— Вземете ме — замоли Боренсон. — Вземете ми ума. Вземете го. Моля ви! Не искам да знам повече. Не искам да виждам повече. Вземете ми ума!

Габорн не искаше Боренсон да стане като крал Силвареста приживе. Не искаше да види празни тези очи, които се смееха толкова често. Но в този момент се зачуди дали с това няма да му направи добро.

„Двамата с баща ми сме тези, които го доведоха до ръба на лудостта — осъзна Габорн. — Да взема дара му би било жестоко — като някой крал, който облага бедняците, докато не могат повече да плащат, а после им казва, че като ги лишава от дарбите, им върши благодеяние.

Аз го насилих. Аз насилих Невидимото му владение, отнех му свободната воля.“ Боренсон винаги се беше старал да бъде добър войник. Сега никога вече нямаше да види в себе си добър войник.

— Не — тихо каза Габорн. — Няма да взема ума ти.

Но още докато го изричаше, се замисли за собствените си основания. Боренсон беше голям воин, най-добрият в Мистария. Да се вземе умът му щеше да е непростимо прахосничество, все едно някой селянин да убие хубав кон, за да напълни корема си, след като някое пиле може да свърши същата работа. „Дали му отказвам само защото така е по-прагматично?“ — зачуди се Габорн.

— Моля ви — отново извика Боренсон. Вече беше стигнал до Габорн, на не повече от ръка разстояние. Главата му се тресеше, той скубеше косата си с треперещите си ръце. Не смееше да вдигне очи. — Моля ви… ах, не разбирате! Мирима беше в този замък! — Посочи към Лонгмът и зави: — Мирима дойде тук. Вземете… метаболизма ми вземете тогава. Нека нищо да не знам, докато тази война не свърши!

Габорн отстъпи крачка назад, в ужас.

— Сигурен ли си? — попита той; мъчеше се да запази спокойствие, мъчеше се да говори разумно, след като целият разум го беше оставил. Беше усетил смъртта на други — на баща си, на бащата на Шемоаз, дори на крал Силвареста. Но смъртта на Мирима не бе усетил. — Ти видя ли я? Тялото ѝ видя ли?

— Тръгнала е вчера от Банисфер, за да е тук по време на битката, да е с мен. Била е в замъка. — Гласът на Боренсон се скърши и той падна на колене и захлипа.

Габорн се бе почувствал толкова прав, когато събра Боренсон и Мирима. Беше му се сторило, че го е насочила някоя Сила, че в духа му текат силите на Земята. Нима беше възможно да е подтикнат да ги събере само за да стигнат до такъв трагичен край?

— Не — заяви още по-твърдо Габорн. Нямаше никакъв дар да вземе от Боренсон, дори вината му да заплашваше да го унищожи. В тази война бяха заложени кралства. Не можеше да си позволи подобна милост, колкото и да го мъчеше това.

Боренсон опря длани на земята — традиционната поза на военнопленниците, предлагащи се за обезглавяване. После проплака:

— Щом няма да вземете дара ми, главата ми вземете тогава!

— Няма да те убия — отговори Габорн. — Ако ми дадеш живота си, ще го приема — доволен от сделката. Избирам те. Служи ми. Помогни ми да победя Радж Атън.

Боренсон заклати глава и захлипа — накъсани мъжки хлипове, които го оставиха без дъх. Габорн никога не беше чувал такова нещо от един воин и се стъписа, разбрал, че този мъж е способен да изпита такава болка.

Габорн постави ръце на раменете на Боренсон и му каза да стане, но той остана на колене и продължи да плаче.

— Милейди? — извика някой.

Бе се възцарила пълна тишина. Гроувърман и стоте други рицари гледаха втрещени, втренчени с ужас в Боренсон. Зачудени как да постъпят. Един от тях бе извикал на Йоме, но тя само държеше главата на баща си и я поклащаше, без да обръща внимание на нищо около себе си.

Накрая вдигна очи. Бяха пълни със сълзи. Наведе се да целуне баща си за сбогом по челото.

Баща ѝ дори не беше я познал, до края. Или беше забравил, че съществува, или не можеше да я познае, лишена от обаяние. И това като че ли беше най-тежкият удар.

Йоме се надигна и се обърна към рицарите.

— Оставете ни — каза тя с най-твърдия тон, на който беше способна.

Последва дълга и неловка тишина. Някой се окашля. Херцог Гроувърман я гледаше с немигащи очи.

— Кралице…

— Нищо не можете да направите. Никой нищо не може да направи! — каза Йоме. Габорн разбра, че не говори за убийството, нито за търсенето на правосъдие, а за всичко — за Радж Атън, за цялата тази безсмислена война. И най-вече говореше за смъртта.

— Тези мъже… това е убийство — настоя Гроувърман. — Домът Ордън трябва да плати за това кощунство!

Според древния закон владетелят бе отговорен за поведението на своите васали, точно както един селянин е отговорен за щетите, нанесени от кравата му в чужда нива. По закон Габорн беше също толкова виновен за убийството, колкото и Боренсон.

— Бащата на Габорн лежи мъртъв заедно с две хиляди от най-добрите си рицари — отговори Йоме. — Какво повече искате от дома Ордън?

— Не той е убиецът… искаме рицаря, който е в нозете ви! Това е въпрос на чест! — извика един от рицарите, след като лично бе отсъдил, че Габорн е невинен. Габорн не познаваше герба му с двете врани и дъб над глигана на Силвареста.

Йоме каза:

— Твърдите, че тук е заложена чест? Рицарят в краката на Габорн вчера спаси живота ми и живота на моя баща. Заради нас уби един Непобедим край Лонгмът. Той надхитри самия Радж Атън и помогна да извадим ножа от плътта на нашето кралство…

— Но това е убийство! — извика рицарят и размаха секирата си. Но Гроувърман протегна ръка да го усмири.

— Казвате — колебливо продължи Йоме, — че е въпрос на чест, и може би е така. Крал Ордън, най-добрият приятел на баща ми, първо заповяда да бъдем убити. И кой между вас ще твърди, че не е бил прав? Двамата с баща ми бяхме Посветители на нашия заклет враг. Кой от вас не би се подчинил на такава заповед, ако ролите ни бяха разменени? Моят баща отдаде дарове на Радж Атън, мислейки, че това е нещо дребно, също като мен. Но многото малки грешки могат да причинят голямо зло. Убийство ли е рицарят на един крал да избива неговите врагове, да изпълнява заповедите му? Или е достойнство?

Йоме вече се беше изправила, с окървавени ръце; сълзите се стичаха по лицето ѝ. Настояваше за оправдаването на Боренсон с цялото си сърце и Габорн се зачуди дали той самият щеше да намери присъствие на духа, за да направи същото при такива обстоятелства.

От своя страна, Боренсон само гледаше равнодушно рицарите, сякаш му беше все едно как ще го осъдят. Убийте ме, говореха очите му, или ме оставете да живея. Все ми е едно, само да се свърши.

Гроувърман и хората му нито напредваха, нито отстъпваха. Стояха на място, все още не решили.

Йоме прехапа устна и брадичката ѝ потрепери от болката. Толкова ярост и скръб зрееше в очите ѝ. Не можеше да се справи с това, не можеше да спори. Хората ѝ бяха разгневени; чувстваше се уязвена и предадена до дъното на душата си — да загуби най-близките си само за два дни.

Габорн беше изпитал същото, когато убиха майка му, а сега — и баща му. Знаеше колко сама и отчуждена от всичко се чувства сега Йоме, съзнаваше колко голяма е скръбта ѝ.

Тя се обърна към него и заговори с ирония:

— Милорд крал Ордън, сър Боренсон… след всичката голяма доброта, която проявихте през тези два дни, моля ви да се отдалечите оттук, за да не ви убият моите поданици. Земята ни е бедна и гостоприемството ни страда от това. Идете си оттук. Заради вашата доблестна служба ви дарявам живота, въпреки че васалите ми искат от мен да бъда по-сурова.

Изрече го с подигравателен към поданиците си тон, но Габорн разбра, че го казва сериозно, че повече не може да се справи.

— Тръгвай — прошепна Габорн на Боренсон. — Ще се видим в имението Бредсфор. — За негово облекчение Боренсон стана и закрачи към коня си, изпълнявайки заповедта, без да възрази.

Габорн отиде при Йоме, смъкна дясната си метална ръкавица и ръката му се отпусна на рамото ѝ. Стори му се толкова слаба, толкова крехка под тънкия памук на роклята. Стори му се невъобразимо, че успява да се владее при натиска, на който е подложена.