Тогава погледът на Ранди се плъзна край двамата мъже и през вратата на радиокабината. Кропоткин също не си беше губил времето. Шаситата на трансмитера лежаха отворени и напълно разбити.

Ранди бавно остави дулото на пистолета да се смъкне на пода, а в гърлото й се разливаше горчилката на абсолютното поражение. Нищо ценно не можеше да постигне сега. Нямаше причина да цапа ръцете си с кръвта на Троубридж. Зад прозорците на хижата пробягаха сенки. В лагера нахлуваха въоръжени мъже. Но още преди да влязат с трясък през вратата зад нея, тя беше оставила пистолета на работната маса.

С вдигнати ръце тя сключи пръсти зад тила си, докато цевите на оръжията се забиваха в гърба й.

Глетчерът в седловината

Покрай гърлото на пещерата ниско над земята плавно се търкулна снежна дипла, понесена от все по-силния порив на вятъра.

— Давам монетка, за да чуя мислите ти, Джон — тихо каза Валентина.

Смит хвърли кос поглед на север към притъмняващото небе.

— Друг фронт идва към нас.

— Интересно кое ще изпревари — лошото време или залезът. Искаш ли енергийна вафла?

— Не, благодаря.

Подполковникът и историчката лежаха един до друг в сенчестия заслон на входа и гледаха подходите през глетчера. След началното разпознаване и ликвидиране на първия от групата спецназовци на леда нищо не помръдваше. Имаше го само усещането за активност, породено от факта, че срещу тях стои вражеска сила, враг, който няма да бездейства и няма да им позволи да останат живи.

Смит погледна през рамо към чудатата половинка от своята пехотна група, докато тя дъвчеше закуската си с явно задоволство. Иззад качулката на якето нейните фино изваяни, доста екзотични черти бяха спокойно отпуснати.

— Добре ли си? — попита той.

— О, да. Съвсем добре. — Тя огледа черните вулканични стени и покрива на тунела. — Не е точно Канкун, но виждам чудесен потенциал за развитие на зимните спортове.

Смит тихичко се засмя и отново насочи вниманието си към подстъпите до пещерата. Забележителна жена.

— Нещо против да ми отговориш на един въпрос? — попита той.

— Защо не?

— Какъв е този твой акцент? Не е точно английски, нито пък съвсем австралийски. Не мога да определя.

— Той е от страна, която вече не съществува — отвърна Валентина. — Родена съм в Родезия — не в Зимбабве, ако нямаш нищо против, а в Родезия. Баща ми беше държавен служител по контрола над дивеча там, преди Мугабе да вземе властта.

— А майка ти?

— Американка, почти зоолог. Била е докторант и изследвала дивите животни в Африка, но след като се омъжила за баща ми, така и не се върнала в Щатите да си довърши научната степен.

Валентина за миг се намръщи от някакъв изникнал спомен.

— Това всъщност ми осигури двойно гражданство, което се оказа доста удобно, когато нещата окончателно се превърнаха в ад у дома. Успях да избягам в Америка и да живея със семейството на майка ми след…

— Разбирам. И как стигна до там?

Тя го погледна, замислено стиснала устни.

— Този въпрос не влиза ли в класифицираната информация за оперативните агенти или нещо такова? Също като „онзи въпрос, който не можеш да задаваш“ в Чуждестранния легион?

Смит повдигна рамене.

— Откъде да знам. Но ти сама каза, че сме предопределени да станем любовници. Въпросът сигурно пак ще изникне.

— Правилно предположение — съгласи се тя и пак погледна към леда. — Това е дълга и доста криволичеща история. Както казах, баща ми беше служител по контрола над дивеча и командир на нашата местна териториална военна част — ловец, учен и войник, който сигурно щеше да е много по-щастлив, ако беше съвременник на Сесил Родс и Фредерик Селус. Аз съм родена във военна зона и съм отгледана в дом, където оръжията бяха и факт, и жизнена необходимост. Най-ранните ми спомени са звуците от престрелка над двора около къщата ни. Дадоха ми пушка на възраст, в която повечето малки момиченца в Америка още получават кукли Барби, и застрелях първия си леопард, докато се опитваше да се покатери през прозореца на стаята ми.

Тя погледна накриво Смит.

— Да кажем, че най-малкото съм израснала с някак по-различен мироглед от нормалния.

Той наведе глава и кимна в знак на благодарност.

— Разбирам как е могло да се случи това.

— Баща ми обичаше историята и се интересуваше как се е стигнало до сегашното положение на нещата — продължи тя. — Казваше: „За да научиш къде отиваш, трябва да знаеш откъде си дошъл.“ Той ми вдъхна тази обич и в колежа специализирах световна история. Докторантурата ми беше със заглавие „Ръбът на острието: технологиите за въоръжаване като водеща сила в обществено-политическата еволюция“. По-късно я разширих и написах първата си книга.

— Темата е впечатляваща.

— О, да, и е доста актуална — гласът на Валентина придоби лекторски ентусиазъм. — Помисли колко различна можеше да бъде днес Европа, ако английският лък категорично не беше доказал, че превъзхожда френския арбалет в битката при Аженкур. Или как щеше да се развие Втората световна война, ако японците не бяха усъвършенствали покривалата, пускани в плитки води за своите въздушни торпеда, което позволява атаката на Пърл Харбър. Или как Съединените щати никога нямаше да съществуват, ако британската армия беше взела на въоръжение пушката с магазин в задната част на цевта на майор Фъргюсън по време на Войната за независимост…

Смит тихо се засмя и вдигна ръката си, облечена в ръкавица.

— Приемам доводите, но още се интересувам от твоята история.

— Ох, извинявай, рефлекс на Павлов. Във всеки случай, след като станах доктор, открих, че не мога да получа свястно преподавателско място. В определени кръгове моите виждания се смятаха за нещо като политически некоректни. И за да отложа гладуването, станах експерт по автентичността, оценител и доставчик на редки и исторически ценни оръжия за музеи и частни колекционери. Оказа се твърде доходна професия и аз тръгнах да скитам по целия свят, като преследвах различни находки за моите клиенти. Накрая станах куратор на оръжейната колекция „Сандовал“ в Калифорния.

— Чувал съм за нея. Но как дойде тук? — кротко я подтикна Смит, като потупа магазина на насочената си карабина върху пода на пещерата.

За миг тя прехапа леко устната си, а дълбоко в очите й се четеше погледът назад във времето.

— Това е… малко по-езотерично. Сигурно вече си се досетил, аз съм твърд привърженик на философията „ако си струва да се направи, си струва да се престараеш“.

— Имах някакви подозрения — усмихна се Смит.

— Докато вървеше обучението ми, открих, че не ми е достатъчно просто да уча за оръжията. Исках да разбера как да ги използвам, да видя и усетя как се прилагат — продължи тя. — Изучавах фехтовка и кендо. Усвоих уменията на ловките стрелци от Дивия запад от шампионите на Обществото по неавтоматична стрелба. С подкупи се добрах до филипинските затворнически килии, за да обсъждам техники с майсторите на ножа пеперуда — балисонг. Преди да умре преждевременно, седях в краката на легендарния Бялото перо, големия снайперист от морската пехота сержант Карлос Хачкок, и учих точна стрелба по време на бой. Огнестрелни оръжия, ножове, експлозиви, тежки военни оръжия: научих се как да ги изработвам, да ги поддържам и да ги използвам. Всичко — от каменната брадва до водородната бомба.

Тя вдигна ръка от механизма на модел 70 и сви пръстите си, скрити в черните ръкавици, като ги разглеждаше.

— Открих, че се превръщам в необикновено смъртоносна личност, изцяло на чисто теоретична основа, разбира се. Но после отидох в Израел, за да проследя таен склад в „гаражна фабрика“ на оригинални автомати „Стен“ от тяхната война за независимост. И един път излязох на вечеря с мой колега историк от университета в Тел Авив.

Гласът на Валентина затихваше.

— Той беше невероятно обаятелен човек, който не само преподаваше история, но я беше преживял. Беше оцелял след Холокоста и беше станал свидетел на първите три израелски войни за национална независимост.