата административна сграда в света. Този факт беше учудващ, защото тя бе висока едва няколко етажа. След нападението над Пърл Харбър страната изпитала остра нужда от команден център за своята армия и сградата била завършена само за година и нещо със строителни колички, лопати и потта на безброй американци. Цялата нация се гордееше с това постижение.
А самият Уинго се бе гордял със службата си в армията. Винаги беше влизал в Пентагона с по-енергична походка от обичайната. Но в момента мисълта за това място не му носеше нищо друго освен разочарование и горчивина. Не можеше да се отърве от чувството, че е предаден от хора, работещи в тази сграда.
Не знаеше защо, но те очевидно имаха силна мотивация.
Пътешествието с товар от два тона и двеста килограма – пачки немаркирани банкноти от петстотин евро, възлизащи на един милиард – представляваше сложна операция от няколко отделни фази. Доставката на парите беше едва първата от тях, а Уинго беше сред малцината, които бяха запознати с целия план.
В известно отношение това беше добре, защото щеше да търси предателите сред малцина. Уинго беше твърдо решен да ги разкрие. Беше опитал да си свърши работата, ала някой по веригата го беше прецакал. Но той беше войник и нямаше никакво намерение да подложи и другата си буза. Войниците не прощаваха и не изпитваха състрадание. Бяха обучавани да отвръщат на удара.
Напусна хотелската стая, извървя пеша четири пресечки в западна посока и си нае кола. Използва фалшивите документи за самоличност и кредитната карта, с които се беше сдобил в Индия. Изкара колата от подземния гараж и се наслади на мобилността, която бе придобил с нея. Сега вече повярва, че ще успее да свърши нещо.
Но преди това имаше друга задача. Подкара към един полицейски паркинг за конфискувани коли и внимателно го огледа. Не видя кучета, а охранителната камера на високия стълб в центъра дори не беше включена в захранването. Това се дължеше на обичайните съкращения в бюджета.
Покатери се по оградата и скочи от другата страна. Започна търсенето, но непрекъснато беше нащрек. В крайна сметка откри това, заради което беше дошъл – една кола в дъното, която явно бе престояла дълго тук. Шофьорската врата и предният десен калник бяха смачкани. Номерата ѝ обаче все още бяха валидни. Минута по-късно тичаше към оградата с табелите в ръка.
Монтирането им на наетата кола стана бързо. Ако някой ги запишеше, за да ги провери в базата данни на Службата за регистрация на МПС, новата самоличност на Уинго изобщо нямаше да пострада.
Върна се в хотела и набра един номер на мобилния си телефон.
– Полковник Саут – обади се плътен мъжки глас.
– Аз съм – рече Уинго.
След няколко секунди тишина в слушалката се разнесе учестено дишане. Без съмнение предизвикано от гняв.
– Знаеш ли в какви лайна си затънал? – излая Саут.
– Значи и ти си затънал в тях – реагира светкавично Уинго. – Армията не вдига падналите, полковник Саут. Просто ги довършва с куршум в челото и продължава напред.
– На мен ли го казваш, мръснико?! Успя да ме прецакаш отвсякъде!
– Откри ли Тим Саймънс от Небраска?
– В ЦРУ не са чували за него. И не знаят нищичко за нашата мисия в Афганистан. Толкова по въпроса!
– Значи е бил мошеник.
– Ако не е плод на болното ти въображение. Къде са парите, Уинго?
– Вече ти казах, че ги взеха. Наясно си, че е така.
– Единственото, с което съм наясно, е, че хората, които трябваше да те посрещнат, са ликвидирани. Камиона с парите го няма, а ти също изчезна. Наистина ли си изненадан от това, което си мислим за теб?
– Защо ще ти се обаждам, ако съм свил парите?
– За да си спасиш задника!
– Няма да е нужно, ако разполагам с един милиард евро.
– Ако наистина си невинен, трябва да се явиш в службата! Това ти го казах още при първия ни разговор. Ще седнем един срещу друг и ще преценим какво се е случило.
– Искаш да кажеш, че ще ме заровиш някъде далече, за да не може истината да излезе наяве.
– Ние сме американци, Уинго. Не вършим такива неща, особено пък със своите сънародници.
– Но ти знаеш не по-зле от мен какво ще се случи, ако фактите около тази мисия излязат наяве. Последиците ще се усетят не само в Пентагона, но и на Пенсилвания Авеню отвъд реката. Аз знам къде трябваше да отидат тези пари и за какво трябваше да бъдат използвани. Ти също го знаеш. Но последното място, на което някои хора биха искали да видят тази история, са първите страници на "Уошингтън Поуст" или "Ню Йорк Таймс".
– Защо имам чувството, че ме заплашваш, а чрез мен и собственото си правителство? – изръмжа Саут. – Какво искаш? Още пари? Малко ли ти се виждат един милиард евро? Или ме изнудваш само ей така, за кеф?
– Опитвам се да ти обясня защо няма да се явя в службата. Защото ще е все едно дали съм, или не съм виновен. А аз наистина не съм. Но въпреки това с мен ще е свършено.
– Тогава защо доброволно реши да изпълниш тази мисия?
– Защото исках да служа на страната си. По тази причина и не обърнах особено внимание на детайлите, които не се случиха според плана. Но сега ще имам достатъчно време да се занимая с тях.
– Е, кой е откраднал парите, след като не си ти?
– Ще разбера. Можеш да разчиташ на мен.
Уинго прекъсна връзката и понечи да прибере телефона в джоба си, но в същия момент той започна да вибрира. Прочете току-що получения имейл.
Тайлър му беше отговорил.
***
Шон изблъска матрака и се закашля от гъстия дим.
– Добре ли си? – викна той.
– Благодаря, да – отвърна тя и също се закашля. – Но ако не изчезнем час по-скоро, и двамата ще бъдем зле.
Измъкнаха се от ваната и се запрепъваха към вратата. Или по-скоро към мястото, където би трябвало да е тя. Стената между банята и стаята бе полуразрушена. Шон понечи да прекрачи прага, но бързо се дръпна назад. Мишел почти се блъсна в него и също се дръпна.
На практика спалнята я нямаше. На нейно място зееше широка дупка към това, което беше останало от помещението под нея, така че нямаше как да стигнат до външната тераса. Пламъците ближеха стените, а димът ставаше все по-гъст.
Мишел надникна през ръба.
– Трябва да се измъкнем – извика тя.
– Да, но как?
В далечината се разнесе вой на сирена и след миг на пътя изскочи полицейска кола с включени сигнални светлини.
– Ако останем тук, ще изгорим живи.
Пламъците бързо ги обкръжаваха.
Мишел зърна приближаваща се пожарна, но светкавично изчисли, че докато тя стигне тук, и двамата ще са мъртви.
– Помогни ми! – извика тя и започна да събира хавлиените кърпи, които се въргаляха наоколо.
Навързаха ги една за друга и пристегнаха единия край около оголената носеща колона.
– Ще се спусна пръв – обяви Шон. – Ако ме издържат, ти няма да имаш проблеми.
– Ако обаче се скъсат, ще се пребиеш – възрази Мишел. – Нека аз да съм първа.
Но Шон вече беше застанал на ръба и беше хванал импровизираното въже.
– Дано кърпите им са по-прилични от останалия инвентар – извика той и започна да се спуска.
Мишел го последва в мига, в който той се приземи.
Мотелският комплекс се оказа почти празен, съдейки по малкото хора, изскочили на паркинга. Един от тях беше бос и само по гащи.
– Надушваш ли нещо? – попита притеснено Шон.
– Газ – каза тя.
– Бягайте! – изкрещя той. – Изтичане на газ!
Без да чакат второ предупреждение, хората бързо се разпръснаха. Десет секунди по-късно газта се възпламени и проби още една огромна дупка между двата етажа. Разлетяха се отломки. Достигнаха десетина метра височина и започнаха да падат върху паркираните наоколо коли. Шон и Мишел бяха успели да се измъкнат извън периметъра на взрива.
