Подполковник Джонатан „Джон“ Смит от американската армия, доктор по медицина, застана с гръб към ръба на скалата и се огледа за последно наоколо.

Тук, горе, беше красиво. От това място човек можеше да погледне на юг, към западния склон на Каскадните планини, с тяхната каменна синьо-сивкава верига, покрита със заскрежено бяло и планинско зелено. Ивици мъгла властно се носеха над по-ниските склонове, а златистата светлина на изгрева струеше през зъберите на хребета. Като изви още повече глава, той успя да обхване в полезрението си и далечния разтрошен конус на планината Сейнт Хелън — лека мъгла се беше скупчила над зиналия кратер на вулкана.

Тя напомни на Смит за отдавна отминалите лета в Йелоустоун, за детинската гордост и трепет, когато за първи път отидоха в дивата пустош с баща му и чичо Иън.

Особено въздухът, мразовит, сладостен и пълен с живот. Той пое последна дълбока глътка от него, вдиша с наслада и пристъпи назад, отвъд ръба на пропастта.

Хоризонтът се завъртя плавно на деветдесет градуса и алпинистката седалка уверено го прегърна, а дебелото зелено найлоново въже, оплетено през карабинерите му, пое напрежението. Като удържаше тежестта си на протриващото съоръжение и грайферните подметки на планинските обувки „Данър Форт Луис“, закрепени върху нашарения с лишеи черен базалт, той застана на отвесната повърхност на скалата. Все още твърде неопитен за подобно преживяване, Смит се ухили развеселен. Боже мой, това беше по-хубаво от лабораторната работа!

— Добре, подполковник — отекна усиленият от високоговорителя глас на инструктора в основата на скалата. — Оттласквай се полека.

Отгоре съкурсниците на Смит, облечени в същия горски камуфлаж, който носеше и той, надникнаха от ръба на скалата. Това беше голямото слизане, петдесетметровото спускане на рапел. Провисът на въжето се свлече под Смит и той за последно го отметна. После опъна рязко крака, като се отблъсна от скалата и позволи на въжето да мине през десандьора.

В непрекъснатите усилия на Смит да уравновеси необузданите и разнообразни страни на живота си — войник, учен, лекар и шпионин — този военен високопланински курс беше огромен успех.

През последните три седмици се беше хвърлил в предизвикателството на програмата с нарастващ ентусиазъм, кали тялото си с развиващия мускули тренировъчен режим на пустошта и проясни мисленето си след дългите дни, които беше прекарал погребан в лабораториите на „Форт Детрик“ в Изследователския институт по заразни болести на американската армия.

Възстанови атрофиралите си бойни умения и придоби нови: ориентиране по пресечен терен, оцеляване при сурови климатични условия, камуфлаж, прецизна стрелба под висок ъгъл. И се запозна с изкуството на алпинизма. Смит се научи как да използва котки, клинове, геоложко чукче и по-важното — как да се доверява на въжето и алпинистката седалка, как да накара инстинктивните човешки страхове от падане и височини да бездействат.

Рапелното въже профуча със свистене през стоманените скоби, дланта на дебелата му ръкавица се загря и обувките му се оттласнаха от скалата на седем метра надолу по отвесната стена. Усети очите си присвити, а лицето изопнато, когато вълната адреналин го блъсна. Отново се оттласна и се спусна още метър и половина надолу.

— По-полека, сър — предупреди гласът отдолу.

Той се отблъсна за трети път силно, като се остави рязко да падне надолу, въжето изпращя, а рапелът започна да пуши.

— Полека, подполковник… Спокойно… Спокойно! Казах по-полека, дяволите да го вземат!

Смит спря трудно, забавяйки падането си. Като се издърпа в изправено положение, той се спусна последните няколко метра с обувките напред до прогнилите борови иглички в основата на скалата. Смит слезе заднишком от долния край на въжето, измъкна парещата си нагорещена ръка от ръкавицата и я потри върху изтощеното си бедро.

Пред него изникна набит сержант рейнджър с барета в песъчлив цвят.

— Моля подполковника да ме извини, сър — раздразнено каза той. — Но дано осъзнавате, че един офицер може да си съдере тук задника толкова лошо, колкото и всеки редник или сержант.

— Ще ви се доверя по въпроса, шефе — ухили се Смит.

— Тогава, след като кажа „ПОЛЕКА, СЪР“, значи това имам предвид, мамка му!

Инструкторът по катерене от двайсет години беше ветеран на Седемдесет и пети рейнджърски полк и на прославената Десета планинска дивизия. По тези причини беше доста привилегирована личност дори за един подполковник.

Смит изтрезня и откопча под брадата си ремъка на каската.

— Прав сте, сержант. Малко се поувлякох там, горе. Кофти идея. Следващият път ще стане като по учебник.

Умилостивен, инструкторът кимна в отговор.

— Окей, сър. Като изключим, че беше малко налудничаво, спускането се получи добре.

— Благодаря, шефе.

Инструкторът се върна да наблюдава спускането на следващия курсист, а Смит се оттегли до края на сечището в подножието на скалата. Гой свали каската и коланите си, извади широкопола камуфлажна шапка от големия страничен джоб на панталона си и я изтръска да възвърне формата си, преди да я сложи върху тъмната си, късо подстригана коса.

Джон Смит изглеждаше добре за годините си — малко над четирийсет: с широки рамене, тесен кръст и стегнати мускули — и заради сегашния тренировъчен курс, и заради активния си начин на живот. Имаше сурова, мъжествена красота, линиите на загорялото му лице бяха загладени, напрегнати и някак неподвижни — лице, което добре пазеше тайни. Очите му, необикновена отсянка на тъмносиньо, бяха в състояние да пронизват наоколо с остра проницателност.

Като си пое още една дълбока глътка от чистия планински въздух, Смит потъна под клоните на дугласката2. Някога беше живял в този свят. В по-ранен етап от своята кариера, преди да се заеме с проучвания в Медицинския изследователски институт за заразни болести на американската армия, той беше правил преход като военен лекар с предните отряди на американските специални части. Беше хубаво време, време на предизвикателства и другарство. Беше също време на страхове и отчаяние, но все пак добро.

Една произволна мисъл пъплеше из съзнанието му през последните няколко дни: защо пак да не заложи на тактиката, може би за още една разходка със специалните части? Защо пак да не се върне в истинската армия за малко?

Смит си призна, че това е само случайно хрумване. Вече имаше прекалено висок чин, за да ходи на бойното поле. Най-доброто, с което можеше да се справи, беше работата зад бюро, пост в щаба, вероятно пак в рамките на Вашингтон.

Освен това трябваше да признае, че постигаше успехи в сегашната си изследователска работа, а тя беше от огромно значение. Секретният Военномедицински изследователски институт за инфекциозни болести беше първата защитна линия на Америка както срещу биотероризма, така и срещу глобално разрастващия се болестотворен басейн, а Смит беше ключова фигура в тази отбрана. Безспорно важна служба.

И най-вече съществуваше другото му задължение, което не беше посочено в официалното му служебно досие, а бе родено от мегаломанския кошмар, наречен проектът „Хадес“ и смъртта на доктор София Ръсел — жената, която беше обичал и за която възнамеряваше да се ожени. Не биваше да отхвърля това задължение, не и ако искаше да се помири със себе си.

Смит се облегна и се отпусна върху обраслия с мъх ствол на елата и се загледа към съкурсниците си, които се редуваха на дългото въже. Все пак днес беше хубав ден да си войник.

Президентското убежище „Кемп Дейвид“

Президентското убежище „Кемп Дейвид“ се намираше на около седемдесет мили от Вашингтон, в грижливо изолирана област от почивната зона на планината Катоктин.

Произходът му се губеше в бурните времена на Втората световна война, когато, загрижени за безопасността на президентската яхта „Потомак“, американските тайни служби изискали Франклин Делано Рузвелт да намери ново, по-сигурно място за отдих и почивка в района на Вашингтон.