Остави ножа и калъфа върху плота и прекоси коридора до кабинета си. Там държеше частната си колекция. Вграден шкаф с оръжия заемаше една цяла стена. Много други стоманени остриета блещукаха на фона на тъмната черешова облицовка. Някои от остриетата бяха с нейния сребърен подпис. Полираният рог на голяма антилопа се извиваше като сабя над бюрото в мисионерски стил.

Цялостната атмосфера на стаята би трябвало да излъчва мъжественост, но не беше така. В нея витаеше едва доловима стилна женственост — едва доловима, но все пак динамична и дълбоко индивидуална.

Като хлътна ниско зад бюрото, професорката откри, че на телефонния секретар свети лампичката на записано съобщение: номер, който не беше записан в списъка с телефоните. Тя натисна копчето за проверка на повикванията и там просветна кодът на Анакоста, щата Мериленд. Повдигна вежди. Нямаше нужда да се свързва с Първи секретен. Нейните работодатели се опитваха да се свържат с нея.

Руският щаб на авиационните сили с далечен радиус на действие

Руски тихоокеански крайбрежни райони

Майор Григорий Смислов подпря ръка върху таблото на командирската газка, оставена върху прокарания черен път. Като погледна през набраздения от водни струйки страничен прозорец, той се навъси срещу далечния пейзаж от порутени казарми и изоставени експлоатационни сгради на фона на оловносивото небе. Да служиш тук наистина трябва да е било голяма работа… някога.

Комплексът на огромната военновъздушна база се беше превърнал в призрак на онова, което е бил навремето. Само няколко от стотиците стоянки, наредени пред своите широки заходни полоси, още бяха заети. Там, където някога бяха спирали цели рояци от лъскави „Сухой“ и „Туполев“ със стреловидни крила, сега стояха в готовност само една-две изнемощели ескадрили и нервно наблюдаваха китайската граница.

Останките от необятното съоръжение дори не бяха прикрити, а просто изоставени на вятъра, гниенето и ръждата.

Смислов беше от новите руснаци. Той успя да разпознае основните заблуди на комунизма, които бяха довели до разпадането на СССР, и все още се надяваше да види през двайсет и първи век евентуалния успех на една свободна и демократична Русия. Но можеше да разбере и огорчението в сърцата на някои от старите управници. Те помнеха дните на власт, на респект — дните, в които не бяха посмешище в очите на света.

Командирската кола спря пред щабната сграда на Тихоокеанските военновъздушни сили — масивен бетонен бастион без прозорци, покрит с ръжда и просмукан от влага. Смислов слезе и освободи шофьора си. Придърпа яката на балтона си, за да се защити от ледените дъждовни капки, и закрачи по осеяната с локви алея към главния вход.

Малко преди големите бронзови врати той спря и коленичи, като вдигна каменна отломка от паважа. Беше малко парче бетон, наскоро откъртило се от фасадата на щаба. Повечето стари съветски сгради се разпадаха. Смислов приложи натиск и бетонът се разтроши между пръстите му, облечени в ръкавица. Руският офицер мрачно се усмихна и отърси влажните, песъчливи останки.

Очакваха го. След като потвърди самоличността му, почтителният караул пое униформената му шапка и балтона, а втори дежурен го поведе навътре в сърцето на щаба. Дори тази сграда изглеждаше само отчасти обитаема — много от кабинетите й бяха тъмни, а кънтящите й сиви коридори — почти празни.

Пропуснаха Смислов през втори контролен пункт и караулът го предаде на напрегнат щатен офицер, който го отведе навътре до светая светих на комплекса.

Облицованият с дървена ламперия кабинет принадлежеше на генерала, командващ целите Тихоокеански авиационни сили с далечен радиус на действие, но човекът, разположен зад масивното бюро от тъмен махагон, имаше дори по-голяма от тази власт.

— Майор Григорий Смислов от Четиристотин четиридесет и девети специален военновъздушен секретен полк се явява по заповед.

Генерал Баранов отвърна на поздрава.

— Добър ден, майоре. Както несъмнено са ви уведомили, вие никога не сте получавали подобна заповед. Вие не сте тук. Аз не съм тук. Тази среща никога не се е състояла. Ясно ли е?

— Разбирам.

Студените сиви очи на Баранов се впиха в неговите.

— Не, майоре, не разбирате, но скоро ще разберете. — Генералът махна към стола, поставен пред бюрото. — Моля, седнете.

Щом Смислов седна в посочения стол, генералът извади изпод подвързаната с черна кожа преса на бюрото папка, дебела два-три сантиметра, и я отвори. Смислов разпозна своята собствена „записка“ — служебното си досие. И знаеше какво пише на първата му страница:

Снимката, прикрепена към първата страница, показваше ярка, не неприятна смесица от плавни и ъгловати черти и много добродушни очи.

Какво друго може да се съдържа в „записката“, Смислов не знаеше. Сигурно животът му, но това беше грижа на военновъздушните сили.

Генерал Баранов прелисти няколко страници.

— Майоре, вашият полкови командир има високо мнение за вас. Той смята, че вие сте един от най-добрите офицери под негово командване, ако не и един от най-добрите в нашите войски. Като гледам досието ви, склонен съм да се съглася.

Генералът прелисти друга страница от папката, като не гледаше в нея, а в очите на Смислов, сякаш се опитваше да напасне онова, което току-що беше прочел, с мъжа зад описанието.

— Благодаря, господин генерал — отвърна Смислов, като внимателно държеше гласа си в неутрална интонация. — Винаги съм се старал да съм добър офицер.

— И сте успели. Затова сте тук. Сигурен съм, че вашият полкови командир ви е информирал по въпроса за „Миша 124“ и за вашите задължения, свързани с него.

— Да, господин генерал.

— И какво ви каза?

— Че ще бъда прикрепен към съвместен руско-американски разследващ екип, който ще замине на мястото на катастрофата на „Миша“. Ще действам с някой си подполковник Смит от американската армия и с няколко други американски специалисти. Трябва да разследваме сваления бомбардировач и да установим дали на борда му е останало някакво активно биологично оръжие. Освен това трябва да проверим каква е била съдбата на екипажа на „Миша“ и да открием телата им. Всички подробности на тази мисия трябва да се пазят в най-висока степен на секретност.

Баранов кимна.

— Наскоро се върнах от Вашингтон, където определих параметрите на мисията и уредих да ви прикрепят към американската разследваща група. Какво друго ви каза?

— Нищо, господин генерал. Само ми нареди да дойда тук… — Крайчецът на устата на Смислов потрепна. — … На тази среща, която няма да се състои, за последни инструкции по поръчението.

— Много добре. Така и трябваше — отмерено кимна Баранов. — Кажете ми, майоре, чували ли сте някога за Събитието от пети март?

Пети март? Смислов навъсено се замисли. Когато учеше в академия „Гагарин“, познаваше едно момиче, червенокосата сервитьорка с големи гърди. Дали нейният рожден ден не беше на пети март? Но нямаше вероятност това да интересува генерала, командващ Трийсет и седма стратегическа въздушна армия.

— Не, господин генерал. Нямам представа за какво говорите.

Баранов отново кимна.

— Така си и мислех.

Генералът се надигна иззад бюрото и прекоси кабинета до втора врата.

— Моля, елате с мен, майоре.

Втората врата водеше към малка стая за съвещания без прозорци, в чийто център имаше сива стоманена маса за военни карти. В средата на масата беше сложена една-единствена папка. През сивата корица на папката се спускаше диагонална оранжева лента, както и друга, кървавочервена ивица, залепена в средата на подвързията.

Като секретен офицер Смислов веднага разчете шифъра на документа: свръхсекретно. Достъп само с одобрение от президента.