Ранди Ръсел много добре знаеше каква е тази реалност. Тя беше прекарала известно време в тази среда, вътре в последния „работнически рай“. Това преживяване още я караше от време на време да се буди обляна в студена пот.

Чудеше се дали младият мъж няма да промени решението си. Възможно ли беше модерното му, интелектуално презрение към Съединените щати да започне да отслабва? Дали сега усещаше призрака на онова, което беше накарало родителите му да избягат в западния свят?

И така да е, подобни разсъждения се появяваха твърде късно. Още една делегация от севернокорейци в черни костюми стоеше до изхода на „Ер Корио“ — секретен екип от посолството на Северна Корея в Пекин. Те обградиха Сун Чок, размениха няколко груби думи и американецът беше изтикан в ръкава до чакащия самолет покрай китайския полицай, който внимаваше да не види нито него, нито неговия ескорт.

Той се обръщаше за последен път и Ранди улови погледа му, а после изчезна.

Тя затвори очи и дълго време седя неподвижно. Мисията беше изпълнена.

Тя знаеше какво ще се случи след това. Информацията, съдържаща се в лаптопа на Франклин Сун Чок и в главата на самия Сун Чок, щеше да се излее в севернокорейската балистична програма с голям обсег на действие. Информацията обещаваше следи в посока на опростена система за контрамерки, която можеше да порази американските противоракетни установки и да остави градовете по западното американско крайбрежие открити за атака.

Но една след друга всички следи щяха да стигнат до технологична безизходица, и то след като са погълнали значителен процент от севернокорейския военен бюджет и хиляди също толкова ценни часове човешки труд за проучване и разработка.

Накрая на севернокорейците щеше да им стане ясно, че са ги измамили, че техният разузнавателен удар всъщност е бил бомба със закъснител, заложена от Съединените щати в тяхната програма за въоръжаване.

„Скъпите вождове“ на Северна Корея нямаше да са доволни. Особено от Франклин Сун Чок.

Ранди рязко отвори очи. Ако не внимаваше със спомените си, нощите, облени в ледена пот, щяха да се върнат.

От прозорците на залата тя проследи как остарелият реактивен самолет „Илюшин“ се издигна от летището към финалния етап от последното пътуване на Сун Чок. След като се върна на мястото си, тя изчака следващият самолет на „Катей Пасифик“. Хората слязоха, а после тя се обади.

— Господин Данфорт. Обажда се Таня Стюарт от главното летище. Господин Белърман не пристигна с този полет. Какво да направя сега, сър?

В превод шпионските двусмислици означаваха: пратката успешно беше предадена.

Данфорт театрално въздъхна.

— Лос Анджелис отново ни удариха! Ще проуча въпроса, Таня. Междувременно най-добре е да се върнеш тук. Има задача за теб.

— Каква?

— Искат да отидеш в Щатите колкото се може по-скоро. В сиатълския офис.

Ранди се намръщи. В Щатите колкото се може по-скоро? Това беше отклонение, и то радикално. След изпълнението на тази задача тя трябваше да излезе в почивка извън Китай за няколко дни, като продължи да поддържа прикритието си на бизнес дама. А какво, по дяволите, имаше в Сиатъл?

— Вече подготвям пътуването ти — продължи Данфорт. — Ще летиш тази вечер с „Азиана“ до Сеул, а оттам с Японските авиолинии. Имаш резервация в хотел „Сийак Дабълтри“.

— Разбирам, господин Данфорт. Да намина ли през офиса?

— Да, билетите ти ще са при мен и ще обсъдим новия проект. В Сиатъл ще те посрещне някой си господин Смит. Той отговаря за една от нашите фирми съдружници и ще работиш заедно с него.

Ранди се намръщи. Господин Смит? Агенцията никога не би използвала подобно име за прикритие. Сигурно е истинското му име.

Стана още по-мрачна. Не може да бъде. Не отново.

Заливът на Сан Франциско

Болният мозък, познат в залива като „изнасилвача от ферибота“, се настани отново на седалката си и потъна в сладостно съзерцание на поредната жена, която щеше да унищожи. Големият транзитен пътнически ферибот през залива тъкмо се изтегляше от терминала на „Маркет Стрийт“. Той разполагаше с цели петнайсет минути да размишлява, преди да пристигнат във Вайехо. Доставяше му удоволствие, че тя вече е негово притежание, а още нищо не подозира.

Системите за обществен транспорт на залива бяха неговата лична територия, на която вилнееше, и както при всичките му предишни шест нападения това също щеше да е произведение на изкуството, като начало и изпълнение, като изплъзване от полицията, щеше да е много красиво. Всъщност самото унижение на жертвата му щеше да е апетитната глазура, поставена върху тортата от майстор сладкар.

Никога не използваше една и съща самоличност два пъти. В този случай щеше да бъде пътуващ за работа през залива бизнесмен, който наскоро се е преместил от града във винарския район северно от залива. Фалшивата му самоличност щеше да подпомогне скалъпената история, както и подходящия вид, който беше приел: прошарена коса на слепоочията и очила с метални рамки, пуловер, спортни панталони и луксозно вълнено сако с велурени кръпки на лактите, обувки „Биркенщок“ и тъмни чорапи. Всичко щеше да пасне с въображаемия образ в съзнанието на всеки глупав полицай или охранител, който можеше да го разпитва.

Дори съдържанието на хартиения плик, който държеше на коленете си, щеше да бъде оправдание пред която и да е случайна полицейска проверка: две метални кутии, малки четки за боядисване, няколко картонени опаковки с винтове, гайки и дръжки за шкафове.

В такава компания ролката изолационно тиксо и скалпелът щяха да са напълно незабележими.

Беше се погрижил по същия начин и за предишните си нападения. При последното беше мръсен, умствено изостанал бездомник, а в по-предишното — немарлив шофьор и така нататък. Полицаите нямаха ясна представа кого точно преследват.

Жалко някак, че не можеха да му се възхищават на майсторството и гения.

Фериботът прекоси залива в посока североизток. Докато се спускаше мъгливият здрач, по брега се появяваха блещукащи светлинки. Това беше курсът в осем часа, последният за деня, и три четвърти от широкото пътническо помещение на ферибота с неговите многобройни редици беше празно.

Жената, която беше удостоил с вниманието си, седна на първата редица отляво. Спокойно дъвчеше хрупкава ябълка, купена от павилиончето на ферибота, вниманието й беше погълнато от книгата върху прибраните й колене. Беше красива, каквито бяха всичките му дами — в края на краищата изнасилвачът беше ценител. Висока брюнетка, слаба, но с едри гърди, а дългата й гарвановочерна коса беше прибрана на кок. Бе на около трийсет години, с безупречна кадифена кожа, леко загоряла.

Очите й бяха сиви и проблясваха, издавайки добро настроение, докато се закачаше с продавача в павилиончето. Беше редовна пътничка. Всеки вторник и четвъртък тръгваше от Вайехо със сутрешния курс в десет часа и се връщаше с последния ферибот за вечерта.

Той не беше наясно какво прави тя в града. Но очевидно бе модерна и състоятелна жена. Дрехите й винаги бяха с превъзходен стил и качество. Тази вечер носеше елегантен дамски костюм с панталони от сиво рипсено кадифе, който отиваше на очите й, и черни ботуши с тънки токчета.

Можеше да й позволи да задържи тези ботуши, след като унищожи останалата част от облеклото й; те щяха да добавят нещо към преживяването.

Тя винаги четеше по пътя през залива; вадеше книга от куфарчето, което неизменно носеше. През седмиците, в които я наблюдаваше преди атаката, той преднамерено се настаняваше така, че да вижда заглавията на книгите — като начин да проникне в ума й и да увеличи предимството си.

Но онова, което видя, го беше объркало: „Въздушнодесантните оръжия на Запада“, „Грийнвилски военен наръчник на основните бойни танкове“ на Антъни М. Торнбъро и такива подобни. Книгата тази вечер беше с пожълтели страници на някой от германските езици. Съдейки по илюстрациите, описваха се кавалерийски сражения. Подобни теми бяха необясними за такава изискана и съвършено женствена личност и напълно неподходящи. Той щеше да я накаже за интереса й към тях.