Подобно място имало в обраслите с гори хълмове на щата Мериленд, летен лагер за федералните служители, построен в средата на трийсетте години от цивилните охранителни корпуси като пилотен възстановителен проект за труднообработваемите пустеещи земи.

Като наследство от дните на „Потомак“, лагерът бил обслужван от военноморските сили на САЩ, традиция, продължила до наши дни, и първоначалното му кодово название било „USS Шангри Ла“. Убежището получило името „Кемп Дейвид“ през петдесетте години, когато го прекръстили в чест на внука на президента Айзенхауер.

Редица важни дипломатически и държавнически ходове бяха предприемани в това убежище — едно от тях бе историческото мирно споразумение от „Кемп Дейвид“ между Египет и Израел. Но между всички срещи и конференции, предавани от националните медии, имаше и неотразени, забулени в най-дълбока тайна.

Облечен небрежно в памучни панталони, поло и пуловер за голф, президентът Самюел Адамс Кастила се загледа в един хеликоптер „Мърлин“ в тъмносините и златисти цветове на президентската ескадрила, който се доближи предпазливо над площадката за кацане, а витлото му отвя алените листа от върховете на дърветата. Извън периметъра на неизбежната дебнеща охрана от морски пехотинци и тайни агенти на пост, Кастила чакаше сам. Не беше планирано официално дипломатическо посрещане. Нямаше барабани и тържествени речи. Нямаше членове на наблюдаващата преса от Белия дом.

Гостът на Кастила така беше поискал.

Този гост сега слизаше от работещия на празен ход хеликоптер — нисък и набит мъж, с късо подстригана прошарена коса и син раиран костюм с европейска кройка. Беше износен така, сякаш не му е по мярка, сякаш собственикът му е привикнал към друг вид облекло. Инстинктивният маниер, по който понечи да отвърне на козируването на морския пехотинец в долния край на стълбичката на хеликоптера, подсказа какво може да е това друго облекло.

Кастила, бивш губернатор на Ню Мексико, прехвърлил петдесетте, но все още висок, строен и с изправени рамене, тръгна напред с широки крачки и протегната ръка.

— Добре дошъл в „Кемп Дейвид“, генерале — поздрави той, надвиквайки воя на турбините.

Дмитрий Баранов, командващ генерал от Трийсет и седма стратегическа военновъздушна армия на Руската федерация, отвърна със здраво, сухо на допир ръкостискане.

— За мен е чест да съм тук, господин президент. От името на моето правителство още веднъж ви благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен при тези… изключителни обстоятелства.

— Няма защо, генерале. Нашите народи споделят много взаимни интереси в последно време. Консултациите между правителствата ни винаги са добре дошли.

„Или поне необходими“, добави негласно Кастила.

Новата несъветска Русия поставяше пред Съединените щати почти толкова предизвикателства, колкото и бившият СССР, но по друг начин. Раздирана от корупция, политически нестабилна и с икономика, която още се бореше да се съвземе от останките на комунизма, новородената руска демокрация непрекъснато заплашваше или отново да се поддаде на тоталитаризма, или напълно да рухне. И двата изхода не бяха изгодни за Съединените щати и Кастила се беше заклел през неговия мандат да не се случи нищо подобно.

Със значителен отпор от страна на старите бойци от студената война и конгресмените, орязващи бюджета, Кастила беше прокарал през Конгреса серия от леко прикрити сметки за чуждо подпомагане, като работеше с президента Потренко да запуши някои от най-критичните пролуки в руския държавен кораб. В момента се водеха дебати за още една такава сметка и решението още беше под въпрос.

Последното нещо, от което имаше нужда администрацията на Кастила, беше ново усложнение в Русия. Въпреки това предишната вечер във военновъздушната база „Андрюс“ беше кацнал руски дипломатически самолет. На него беше Баранов и носеше запечатано писмо от президента Потренко, който сочеше генерала за свой личен представител и го упълномощаваше да преговаря с президента Кастила по „спешен въпрос от взаимно национално значение“.

Кастила се опасяваше, че този сценарий може да означава само неприятности. Баранов потвърди страховете му.

— За съжаление информацията, която нося, може да не бъде приета радушно, господин президент. — За миг очите на генерала се стрелнаха към заключеното куфарче, което носеше.

— Разбирам, генерале. Ако нямате нищо против да ме придружите, поне можем да го обсъдим на спокойствие.

Екипите на тайните служби ненатрапчиво променяха позициите си за наблюдение, докато Кастила водеше госта си около опасания с каменна облицовка рибарник към „Лепен Лодж“, президентската резиденция в „Кемп Дейвид“.

Няколко минути по-късно двамата мъже седяха на широката веранда на резиденцията край маса в стил адирондак. Опитен и дискретен стюард от флота им поднесе горещ чай в руски стил, във високи чаши със сребърен филигран.

— Благодаря за гостоприемството, господин президент — каза Баранов.

Кастила, който в топлия есенен ден вероятно би предпочел изстудена бира „Корс“, кимна в знак на признателност.

— Разбирам, генерале, че въпросът не търпи отлагане. Как бихме могли да съдействаме на вас и на Федерацията?

Баранов извади малко ключе от джоба на жилетката си. Като постави куфарчето на масата, той щракна ключалките и извади една папка. Бавно постави серия фотографии върху плота.

— Предполагам, господин президент, че ще ги разпознаете.

Кастила вдигна една от снимките. Навъсено нагласи очилата си с титанови рамки и се загледа във фотографията.

Тя представляваше увеличен кадър, на който се виждаше вкочанено, сковано в лед поле, вероятно повърхността на глетчер. В центъра на изображението се виждаха останките на огромен четиримоторен самолет. Като цяло непокътнат, но едното му дълго, право крило беше усукано и огънато назад от силата на удара. Кастила беше достатъчно голям експерт по авиация и определи останките като тежкия бомбардировач „Боинг В-29“, същият вид самолети, които се използваха за бомбардировки над Японската империя в последните дни на Втората световна война и които пуснаха първите атомни оръжия срещу Хирошима и Нагасаки.

Или поне приличаше на такъв.

Някои медийни канали го наричаха „мистериозния самолет“. Други му казваха „Лейди, бъди милостива“3. Научна експедиция на изолиран остров в канадската част на Арктика беше забелязала останките върху планина над своята база и тези фотографски изображения бяха профучали из целия свят по интернет и глобалните новинарски мрежи.

Това беше горещото събитие на деня и светът вече изобилстваше от спекулации за падналия самолет и неговия екипаж.

— Снимката ми е позната — внимателно каза Кастила. — Но съм любопитен как този стар самолет може да е обект на загриженост за нашите две нации.

Кастила вече знаеше, че мистериозният самолет е тревожен въпрос за руснаците. В последните доклади по национална сигурност се споменаваше като странен обект в полезрението на Агенцията за национална сигурност.

През последните няколко дни руското правителство беше обезумяло по въпроса за така наречения мистериозен самолет. Интернет регистрите на Агенцията за национална сигурност отбелязаха масивен скок в активността на определени разузнавателни отдели на Руската федерация, които проверяваха стотици пъти световните информационни сайтове, отразяващи новината за катастрофата. Още стотици посещения бяха генерирани на сайтовете, свързани с международната научна експедиция, открила останките, и на сайтовете с исторически справки за американските военновъздушни сили и архивите им с операции в Арктика.

Кастила щеше да остави руснаците да дадат собствено обяснение, макар че и той, и неговите съветници по разузнаването имаха своите подозрения.

Руснакът оставаше с поглед, прикован във фотографиите на масата.

— Преди да отговоря, господин президент, трябва да ви задам един въпрос.