Но Боренсон профуча преди Габорн да успее да реагира.

Габорн беше само на пет-шест крачки от крал Силвареста, но в тази секунда времето сякаш се забави.

Беше виждал Боренсон да напада с пика в турнири и тренировки стотици пъти. Имаше здрава ръка и държеше оръжието умело. Можеше да наниже с пика зряла слива от дървен плет, дори на подсилен кон, препускащ с шейсет мили в час.

Боренсон приближи със снишена пика, сякаш се канеше да нанесе рана в корема — и после Габорн видя как я надига съвсем леко, стиска я здраво и се прицелва в сърцето на Силвареста.

Силвареста, от своя страна, като че ли не разбра какво става. Лицето на краля бе изкривено в гримаса, защото тъкмо си беше спомнил единственото нещо, което Габорн се беше надявал никога да не научи, и крещеше думата „смърт“, макар да не беше възможно да е предвидил собствената си смърт.

Боренсон прибра съвсем леко пиката назад, за да не закачи някое от копията, вдигнати от Габорн като стена.

След това конят удари в стената от копия, отпрати няколко във въздуха, натроши други. И почти в същия миг върхът на пиката на Боренсон порази крал Силвареста малко под гръдната кост.

Дългото острие навлезе плавно в плътта, пиката изтика краля назад и го надигна от земята.

Боренсон остави пиката да се хлъзне десет стъпки през гърдите на краля, за да разтвори широко дървото ребрата му, после пусна дръжката.

Конят продължи още две крачки, прескочи тялото на бащата на Габорн, натресе се в отсрещната стена от копия и продължи покрай дънера на грамадния дъб.

Крал Силвареста остана за миг неподвижен, замига глупаво към огромното копие, което го беше пронизало, и се взря с почуда в собствената си кръв, потекла по лъскавия бял ясен. После коленете му се огънаха. Главата му се отпусна, той залитна наляво и рухна.

Докато издъхваше, гледаше дъщеря си и стенеше.

Габорн нямаше никакво оръжие. Бойния си чук беше оставил окачен на седлото.

Затича напред, грабна едно от копията на земята и извика на Йоме. Не се наложи да я подканя. Конят ѝ се беше дръпнал уплашен настрана при вика му.

Йоме притича зад Габорн. Той помисли, че ще го остави да я защити с тялото си. Но след миг разбра, че тя изобщо не мисли да се крие зад него. Просто искаше да отиде до баща си, който лежеше свит на кълбо.

Боренсон обърна коня, откачи бойната брадва и вдигна рязко забралото на шлема. За половин секунда само огледа сцената пред себе си с гняв.

Гняв и болка имаше в сините му очи, болката на лудостта. Лицето му се беше наляло с кръв от ярост, беше стиснал зъби. Вече не се усмихваше.

Габорн затича напред, грабна бащиния си щит, окачен на клоните на дъба, за да предпази Йоме и Силвареста, и застана на пет стъпки зад студеното тяло на крал Ордън.

Знаеше, че Боренсон няма да рискува конят му да прегази тялото на крал Ордън.

Но не беше толкова сигурен, че Боренсон няма да нападне него…

Боренсон бе принуден да извърши кърваво убийство, избивайки Посветителите в замъка Силвареста. Беше принуден да избира между това да убие крал Силвареста и неговите хора — все приятели — или да остави Посветителите да живеят и да служат на Радж Атън.

Зъл избор, чийто отговор не беше честен. Отговор като този човек не можеше да се надява, че ще преживее.

— Дай ми я! — изрева Боренсон.

— Не! — извика Габорн. — Тя вече не е Посветителка!

В този момент Боренсон погледна под качулката на Йоме и видя лицето ѝ. По него вече нямаше бръчки. Очите ѝ бяха ясни. Той се смая.

Покрай Габорн профуча тъмна фурия. Някакъв рицар на Силвареста с огромен метаболизъм се беше понесъл с цялата си мощ срещу Боренсон. Той скочи, а Боренсон бързо се отдръпна, замахна с брадвата и удари воина право в лицето. Във въздуха швирна кръв, а умиращият рицар прелетя над коня на Боренсон и се свлече на земята.

Стотици хора бяха станали свидетели на убийството на крал Силвареста. Габорн бе съсредоточил цялото си внимание върху Боренсон, но сега забеляза и тях.

Херцог Гроувърман и поне сто рицари препускаха нагоре по хълма с извадени оръжия. Зад тях тичаха пешаци. Някои изглеждаха побеснели, други — отчаяни. Габорн чу виковете им: „Убийство, подло убийство!“ и „Убийте го!“, и още, и още — викове на неизразима скръб за смъртта на краля.

Млади момчета тичаха нагоре по хълма, стиснали коси и прътове, с пребледнели от отчаяние лица.

Йоме падна на колене и взе в скута си главата на своя баща. Залюля го и заплака. Кръвта на баща ѝ бликаше на бързи тласъци през огромната рана, като на биче, оставено от касапина да му изтече кръвта. Сбираше се на локва и се смесваше с топящия се сняг.

Нещата се бяха развили толкова бързо, че Габорн само стоеше слисан и изтръпнал. Личният му телохранител беше убил бащата на жената, която обичаше. Собственият му живот сега беше изложен на смъртна опасност.

Някои щяха да решат, че е техен дълг да отмъстят за крал Силвареста. Вълна от мъже се носеше към Боренсон. Някои от младежите вече изопваха дългите си лъкове.

Габорн извика, влагайки в Гласа си цялата сила, която можеше да извлече от себе си:

— Спрете! Оставете го на мен!

Конят на Боренсон запристъпва назад от вика и той се помъчи да го удържи. Хората, озовали се най-близо до Габорн, спряха в очакване. Други продължаваха да напират към билото, разколебани.

Йоме погледна надолу към поданиците си и вдигна ръка да спрат. Габорн подозираше, че само нейната команда нямаше да може да спре тълпата, ако Боренсон не беше толкова убийствено опасен противник. Но къде от страх, къде от почит към принцесата, тълпата приближи съвсем колебливо, а някои по-стари и по-благоразумни благородници разпериха ръце да задържат по-разпалените.

Боренсон изгледа тълпата с презрение, после размаха брадвата си към Йоме и се взря в очите на Габорн.

— Тя трябваше да умре с останалите! По заповед на собствения ти баща!

— Той отмени тази заповед — спокойно отвърна Габорн, като приложи цялото си обучение в контрол над Гласа си, повтаряше точно всяко заучено ударение, за да убеди Боренсон, че говори истината.

Боренсон зяпна от ужас. Беше изпълнен с вина, а с тези думи Габорн само я направи още по-непростима. Габорн почти си представи злобните съскания, които щяха да придружават Боренсон през остатъка от живота му: „Касапин. Убиец. Кралеубиец!“

Но не можеше да изрече нищо друго, освен истината, колкото и ужасна да беше, колкото и да можеше да съсипе приятеля му.

— Баща ми отмени тази заповед, когато му доведох крал Силвареста. Той го прегърна като приятел, по-скъп от роден брат, и го помоли за прошка!

Габорн посочи с копието си крал Силвареста, за да усили въздействието на жестоките си думи.

Ако до този момент беше мислил, че Боренсон е обзет от лудост, то сега беше сигурен.

— Нееее! — изрева Боренсон и сълзи изпълниха очите му — очи, които гледаха някъде надалече, оттатък Габорн, към някоя само негова, неизразима мъка. — Нееее!

Той заклати глава като обезумял. Не можеше да понесе това да е вярно, не можеше да го преживее, ако беше вярно.

Боренсон пусна брадвата на земята и се свлече тромаво от коня.

— Не, моля те, не! — заповтаря и заклати глава. Сграбчи шлема си, смъкна го и оголи главата си. Сведе се към земята с изпънат врат и докато крачеше напред, запелтечи, забил поглед в земята.

Крачеше странно, с изпънат назад гръб, сведена глава и колене, които почти допираха земята на всяка стъпка.

Габорн разбра, че Боренсон е разкъсан, че не знае дали да приближи до него, или да падне на колене. Главата си държеше сведена, не смееше да я вдигне.

— Милорд, милорд, ох, вземете ме, милорд. Вземете ме! — повтаряше Боренсон и влачеше крака.

Някакъв младеж се втурна напред от тълпата с чук в ръцете, сякаш искаше сам да нанесе смъртния удар, но викът на Габорн го спря. Настроението на тълпата ставаше все по-отвратително. Хората бяха жадни за кръв.

— Да те взема? — попита Габорн.