— Трудно е да се каже. „Миша 124“ е самолет, който може да е бил използван за еднопосочна трансполярна бойна мисия срещу стратегически цели в Съединените щати. Като се има предвид това и след като знаем, че самолетът е бил въоръжен, трябва да е носел някакъв вид боеприпаси: ядрени, биологически или химически. Руснаците не биха позволили бомбардировач с далечен радиус и елитен екипаж да пренася нещо по-маломощно.

Тя отпи още глътка от кафето си и се изви, за да го погледне право в очите.

— Що се отнася до специфичния агент, онези времена са преди екзотичните подобия на ебола и преди напредналото генно инженерство. Налагало се е да се задоволяват с това, което дава майката природа. Голямата тройка, с която всички си правели шеги, била антракс, едра шарка и бубонна чума. Антраксът бил предпочитан, защото се произвеждал лесно и евтино в големи количества и военните го контролирали.

Смит навъсено се замисли.

— Ако там има чума или едра шарка, най-вероятно няма за какво да се притесняваме. Патогените сигурно отдавна вече не са активни. Но защо да лъжат за тях? Който и да е от трите варианта, е еднакво неприятен, а и щом стигнем до мястото, така или иначе ще разберем за тях.

— Точно така — потвърди Валентина, накланяйки глава. — Ето защо не може да е просто заради наличието на самия биоагент. Те вече си признаха за него. Трябва да има намесен и някакъв извънреден фактор, който ние не разбираме. Освен казаното стоящият пред вас свидетел не знае нищо друго. Но определено съм сигурна в едно нещо.

— Какво е то?

Тя пак отпи от кафето си.

— Когато влезем в онзи самолет, ще се случи нещо много странно.

Анкоридж, Аляска

Три часа след като беше излетял от Сиатъл, „Боинг 737“ спусна задкрилките и въздушните спирачки и започна спускането си в низината на Анкоридж. Покритите със сняг извивки на хребетите и металносините води на пролива Кук минаха като панорама край прозорците на самолета, докато се спускаше по спирала в американския тип град от двайсет и първи век, разположен в сърцето на самата пустош.

Като се опря на колесниците си, малкият боинг се насочи към южния терминал на международното летище „Тед Стивънс“. Униформен полицай на щата Аляска от дежурната летищна охрана беше застанал да чака Смит и неговите хора в началото на коридора.

— Добре дошли в Аляска, подполковник Смит — важно произнесе щатският полицай. — Отвън на полицейския паркинг ви чака автомобил. — Той подаде на Смит връзка ключове. — Колата е бял немаркиран „Краун Вик“. Просто го оставете на „Мерил Фийлд“. Ще пратим някой да го прибере.

Беше очевидно, че невидимото, но убедително присъствие на директора Фред Клайн е оказало влияние тук и е утъпкало пътя им.

— Благодаря, сержант — отвърна Смит, като взе ключовете. — Оценяваме това.

Освен това полицаят му подаде и малък, тежък куфар от черна шагренирана изкуствена кожа.

— Това също беше изпратено за вас, подполковник. Явно някой мисли, че ще имате нужда от него.

Смит отвърна на доста явната усмивка на полицая.

— Може и да грешат.

Бяха се ограничили само до ръчни чанти, затова нямаше нужда да влизат в битката около лентите с багаж. Смит изведе своя екип от сградата на терминала и попаднаха в студения следобед на Аляска. Слънцето, застанало под особен ъгъл, излъчваше топлина, но въздухът в сенките беше хладен, а околните върхове на голямата планинска верига Чугач бяха посипани с пресен сняг, а това явно загатваше, че времето им за престой на Север изтичаше.

Както им бяха обещали, ги очакваше „Форд“, нашарен с кални струйки и регистрационни номера на щата Аляска. След като прибраха багажа си в просторния багажник на седана, Смит подхвърли ключовете на Ранди. Тя се вмъкна зад волана, Смит седна на седалката до шофьора, а Валентина — отзад. След това се въоръжиха.

Смит взе оръжейното куфарче в скута си, щракна страничните закопчалки и отвори капака.

След като влезе в тази професия, Смит си изработи теория за предпочитаните оръжия. Имаше си лично становище за индивидуалното оръжие и начина, по който то е свързано с потенциално враждебния свят. Освен това представляваше абсолютна реалност, защото на него човек поверяваше живота си.

Той подаде на Ранди чантичка за кръста от черна кожа и полиестер и наблюдаваше, докато тя отлепваше здравите велкроленти, обърна портмонето надолу и извади скрития вътре кобур за колан. Показаха се също ръкохватката от палисандрово дърво и покритието от неръждаема стомана на „Смит и Уесън“, модел 60, дамският вариант на „Магнум“, ергономично приспособен за жена стрелец. Със сръчни, отработени движения тя пъхна сменяем барабан калибър .357 в пълнителя на револвера.

Тезата му беше доказана. Ранди Ръсел беше дама и носеше дамски пистолет. Но тъй като бе много сериозна дама, носеше много сериозен дамски пистолет.

Той просто ползваше оръжие по военните спецификации, втора партида на Министерството на отбраната, „Зиг-Зауер“ с голямо количество 9-милиметрови пълнители, раменен кобур „Бианчи“ и патрондаш. Въоръжените сили бяха изразходвали страшно много време и усилия, за да докажат, че зиг-зауерът е ефективно и ефикасно лично огнестрелно оръжие. Смит не намираше причина да оспорва тяхното решение.

Накрая имаше малко, продълговато пакетче, увито в мек черен плат.

— Какво е това? — попита Ранди и Смит го извади от куфарчето.

— Това е за мен — отвърна Валентина, като облегна брадичка на кръстосаните си върху облегалката ръце. — Вижте го.

Смит отвори пакетчето. Там имаше пристегнати метателни ножове, но такива той не беше виждал преди. Заинтригуван, Смит издърпа един от хлъзгавия му найлонов калъф.

Само осем инча дълъг и едва достигащ дебелината на безименния му пръст, това беше наполовина дръжка, наполовина острие. Самото острие беше почти като шип, със загладен, ромбовиден профил, а точките на свързване на четирите лъскави фасети бяха наточени до блестящо острие. И лекарят, и войникът у Смит бяха впечатлени. Както рапирата или някой от старите окопни ножове с триъгълно острие, той щеше да произведе прободна рана — истински ужас за този, който се опита да я затвори.

Нямаше предпазно устройство, но прикрепена защитна ръкохватка опасваше върха на нашарената с квадрати дръжка. И ножът не беше сглобен; беше излят, изкусно изрязан с технология за студена обработка от едно-единствено парче изключително тежък метал.

Ножът имаше известна прилика с метателните остриета тонки, използвани в японските бойни изкуства, и когато Смит го постави върху изпънатия си пръст, за да изпробва баланса му, откри, че той е перфектен. Освен ръбовете на острието и миниатюрните сребърни букви „В.М.“, изписани върху една от фасетите на острието, ножът беше с лъскав черен цвят.

— Красив е — прошепна Ранди с искрено възхищение. Така беше. Малкият нож даваше усещане за дизайн и съразмерност, които освен оръжие го правеха произведение на изкуството.

— Благодаря — отвърна Валентина Метрас. — Това е стомана DY-100 — ужасна за работа, но невероятно твърда и ако успееш да я изработиш, е вечна.

Смит погледна назад към нея.

— Ти ли си ги правила?

Валентина скромно кимна с глава, за да потвърди.

— Това ми е хоби.

Ранди снизходително се усмихна, докато пристягаше колана на чантичката около кръста си.

— Хубави са, професоре, но ако възникне ситуация, може да поискате нещо малко по-масивно.

— Никога не подценявай острието и резеца, скъпа — Валентина пое ножовете от Смит. — Ножовете са убили повече хора от всичките бомби и куршуми, които някога са били произведени, и продължават да го правят с неотслабваща ефикасност.

Един от метателните ножове изчезна в левия ръкав на пуловера на историчката, а другият — в горната част на ботуша.

— Моите малки животинчета са тихи, не заяждат и се прикриват много по-лесно от пистолет. Никога не се притесняваш, че ще ти свършат мунициите, и могат да намушкват тялото през мека защитна броня, която би спряла стандартния пистолет направо без проблем.