Или може би това ставаше, защото усещаше как земната сила расте у Габорн и полека, тихо и кротко го преобразува.

Така или иначе, тя изпитваше благодарност, че поданиците ѝ приеха годежа им. Защото когато той я докосна вечерта и вдигна ръката ѝ, тя усети нещо много по-силно от човешки допир. Пръстите му се сплетоха с нейните като две сраснали се лозници. Тя вече не вярваше, че би могла да остане разделена от него. Не вярваше, че би могла отново да се раздели с него и да живее, да бъде истински жива. Ако някой се опиташе да я отдели от него, Йоме най-чистосърдечно вярваше, че ще се стопи и ще умре.

Същата вечер тя повика сир Боренсон, за да му въздаде присъдата си.

За негова чест, Боренсон измина трите мили и се яви, без да възрази, смъкна се пред нея на ръце и колене и отново изпъна врат да ѝ предложи главата си, стига да я поиска. Наоколо се бяха струпали хиляди рицари и воини. Чувствата им бяха смесени, Йоме го четеше по лицата и погледите им. Някои бяха готови да го разкъсат жив. Други се мръщеха умислено, изплашени, че някой ден при подобни обстоятелства те могат да се окажат в неговото положение.

Тя можеше да го обяви извън закона, да му отнеме всякакъв ранг и закрила. Можеше да го екзекутира на място.

— Сър Боренсон — каза Йоме, — вие тежко уязвихте дома Силвареста. Имате ли да кажете нещо в своя защита?

Боренсон само поклати глава и голямата му червена брада се люшна над пръстта. Не.

— Тогава аз ще говоря във ваша защита — каза Йоме. — Вие може и да сте нанесли тежка рана на дома Силвареста, но също така го обичахте и служихте на народа на Хиърдън.

Йоме въздъхна.

— Но все пак справедливостта изисква наказание. Казвали са ми, че в древни времена деяние като вашето е могло да бъде опростено, стига провинилият се рицар да изпълни „Акт на покаяние“.

Беше ѝ трудно да си поеме дъх. Трудно ѝ беше да изрече следващите думи, макар че идеята ѝ я беше дал Бинесман и за момента ѝ се стори съвсем подходяща. Сега се чудеше дали не е прекалено. Един акт на покаяние трябваше да е нещо, с което човек да може да се справи, някой велик подвиг, който би изпитал духа му, за да може да продължи да живее. А не подвиг, който може да го унищожи.

Боеше се, че присъдата ѝ ще сломи Боренсон.

— Осъждам ви да отидете на юг, отвъд земите на Инкара. Осъждам ви да намерите Дайлан Чука, Дара всечовешки, за да разберем от него как да победим Радж Атън.

Сред тълпата зрители се разнесе удивено ахкане, бързо последвано от шепот.

Боренсон се окашля изненадано и вдигна очи към Йоме, после към Габорн, който стоеше до нея.

— Как? Кога? Искам да кажа… аз съм под клетва пред дома Ордън.

— Тогава ви освобождавам от всичките ви клетви, сър Боренсон — каза Габорн, — докато не изпълните своя Акт на покаяние. Ще станете свободен рицар и ще отговаряте само пред себе си, ако пожелаете.

— Ако пожелая?

Като че ли премисляше. Щеше да му се наложи да премине през враждебни страни, да се изправя пред неизброими опасности в някаква безплодна надежда да намери една легенда. Такова деяние можеше да отнеме цял човешки живот. Или повече. Времето за човек с дарове на метаболизъм можеше да изтече бързо.

Боренсон погледна към Мирима. Ако приемеше наказанието на Йоме, трябваше да я остави. Можеше никога вече да не я види. Лицето на Мирима беше пребледняло и сковано от страх, но тя кимна — едва-едва.

— Приемам вашата присъда — отвърна колебливо Боренсон и стана.

Вече не носеше ливреята на дома Ордън, поради което не му се наложи да я съблича. Но взе щита си и сряза връзките зад дървото, за да се смъкне коженото покривало с изрисувания образ на зеления рицар. Под коженото покритие щитът беше само една стегната в дървена рамка плоска стомана.

— Кога заминаваш? — попита Габорн и потупа Боренсон по гърба.

Боренсон сви рамене и се озърна към Мирима.

— Две седмици, най-много четири. Преди снегът да затрупа планините.

„За да му остане време за женитба“, осъзна Йоме.

Тя видя пресметливия поглед в очите на Габорн и разбра, че и на него му се иска да тръгне с Боренсон.

Само че задълженията му щяха да го задържат тук, в Севера.

На разсъмване Габорн приготви фургон, който да превози телата на кралете до замък Силвареста. Там Силвареста щеше да бъде погребан, а бащата на Габорн щяха да го балсамират и да го изпратят в родната Мистария.

Заедно с телата Габорн скришом натовари и десет големи сандъка със силари, покрити с пръст от градините на имението Бредсфор.

Габорн лично надзираваше цялата работа. Лагерът се бе оживил още на разсъмване, хиляди воини вдигаха шатрите си за тръгване, докато други все още прииждаха от покрайнините на Хиърдън.

Когато Габорн приключи с товаренето на телата и провери колелетата и дъното на фургона, за да се увери, че ще издържи тежкия товар, стана и видя, че до него се е струпала малка тълпа. Местни хора, които бяха живели тук, в Лонгмът.

— Идем да ви помолим — каза един грубоват селяк, — ако речете, да ни вземете даровете.

— Защо идвате при мен? — попита Габорн.

— Че то, таквоз, нали сте ни кралят — проговори един младеж от тълпата.

— Имате злато — каза селянинът. — Можете да ни платите. Не щем много, само колкото да си храним челядта, да изкараме някак зимата. Аз съм як човек. Работил съм цял живот. Мога да ви продам мускула си. А синът ми ей там — не е бил болен и един ден. Можете да използвате и него.

Габорн тъжно поклати глава.

— Ще има достатъчно злато за всички ви и без да продавате даровете си. — Заговори високо, за да го чуят всички в тълпата. — Ще ми трябват хора да възстановят тази крепост. Ще платя добре за труда ви. Доведете си семействата за зимата и се настанете в постройките, които са още здрави. Всеки от вас ще получи месо и хляб за себе си и за семейството си. — Помисли да им обещае и още — жълъди и гъби, сърни и глигани, всички плодове на леса и на полята. — Можете да работите по няколко дни за мен, а други — за себе си, за да си вдигнете домове. Няма да купя дарове от човек в нужда.

— Ами останалите, които искаме да се биете за нас? — попита един по-стар човек. — Аз семейство нямам. Твърде стар съм, за да размахвам боен чук. Но можете да ми вземете ума. Още е остър като бръснач. Ще се бия с вас както мога.

Габорн огледа тълпата. Това беше единственият човек, от когото можеше с желание да вземе дарове, човек, който разбираше, че са във война и че в такова тежко време да отдаде себе си е сериозна и необходима жертва. Сега Габорн не искаше никакви дарове, мислеше да почака преди да ги вземе до пролетта или в някой още по-далечен бъдещ ден. Но пък знаеше, че Радж Атън все още не е далече и все още би могъл да изпрати убийци. Тези хора имаха нужда от владетел, а Габорн се нуждаеше от тяхната помощ.

— Кои от вас изпитват същото като този човек? — попита той.

Петдесетимата мъже и жени извикаха като един:

— Аз!

Същия ден Габорн и Йоме тръгнаха с петстотин лордове и рицари към замък Силвареста, яхнали подсилени коне. При всяко село и градче забавяха, за да могат херолдите да възвестят появата им: Земния крал, Габорн Вал Ордън, и неговата бъдеща невяста, Йоме Силвареста. Междувременно вестта за възшествието на Земен крал беше огласена по всички пътища в Хиърдън и се разнасяше освен това и в съседните държави, Флийдс и Южен Кроудън.

А пред краля и кралицата яздеше чародеят Бинесман, с дъбова клонка в ръка.

Във всяко селце децата зяпваха с възхита и се ухилваха на Габорн, младия крал. Дървените статуи и ликове на Земния крал красяха всички врати и прозорци на всяка къща, а лицата на децата грееха от радост, защото този ден бележеше не само поражението на Радж Атън. Това беше първият ден на Хостенфест и най-после, след 1629 години, по земята стъпваше нов Земен крал, който можеше да благослови своя народ като древния крал.