— Под всяка седалка има спасителна жилетка, а под фюзелажа има закачен спасителен сал — Смит беше също толкова прагматичен в отговора си, докато се пресягаше да вземе още един бързосменяем барабан от чантичката на Ранди. — Когато тръгнем, ще се заема със спасителния сал. Всички останали да плуват колкото се може по-далеч от хеликоптера и колкото може по-бързо. Останете заедно и не надувайте жилетките си веднага. Той ще ни обстрелва и ще се наложи да се гмуркате, за да му избягате.

Даваше рутинните заповеди само формално. Времето им за оцеляване в ледените води на пролива можеше да се измери с броени минути.

— Това може да е чудесен момент за импровизиран остроумен коментар — сухо добави професор Метрас. — Има ли доброволци? — В огледалото на кабината лицето на историчката изглеждаше пребледняло, но по свой начин тя пазеше самообладание. Ранди се усмихна. Вкусът й към мъжете може и да беше съмнителен, но дори Ранди трябваше да признае, че Валентина Метрас има стил.

Зад прозорците отляво тя видя как чесната отново се издига в атакуваща позиция.

— Последен шанс — каза Смит. — Някакви предложения?

— Може би има някакъв… — разнесе се из интеркома разсеяното мърморене на Смислов.

— Майоре, имате ли идеи?

— Може би, подполковник, но съществува минимален шанс…

— Минимален шанс е по-добре от никакъв, майоре — отсече Смит. — А засега с това разполагаме. Давайте!

— Както кажете, сър! — Зад слънчевите си очила Смислов също беше приковал поглед във вражеския самолет. — Мис Ръсел, когато той започне следващия си заход, трябва да задържите курса, точния курс, трябва да го оставите да стреля в нас!

Ранди му спести мигновения си невярващ поглед.

— Искате да кажете да му дадем ясна цел?

— Да. Точно така! Трябва да го оставим да стреля по нас. Трябва да държите курса до последната възможна секунда; после не трябва да обръщате и да се снижавате. Трябва да се издигнете! Да пресечете директно неговата траектория!

Това беше пълна лудост.

— Ами ако той не ни свали, ще се блъснем в него!

Смислов можеше само да кимне в съгласие.

— Много вероятно, мис Ръсел.

Чесната направи вираж, после пикира в нападение.

— Ранди, направи го! — звънна в ушите й командата на Смит.

— Джон!

Гласът му омекна.

— Аз също не знам какво има предвид той, но ти го направи така или иначе.

Ранди прехапа устна и задържа курса. Усети как ръката на Смислов се спусна на рамото й.

— Изчакай го — каза руснакът, като следеше кривата на преследвача и изчисляваше скорост и дистанция. — Изчакай го!

Крайчецът на преследвача профуча край „Лонг Рейнджър“, като лъкатушеше и налучкваше къде е хеликоптерът.

— Изчакай го! — непреклонно повтаряше Смислов, а пръстите му се бяха заровили в ключицата й. — Изчакай…!

Корпусът потрепери, щом в структурата му с голяма скорост се заби метал. Един страничен прозорец се изпълни със звезди и избухна навътре, а смъртта свистеше из кабината.

— Сега! Издигай се! Издигай се!

Като дръпна контролните лостове докрай, Ранди издигна „Лонг Рейнджър“ през траекторията на „Чесна Центурион“. За миг цялото пространство от лявата страна се запълни от носа и трептящата арка на витлата на спускащия се самолет, като остана само на някакви си стъпки от тяхната роторна арка. И в този застинал миг предното стъкло на „Чесната“ се строши навътре.

После се разминаха, а хеликоптерът подскачаше и занасяше неудържимо в сцеплението на турбуленцията. Ранди се бореше да възстанови управлението, а от устните й се изплъзна тих, предизвикан от адреналина вик, докато се трудеше над ъгъла на наклон и управлението на тягата и се стремеше да не натегне фатално корпуса. Ако успееше да измъкне „Рейнджър“ с Божия помощ от това, значи можеше да лети с него навсякъде.

„Рейнджър“ реагира и се стабилизира, като се разтресе за последен път. Още имаха читав хеликоптер. Още бяха живи.

— Къде е той? — изпъшка Ранди.

— Там, долу — отвърна Смит.

Бялата чесна падаше надолу под тях с полегато въртене, а от кабината й излизаше тънка струя дим. Миг по-късно коремът й се блъсна в морето и изчезна от погледите в експлозия от пяна.

— Добра работа, Ранди — продължи Смит. — И за вас се отнася, майор Смислов. Изключително добре свършена операция.

— Напълно съм съгласна — почтително добави Валентина Метрас. — Ако беше мъж, скъпа моя Ранди, щях да съм твоя, стига да го искаш.

— Благодаря, но няма ли някой да ми каже какво точно направих току-що? Какво стана с онзи човек?

— Беше… ах, каква е думата… — Смислов се прегърби на седалката си с отметната назад глава и затворени очи. — … фиксиране в целта. Артилеристът придържаше картечницата си с предпазни ремъци около тялото. Нямаше стабилен оръдеен лафет с механизми за ограничение на стрелбата, които да го предпазват да не стреля към своя корпус. След като се прицели в теб, той се съсредоточи да те следи и да стреля. Когато ти мина пред носа му, той се завъртя заедно с теб и обърна цевта на оръжието си право в своята пилотска кабина.

— И преди да се махне от спусъка, вече беше убил своя пилот и застреля себе си — довърши Смит. — Бърза мисъл, майоре.

Смислов вдигна ръце.

— Най-обикновен спомен, полковник. Един път над Чечня попаднах на някакъв мужик, стрелец със свински мозък. Едва не ми отвя тила.

Ранди въздъхна и погледна руснака.

— Радвам се, че не е улучил.

Кодиак, Аляска

„Лонг Рейнджър“ се плъзна в пристанището на Кодиак, а обраслите със смърчове склонове на планината Баромитър се оглеждаха във водите на залива Сейнт Пол. Като завиваше косо между траулерите, струпани по доковете на рибарския пристан, хеликоптерът се насочи към базата на бреговата охрана. Американският кораб „Алекс Хейли“ стоеше закотвен до кея на базата. Големият ледоразбивач беше готов да ги приеме. Неговият собствен хеликоптер беше свален и вратите на хангара му зееха отворени. Човек с палка стоеше на палубата откъм кърмата върху площадката за хеликоптери, за да ги качи на борда.

„Хейли“ беше единак, единствен по рода си сред бялата флотилия на бреговата охрана. Здрав и непоклатим бивш военноморски спасителен кораб, той изпълняваше задължения и като налагаща закона напаст върху огромната рибарска „флота“ на остров Кодиак, и като неин милостив ангел спасител. Плаващ по примера на легендарни предшественици като „Беър“ и „Нортлънд“, той представляваше закона на север от Алеутските острови. Освен това с мощните си двигатели и укрепен за лед корпус той беше един от съвсем малкото кораби, които се осмеляваха да щурмуват Северозападния пасаж посред страховитата зима.

Ранди предпазливо спусна „Лонг Рейнджър“ на борда, като компенсира ефекта на земното влияние, докато внимателно се промъкваше над палубата на кораба. Понтоните се отъркаха в черната зърниста настилка с високо сцепление и тя спря подаването в двигателя. Докато воят на турбините затихваше, Смит и неговите хора се наслаждаваха на абсолютната стабилност на корабната палуба. После екипажът от авиацията на кораба се наведе под замиращата роторна арка и от търбуха на хангара се приближиха двама офицери в шумолящи светлокафяви дрехи.

— Подполковник Смит, аз съм капитан Уил Джоргансън — Издръжлив и як като кораба си, Джоргансън беше здрав, оплешивяващ мъж на средна възраст с напрегнати, повехнали от морето сини очи и силно ръкостискане. — Това е лейтенант Грундиг, моят помощник-капитан. Очаквахме ви. Добре дошли на борда на „Хейли“.

— Нямате представа колко се радваме, че сме тук, капитане — отвърна Смит с известна ирония. След тясното, затворено пространство на хеликоптера откритото небе и довятата от вятъра волност на тази площадка му се сториха чудесни.

— Това е моят помощник-ръководител в екипа — професор Валентина Метрас. Моят пилот — мис Ранди Ръсел, и моята руска връзка — майор Григорий Смислов от военновъздушните сили на Руската федерация. Имам два въпроса, на които трябва веднага да отговорите, капитане. Първият и най-важен е: колко бързо може да задвижите този кораб и да тръгнете на север?