Добре. Смислов пак можеше да каже истината.

— Това е напълно възможно, подполковник. Ще е глупаво да отричам, че определени престъпни елементи в моята страна са придобили огромна власт и влияние в нашето правителство.

Смислов направи гримаса.

— Представителите на подземния свят у нас имат значително предимство пред останалия народ. Те бяха единствената брънка от руското общество, която комунистите не контролираха.

Смит сподавено се засмя в тъмното и двамата се загледаха за момент в притъмнелите гребени на вълните, заслушани в свистенето на корпуса, който пореше водата.

Накрая Смислов се обади:

— Подполковник, може ли да ми кажете дали моето правителство е уведомено за днешното нападение?

— Наистина не мога да знам със сигурност — отвърна Смит. — Моите шефове са информирани за ситуацията и ми казаха, че използват всички налични ресурси, за да идентифицират нашите нападатели. Ще предположа, че това включва и руските ресурси.

— Разбирам.

Смит се поколеба, после продължи:

— Майоре, ако искате да говорите директно със своите началници за инцидента, мога да го уредя. Ако се тревожите за… сигурността, давам ви думата си, че ще можете да говорите свободно. Комуникациите ви няма да се следят.

Смислов се замисли за момент. „Какво мога да кажа спокойно и на кого?“

— Не, няма да се наложи.

— Както искате. Предложението остава — омекна гласът на Смит. — Е, кажете ми, майоре, хартс, бридж или покер — коя е вашата игра?

Близо до Рейкявик, Исландия

В друг океан, от другия край на света, потегли втори кораб.

Капитанът на дълбокоокеанския траулер „Сифсдотар“ си беше мислил, че дългият период лош късмет на неговия кораб най-после е свършил. Вече не беше толкова сигурен.

Риболовът в северноатлантическите райони беше западащ отрасъл от дълго време, а икономиите и бавенето от страна на собствениците на траулери изобщо не улесняваха нещата. Накрая, както неизбежно става, занемарената поддръжка си каза думата и тук. „Сифсдотар“ беше прекарал по-голямата част от миналия сезон задържан в пристанището с продължителни и скъпи поредици от аварии в машинното отделение. Собствениците, както неизбежно правят, сметнаха, че е по-лесно да обвинят кораба, а не себе си.

„Сифсдотар“ щеше да бъде нарязан за скрап, а капитанът и екипажът му щяха да останат на брега, когато се случи някакво чудо и присъдата беше отменена в последния момент — едномесечен чартър от филмова компания за достатъчно пари, които щяха да покрият и ремонтите, и слабия сезон. Само трябваше да отплават незабавно, за да се спази срокът на продукцията.

По изключение собствениците и екипажът бяха единодушни. С удоволствие щяха да услужат.

Но когато „кинаджиите“ се качиха на борда, се оказа, че са банда от двайсет извънредно яки на вид мъже дори за стандартите на закоравелия екипаж на траулера. Освен това снимачната техника категорично липсваше. Носеха обаче доста електроника и радиооборудване.

И оръжията. Бяха ги скрили. Показаха се чак когато корабът отплава. Двама от „кинаджиите“ се изтегнаха в задната част на мрачната кабина на щурвала, като всеки носеше автоматичен пистолет, втъкнат в колана.

Не предложиха обяснение и хората от траулера решиха, че е благоразумно да не питат.

Шефът на „кинаджиите“, висок, широкоплещест мъж с червена брада, който даваше командите си на английски със странен акцент, беше задал курс на запад-северозапад, а посоката им представляваше серия от безименни GPS координати далеч навътре в залива Хъдсън. Освен това беше наредил радиото на траулера да бъде извадено от строя. Неговите хора щяха да държат всички комуникации по време на пътуването „по служебни причини“.

Капитанът на „Сифсдотар“ вече силно подозираше, че неговите собственици са взели още едно лошо делово решение. Но докато мигащата светлина от фара на най-западното парче суша от Исландия преминаваше покрай десния борд, той подозираше също, че вече може да направи много малко по въпроса. Вместо това той се отдаде на древен исландски механизъм за оцеляване: безусловен, упорит неутралитет и надежда за най-доброто. Този механизъм беше превел Исландия през няколко световни войни, общо взето, недокосната. Може би и тук щеше да свърши работа.

В подпалубните помещения Командният отдел беше завзел каюткомпанията за оперативен център. Седнал на голямата столова маса, Антон Кретек плисна в тумбеста чаша три пръста „Аквавит“. Той отпи шумна глътка и изкриви лице. Този исландски алкохол беше боклук, но такъв боклук имаше подръка.

— Имаш ли вече сведенията от Канадската секция? — попита раздразнено той.

— В момента ги свалям, господин Кретек — отвърна от своя лаптоп главният офицер по комуникациите. — Ще отнеме малко време да ги дешифрирам.

Интернет се беше оказал благодат за бизнесмена с международни връзки, а също и за престъпника, защото му осигуряваше незабавни, сигурни комуникации от точка до точка навсякъде по планетата. Сателитен телефон с чиния, голяма колкото съд за основно ястие, поставен в надводната част на траулера, ги свързваше с глобалната телекомуникационна мрежа и най-съвършената сред комерсиалните криптиращи програми скриваше съобщенията им по интернет от любопитни очи.

Портативният лазерен принтер засъска и изплю няколко разпечатани листа. Като бутна стола си назад от бюрото с компютъра, шефът на комуникациите подаде през рамо документите на чакащия Кретек.

Търговецът на оръжие взе малка, прилична на торпедо датска пурета от пепелника, дръпна от нея и зачете, а гъстият тютюнев дим се смеси с обичайния мирис на дизел и рибно масло в каютата.

Кретек се навъси. В съобщенията имаше и добри, и лоши новини. Опитите да разтурят съвместното руско-американско разследване се бяха провалили. Кретек поначало не беше хранил големи надежди в това начинание. Човекът им на предни позиции в Аляска е бил принуден да наеме и оборудва когото е имал подръка за такъв кратък срок — в този случай местен уличен боклук от руската мафия.

Специалният самолет, пратен да унищожи хеликоптера на разследващите, не беше успял да се върне. Тъй като не бяха публикувани новини за нападение срещу правителствената експедиция или за изгубен самолет, вероятно беше паднал в морето или в дивата пустош в случаен сблъсък.

Така да бъде. Нека разследващият екип пристигне. Ако го изпревареха на мястото, щеше да разчита на своя агент на острова и на шоковия ефект от пристигането на основните му сили. Ако няколко запалени историци им дотегнеха в неудобен момент, това щеше да е техен проблем. Разчетът на времето, планирането и метеорологичната обстановка щяха да са техни съюзници срещу външния свят.

Кретек пак дръпна от пуретата, а после прочисти гърлото си с глътка алкохол. Освен ако, разбира се, разследващият екип не бе нещо повече от това, което изглеждаше. Възможно ли беше замесените държави да знаят за невероятната премия, която още стоеше на борда на самолета?

Това не изглеждаше вероятно. Ако се знаеше истината, американците щяха да побързат да сложат охрана на самолета с всички възможни средства и националните им медии щяха да изпаднат в истерия за заплахата от антракс. Руснаците трябва да са ги убедили, че полезният товар на бомбардировача е бил изхвърлен, ако изобщо са го споменали. Бившите съветски експерти по оръжията в Групата „Кретек“ бяха уверили своя лидер, че това е стандартната процедура за действие.

По някаква причина стандартната процедура за действие не беше приложена на борда на този самолет и Антон Кретек смяташе изцяло да се възползва от този факт.

Второто съобщение, от Влахович и Канадската група, беше много по-приятно. Бяха прекарали подходящ самолет през канадската митница и бяха осигурили надежден екипаж. Бяха установили база A за презареждане на гориво и проучваха местата за бази B и C. Много благоприятни условия. Наистина много благоприятни.