Уинго обаче не търсеше убежище, а възможност час по-скоро да изчезне от тук.

Шансът се разкри пред него чак в края на дългия ден, прекаран в търсене на начин да напусне страната. Наложи се да плати известна сума като подкуп, но тя се оказа съвсем поносима. Сега седеше на брезентовата седалка и правеше отчаяни опити да не започне да се търкаля в металната утроба на самолета и да задържи в стомаха си малкото храна, която беше поел.

Все още не знаеше кой му е отнел товара и защо го е направил. Нямаше представа какво знае за случая правителството на Съединените щати. Едно обаче беше сигурно – цялата вина бе стоварена върху него и той щеше да бъде арестуван веднага щом го откриеха.

Уинго не знаеше, че съвсем наскоро му е изпратен имейл, защото беше изключил телефона си още при излитането на самолета. Въпросният имейл нямаше да получи отговор поне докато траеше дългият полет.

Часовете във въздуха му даваха възможност да обмисли в детайли стъпките, които да предприеме след завръщането си в Щатите. Не че имаше кой знае какъв избор. Беше сигурен, че синът му е поставен под наблюдение. Положително бяха засекли имейла, който му беше изпратил. И сега вероятно го бяха заключили някъде. Сърцето му се сви от мъка. В тази мисия имаше нещо гнило още от самото начало. Чудеше се как не го беше усетил.

Бяха приели, че е виновен, в мига, в който отказа да изпълни заповедта на прекия си командир за завръщане в базата. Вече го виждаха изправен пред военния съд. По всяка вероятност бяха решили, че просто е присвоил онова, което превозваше. Част от съзнанието му много искаше да е така. Защото в момента би могъл да се възползва от него.

Но товарът не беше на негово разположение. Беше го прибрал един тип от Небраска на име Тим Саймънс, или както там се казваше гадното копеле. Уинго беше почти сигурен, че не се казва Тим, и се съмняваше, че има нещо общо с щата Небраска.

Трябваше час по-скоро да осъществи контакт със сина си и да му обясни ситуацията. А след това щеше да помисли за отвлечения товар. Ако успееше да го върне обратно, може би имаше шанс да спаси репутацията си и да не прекара остатъка от живота си във военния затвор на Канзас.

В момента, в който самолетът отново се затресе в поредната турбулентна зона, съзнанието на Уинго изведнъж се проясни.

Нямаше шанс да изпълни нищо от това, което беше обмислял досега. Нямаше как да се върне при сина си, нямаше как да възстанови товара, който най-вероятно вече се намираше в друг, недостъпен за него свят. Освен това го глождеше неприятното предчувствие, че полицията го чака на летището в Атланта. Което означаваше, че ще прекара остатъка от живота си зад решетките.

Затвори очи и започна да се моли. Това му оставаше. Да се моли за чудо.

– Нищо – поклати глава Тайлър.

Откакто изпрати имейл на баща си, не откъсваше очи от компютърния екран. Беше използвал един акаунт в Джимейл, създаден от Мишел. Баща му нямаше да знае кой е изпращачът, но със сигурност щеше да разпознае шифъра, чрез който контактуваше със сина си. Тайлър предпочете да бъде предпазлив с текста, защото не знаеше дали писмото няма да се прочете от други хора, които да успеят да го разшифроват.

Обърна се да погледне Мишел. Вече бяха в къщата на Шон в Северна Вирджиния. Двамата детективи прецениха, че е твърде опасно да върнат Тайлър в дома му, за да си събере нещата. Бяха го докарали направо тук, а после Шон беше отишъл да му вземе багажа. През последния половин час Мишел непрекъснато поглеждаше часовника си.

– Можеш да му звъннеш или да му изпратиш есемес – обади се Тайлър.

– Не – каза тя. – Ще реши, че го проверявам.

– Което ще е самата истина.

– Точно това го дразни.

Навън вече беше тъмно и червата на Тайлър започваха да протестират.

Мишел явно ги чу, защото бързо се изправи.

– Не съм много по готвенето, но ще се опитам да направя някаква вечеря – обяви тя.

– Мога да ти помогна.

– Защо не? Кати ми каза, че умееш да готвиш и дори си споделил някои рецепти с майка ѝ.

– Научих се от мама. Тя беше страхотна готвачка.

– Не се и съмнявам, Тайлър – въздъхна тя. После лицето ѝ се проясни. – Това е прекрасно умение, което момичетата ще оценят.

– Мислиш ли?

– О, можеш да ми вярваш. Няма нищо по-приятно от мъж с готварска престилка.

Мишел замълча за момент, после погледна през прозореца и изведнъж се сепна.

– Днес не отиде на плуване!

– Не е проблем. Нямам скорошни състезания, тъй че мога да пропусна една тренировка.

– Но треньорът ти сигурно ще звънне на Джийн да я попита какво става – отбеляза тя.

– Вече му изпратих имейл, че съм болен. Той знае за баща ми и няма да се сърди.

В крайна сметка решиха, че вместо вечеря могат да си направят нещо като закуска. Докато Мишел внимаваше да не прегори бекона, Тайлър приготви един сложен омлет с най-различни продукти, както и царевично пюре с масло, и кифлички – всичко това за по-малко от час.

– Шон също умее да готви, нали? – подхвърли той.

– О, да, страхотно. И слава богу, защото аз не мога и яйца да изпържа. Между другото, как разбра?

– От продуктите, които държи в шкафа и хладилника. А и по обзавеждането на кухнята и приборите в нея. – Взе в ръка един нож и добави: – Това нещо тук не е за аматьори. Също като кухненския робот отсреща.

– От теб ще излезе добър детектив – отбеляза Мишел. – Кати каза, че си много умен и си отличник.

– Сериозно? – попита той, като се опита да скрие усмивката си.

– Да.

Седнаха да се хранят на масата в кухнята. Мишел си направи кафе, а Тайлър си сипа портокалов сок. Не след дълго приключиха, изплакнаха съдовете и заредиха миялната. Той се зае да подрежда кухнята, а тя провери телефона си за съобщения и каза:

– Шон пристига след малко.

– Къде е бил досега?

– Предполагам, че се е отбил в болницата да види Дейна. Освен това трябваше да свърши някои неща, докато аз стоя при теб.

– Утре мога и да не ходя на училище – рече Тайлър.

– Не. По-добре да се държиш както обикновено.

– Ами Джийн? Хората скоро ще разберат, че си е тръгнала.

– Ще прекосим този мост, когато стигнем до него, Тайлър.

– Това може да е много скоро.

– Може – отвърна тя.

Двайсет минути по-късно отвън проблеснаха фарове.

Мишел надникна през прозореца и успя да зърне Шон, който слизаше от колата си.

След секунди той вече беше в къщата, уморен и депресиран. Носеше голям и доста тежък сак, който подаде на Тайлър.

– Мисля, че събрах всичко, което ще ти трябва.

– Видя ли те някой? – попита Мишел.

– Струва ми се, че не. Паркирах на съседната пряка и влязох в къщата отзад. По същия начин, както излязох. Преди това проверих дали някой не дебне на улицата, но не забелязах нищо обезпокоително.

– Ходи ли в болницата?

– Не – каза Шон. – Все пак не съм ѝ роднина. От думите на доктора разбрах, че следващите четирийсет и осем часа ще бъдат критични.

– Няма какво повече да направиш – въздъхна Мишел.

– Е, да, след като едва не я убих.

Тези думи увиснаха във въздуха и останаха там, докато Мишел не смени темата.

– Ще хапнеш ли нещо? – попита тя.

– Не съм гладен.

– Тайлър направи страхотна вечеря. Има и за теб.

– Не съм гладен – твърдо отказа Шон.

Тя седна на мястото си, а момчето, очевидно нервно, остана право.

– Е, добре – започна Мишел. – Все още няма отговор на имейла, който изпрати Тайлър. Какво ще правим? Надявам се, че докато те нямаше, си помислил по този въпрос.

– Наистина помислих. Но не стигнах до категорично решение. – Очите му се спряха на Тайлър. – Много се надявам да получим отговор от баща ти. Без него нямаме почти никакви шансове.

– Нещо ново за тримата мъже от мола? – попита Мишел.

– Сигурен съм, че новите неща са много, но за съжаление, ние нямаме достъп до тях.

– Маккини със сигурност няма да ни изпусне от поглед – мрачно отбеляза тя.