— Сержант! Веднага отворете този тунел и тръгвайте след копелетата! Дръж отделението на сержант Отосек при себе си. Аз ще взема останалия взвод с мен обратно при главния вход! Американците сигурно се връщат към научната станция. Вие ги проследете, а ние ще пробваме да им отрежем пътя. Движение!

— Слушам, лейтенант — отвърна сержантът якут и стоически извади своя шанцов инструмент. — Ти, редник Амаха, довлечи си задника тук и ми помогни!

След секунди двамата спецназовци връхлетяха снежната запушалка. Томашенко се обърна и тръгна да пришпорва останалите от взвода обратно по пътя, откъдето бяха дошли.

Внезапна мисъл накара Томашенко да се усъмни. Американските копелета бяха умни. Ами ако…

Редник Амаха заби шанцовия инструмент в буцата ронлив сняг, която блокираше пътя навън. Докато изгребваше изкопаното настрани, усети силно дръпване. Погледна надолу на светлината от пламъка и видя тънък шнур, закачен върху края на лопатата му. За миг се втренчи в него, без да схваща; после разбра и изкрещя.

Усилената с пластичен експлозив ръчна граната, която редник Улух беше опитал да хвърли във входа на пещерата по-рано същия ден, изпълни предназначението си.

Концентриран от ограниченото пространство на тунела, взривът хвърли Томашенко по лице на каменния под. Усети вкуса на кръв, горчивината на мощния експлозив и металния примес на базалта. Над бучащото дрънчене в ушите си той слабо дочу стоновете и горчивите ругатни на другите паднали войници от взвода. Изправи се на крака и се втренчи през розовата мъгла на осветения от пламъка прахоляк, която изпълваше кухината.

Изходът навън беше отворен от взрива, а телата на сержант Виляйски и редник Амаха бяха запратени на отсрещната стена на тунела и залепени там като дървеници, смазани от палеца на раздразнен спящ човек.

Нямаше толкова мощна ругатня, която да компенсира гледката.

Томашенко се затътри обратно по тунела и с мъка се изкатери нагоре до опушената пролука в скалата, отворена и изпразнена от експлозията.

Той погледна навън в бурната нощ и не можа да повярва какво е открил. Изходът от пещерата се отваряше в същата вдлъбнатина на планинския склон, която беше използвал като команден пост целия следобед. Този Смит сигурно беше пропълзял на двайсет крачки от него, гледал го е и го е слушал, а Томашенко изобщо не беше разбрал! Изобщо никакъв знак за присъствие!

След такъв позор кариерата му не можеше да оцелее!

— Тръгвайте след тях! — изрева той. — Тази нощ ще умрат!

Базата на остров Уензди

Ранди Ръсел лежеше по гръб върху долното от двете легла в женското спално помещение, ръцете й бяха над главата, заключени с белезници около вертикалната подпора на леглото. От отворената врата в тъмната стая влизаше ивица светлина, идваща от газовия фенер в главното помещение. От време на време въоръженият дневален, седнал на масата за хранене, поглеждаше в нейна посока.

За дневалния тя лежеше явно неподвижно, вероятно дори беше заспала. Той не можеше да види в сенките в горния край на леглото, където пръстите на Ранди бавно се прегъваха и свиваха постоянно като на котка, която мачка лапите си. Тя не трябваше да позволява на ръцете си да се подуят и да се схванат.

Дори докато я блъскаха и натикваха обратно в спалното помещение този следобед, тя продължи да крои своите планове. Когато похитителите й я заключваха с белезниците за леглото, за момент тя привидно оказа съпротива и си заслужи още един нетърпелив шамар през лицето. Но в едва забележима ловка промяна на позата си тя успя да направи така, че щом белезниците отново щракнат на дясната й китка, пръстенът да се затвори върху ръкава на пуловера и дългото дебело термобельо, което носеше отдолу.

Сега беше измъкнала тъканта изпод белезниците и така ги разхлаби. Освен това внимаваше да държи юмруците си здраво стегнати, когато ги закопчаваха и си спечели още съвсем мъничко безценно място за действие.

Леко се извъртя на леглото, сякаш искаше да се намести по-удобно. Под прикритието на това движение тя пак намери спойката в рамката на леглото и успя да заклещи в нея мястото, където се съединяваха белезниците. После сви пръстите си колкото можеше по-силно и опита да дръпне. Нямаше да е много приятно, но щеше да стане.

Очите й изследваха полумрака, докато преценяваше нещата, които евентуално можеше да са й необходими. Колко голям беше прозорецът на външната стена на стаята и колко дебело беше термостъклото? Помнеше ли как е поставен големият портативен касетофон върху шкафа срещу отсрещната стена. Колко дълбок беше наветият до хижите сняг и как щеше да понесе теглото й ледената кора върху него? Слушаше вятъра и преценяваше какво е времето и каква видимост ще има навън. Ами предпазно облекло за навън? Предполагаше, че нейната защитна екипировка още е в хижата на лабораторията. Трябваше да импровизира, щом моментът настъпи.

През часовете, в които чакаше затворена, тя направи пълна умствена и физическа подготовка. За останалото трябваше да се довери на търпението, късмета и сексуалните наклонности на славяните.

Мирис на сготвена храна изпълни спалното помещение и все по-голям брой сенки минаваха пред рамката светлина, която струеше от вратата. Главният контрабандист — Кретек, както беше чула да го наричат — хранеше екипа си на смени. Мирисът на топла храна рязко напомни на Ранди, че не е яла нищо, освен набързо погълнатата закуска. Малко храна щеше да й дойде много добре сега, но не посмя да поиска нищо за ядене от страх да не съсипе сценария, който беше изградила.

Тя разпозна гласовете на Кретек и Кропоткин. Бяха в хижата на спалните помещения и вечеряха. Руски беше универсалният език, който се говореше в групата, макар че Ранди долови още половин дузина балкански езици и произношения. По време на вечерята професионалните разговори се въртяха около операцията на следващия ден: как ще отворят с взрив фюзелажа на „Миша“ и ще вдигнат с лебедката резервоара с антракс, и за предпазните мерки, които трябва да се вземат, когато си имаш работа със смъртоносния биологичен агент.

Обсъждаха също Джон, професор Метрас и майор Смислов. Доколкото Ранди разбра, досега не бяха влизали в контакт с нейните колеги. Предлагаха се планове как да ги заловят.

Дрънченето и тракането на приборите за хранене стихна. Тя надуши дим от лула и острата миризма на запалени балкански цигари. Разговорът стана по-сърдечен, по-често се чуваше смях. Мъжете се отпускаха след вечерята, шегуваха се, говореха за жени и секс.

Вече не оставаше много.

Ранди чу как мучащият глас на Кретек каза:

— Е, Стефан, по-добре се захващай. Тук има много хора, които чакат на опашка за дажбата си.

Значи щеше да е Кропоткин.

Тя чу как бившият студент смутено се засмя, а после от цялата маса се разнесоха гръмогласни шеги, посипаха се дебелашки предложения и съвети.

— Само не обезобразявай хубавичкото й лице, момчето ми.

— Защо се притесняваш за лицето й, Белинков? Какво ще правиш? Да не й рисуваш портрет?

— Какво да ви кажа? Имам романтична душа.

Сянка препречи светлината. Той беше на прага и я гледаше. Тя чуваше стържещото му дишане, все още затруднено от носа му, който беше счупила. Чуваше тътренето на ботушите му по пода, подушваше гранивата миризма на тялото му.

Кропоткин пристъпи в женското спално помещение… дръпна вратата хармоника, за да я затвори след себе си, и потопи и двамата в мрак.

„Падна ми, кучи сине!“

Ако Кропоткин беше фукльо или ако групата на Кретек искаше да участва в групово изнасилване на общата маса, Ранди знаеше, че ще загази. Но тя се беше забърквала както в любовни, така и в професионални сексуални отношения с руснаци и преди. Тя знаеше, че в много от славянските култури още действаше силното влияние на наследен срам. Явният сексуален ексхибиционизъм все още често задействаше реакция на вина и срам. На това разчиташе тя.