— От самото начало подозирахме, че руснаците крият нещо, свързано с катастрофата на „Миша“. Може би Смит го е открил.

— По дяволите, те дойдоха при нас! Те ни помолиха за помощ!

Клайн въздъхна и свали очилата на носа си.

— Пак ти казвам, Сам, имаме си работа с руското правителство. За руския политически лидер конспирацията е като дишането, тя е механизъм за оцеляване. Освен това си имаме работа и с руската култура. Помниш ли как ги нарича Чърчил: „Ориенталци със запасани ризи“. Да предполагаме, че логиката и мотивите им винаги ще бъдат като нашите, е погрешно.

— Но защо ще рискуват и ще отблъскват моята администрация сега, след като сме сложили толкова неща на масата между държавите ни?

— Трябва да е заради нещо… — За момент Клайн млъкна, докато търсеше подходяща дума — … изключително. Пуснах моите хора в Руската федерация да проучат катастрофата на „Миша“ още в началото на тази операция и всичко, което са в състояние да установят засега, е, че информацията е абсолютно засекретена. Освен това са попаднали на израза „Събитието от пети март“.

— Събитието от пети март? Какво е това?

— Засега нямаме представа. Това е евфемизъм за някакъв по-голям сценарий на бившия съветски режим. Катастрофата на „Миша 124“ явно е само една част от по-големия план. Изразът предизвиква почти ужас в сегашното руско правителство.

— Дай ми повече подробности — потиснато каза Кастила.

— Вече работим по въпроса, но може да отнеме известно време. На тази тема руснаците държат капака херметически затворен.

— Ясно — тонът на Кастила спадна заплашително с цяла октава. — През това време ние се излагаме на смъртна опасност, за да може президентът Потренко да се чувства по-удобно. Ако ни забива нож в гърба по каквато и да е причина, ей Богу, ще се разкайва за деня…

— Предлагам да изчакаме доклада за ситуацията на полковник Смит, господин президент — тихо го прекъсна Клайн. — Той ще ни даде по-добра представа в какво положение сме.

— Само се надявам да е в състояние да докладва, Фред. Ще чакам в Белия дом.

— Аз оставам тук, в главния щаб, докато имаме развръзка, господин президент. Ще ви държим в течение.

— Разбрано, Фред. До сутринта ни остава дълга нощ.

Южната страна на остров Уензди

Полярните условия изискват да се поддържа рисковано равновесие. Енергичните движения и упражнения могат да задържат студа на разстояние, поне за известно време. Но не бива да са толкова енергични, че да предизвикат изпотяване. Влажността унищожава топлоизолацията. Може да замръзне и да стане проводник на температурните крайности. Потта може да ви убие.

Ранди Ръсел разбираше този процес и внимаваше да не напряга прекомерно сили, докато заобикаляше отдалеч научната станция и си проправяше път към хребета. Движеше се бързо, но не твърде бързо. Докато напредваше през мрака, тя мрачно преценяваше възможностите си.

Не изглеждаха обещаващи. Дали се движеше или не, беше й студено. Пластовете дрехи, които беше облякла, бяха подходящи да избегне моментална хипотермия и да се предпази от измръзване, но не за дълго време. Излагането на студа щеше да стане критичен фактор в следващите два часа. Нещо повече, за да задържи топлината, тя трябваше да продължава да се движи, но усети, че силата и запасите й от енергия вече бяха изключително оскъдни.

Освен това двайсет изключително противни мъже на този остров я търсеха, за да я убият. При други обстоятелства и с малко по-апатични охранители можеше да се надява преследването да бъде разумно отложено до сутринта. Но след като току-що беше ликвидирала племенника на техния работодател, щяха неотклонно да вървят по петите й.

Внезапно небето по посока на научната станция се запали — в облаците се гмурна мъглява топка светлина. Беше парашутна осветителна ракета, и то голяма.

Ранди не се разтревожи особено. Снегът, който хвърчеше, и морските пари станаха по-плътни и погълнаха светлината на ракетата, а вятърът я понесе на юг, далеч от Ранди. Това просто доказваше факта, че усилено я преследваха.

В известен смисъл това й помогна. Предоставяше нови възможности. Ако отвън на леда след нея имаше хора, изникваше шанс тя да причака някого от засада и да го убие за дрехите и оръжието му.

Макар че Ранди не можеше да разчита на това. Сигурно бяха видели Кропоткин. Знаеха на какво е способна. Сега щяха да се страхуват от нея и страхът им щеше да ги направи по-бдителни и по-опасни.

Друго беше сигурно. Ако Джон се намираше някъде в околността, щеше да разбере, че става нещо. Ако усетеше, че има преследване, щеше да познае кого гонят и щеше да дойде за нея.

Ранди спря и започна джогинг на място, щом в умореното й съзнание се стрелна случайна, странна мисъл.

Джон щеше да дойде за нея.

У нея се беше натрупала горчивина към Смит и винаги беше чувствала, че той не е помогнал на годеника й и сестра й, че някак си не е направил достатъчно, за да ги спаси. И все пак от всичко, което беше научила и отсъдила за него при случайните им срещи през последните няколко години, Ранди знаеше без никаква следа от съмнение — ако Джон Смит разбере, че тя е в беда, ще дойде да я спаси, независимо от всички несъгласия или заповеди и без да щади собствения си живот. Просто такъв беше той.

Щеше ли, можеше ли да направи по-малко за Майк и Софи?

Сега тя нямаше време да размишлява за миналото. Стори й се, че различава слаби проследяващи лъчи светлина в бурята. Мощни ръчни фенери обхождаха снега — преследваческата група от лагера вървеше след нея. И студът я измъчваше, караше я неконтролируемо да трепери. Трябваше пак да тръгва. Ранди се обърна с лице към вятъра, който нахлуваше откъм хребета, и пак започна да се катери. Може би щеше да намери лавина и да я събори върху тези копелета.

Северната страна на остров Уензди

Смит огъна една химическа светлинна пръчка и счупи вътрешната капсула. Разтърси и събуди зелената й светлина и я закачи за един от външните големи джобове на снежния си комбинезон. Само можеше да се надява, че никой от спецназовците няма пряка видимост към тях. За следващата си маневра трябваше да могат да виждат.

Щом Валентина запали друга химическа пръчка, в снежната вихрушка се появи втори бледозелен призрак. В съчетанието на двете светлинки успяха само да различат неравния ръб на една ледена пропаст на няколко метра от тях.

Бяха стигнали промеждутъка. Повече не можеха да се спускат по разтрошения, срутен лед на глетчера. Ако планината ги допуснеше, трябваше да се прехвърлят върху здравата скала на Западното възвишение.

Смит изхлузи раницата си и извади осветителна ракета и леден клин от страничните й джобове.

Той коленичи и заби клина в повърхността на глетчера, като го насочи под ъгъл встрани от ръба. Прекара въжето през дупката и се изправи, като се намести внимателно върху нестабилната ледена издатина. Запали ракетата и запрати съскащата огненочервена топка в черната бездна под себе си. Гледаше как тя подскача и пращи надолу по ръба на разтрошения леден водопад, докато не се закачи за една издатина на около сто и двайсет метра под тях. На яркочервената светлина той различи тъмния базалт, повърхността на възвишението. Но под издатината зееше бездната на друг, още по-дълбок и стръмен наклон.

— Фотографските карти се оказаха точни — надвика вятъра Смит. — Там, долу, има издатина.

Валентина се промъкна до него с ръка на обезопасителното въже.

— Не е кой знае каква издатина, а?

— Разширява се навън и се спуска, колкото по на запад отиваме, така е и откъм южната страна. Просто съм доволен, че има солиден преход, по който можем да преминем, за да я стигнем. Не бях сигурен, че има.

Качулката на Валентина се извъртя към него.

— Какво щеше да направиш, ако нямаше?