Джоргансън се навъси.

— По разписание отплаваме утре сутринта в шест часа.

— Не попитах кога е планирано да отплаваме — каза Смит и погледна капитана в очите. — Попитах колко бързо може да тръгнете.

Погледът на капитана на ледоразбивача стана още по-мрачен.

— Страхувам се, че не разбирам, подполковник.

— Аз също, капитане. Затова трябва да се махнем оттук веднага. Разчитам, че сте получили специални нареждания от командира на Седемнайсети район на бреговата охрана, касаещи моите пълномощия в тази мисия при определени обстоятелства?

Джоргансън настръхна.

— Да, сър.

— Тези обстоятелства са налице и аз се позовавам на своите пълномощия. А сега кажете колко бързо можем да отплаваме?

Джоргансън наистина беше получил своя пакет със запечатани нареждания, касаещи евакуацията на остров Уензди и подписът с две звезди отдолу беше изключително впечатляващ.

— Корабът е пълен с гориво и зареден с провизии, подполковник. Имам хора на сушата, които трябва да повикам, а екипажът на машинното отделение ще има нужда от време да загрее инсталацията. Един час, сър.

Смит кимна.

— Много добре, капитане. Вторият ми въпрос обяснява причината за всичко това. Хората ви на борда по поддръжка на авиацията подготвени ли са да оценяват и ремонтират повреди на летателни машини при бойни действия?

Това окончателно разтърси стоицизма на Джоргансън.

— Повреди при бойни действия?

Смит кимна.

— Точно така. Докато пътувахме към вашия кораб, някой стреля по нас и се опита да ни свали. Над Пасажите пътя ни пресече лек самолет, оборудван с военен клас радиозаглушител и картечница. Ако не беше блестящата идея на майор Смислов и отличният пилотаж на мис Ръсел, сега щяхте да отплавате в търсене на свален хеликоптер.

— Но…

— Не знам, капитане — търпеливо повтори Смит. — Но някой явно се опитва да попречи на екипа ми да стигне до остров Уензди. Мисля, че сме длъжни да се доберем до там колкото се може по-бързо.

— Ще се погрижим за това, сър — кимна Джоргансън, а професионалното му спокойствие се възвръщаше. — Същото се отнася за хеликоптера ви. Каквото трябва, ще бъде направено.

Той се обърна към чакащия помощник-капитан.

— Господин Грундиг, повикайте обратно всички членове на екипажа и направете всички приготовления за отплаване. Незабавно! Поставете своята морска и котвена вахта и кажете на главния механик Уилкирсън, че ще бъде готов да завърти валовете след четиридесет и пет минути!

— Слушам, сър! — Помощникът изчезна през една херметическа врата в боядисания с бяло салон на горната палуба.

Командирът на бреговата охрана отново погледна към Смит.

— Имате ли някакви инструкции за доктор Троубридж, подполковник?

— Троубридж? — Смит затърси името из паметта си.

— Да, сър, той е директорът от разстояние на университетската изследователска програма на Уензди. В момента е настанен в „Кодиак Ин“. По план трябваше да тръгне с нас за възстановяване на експедицията.

Сега вече Смит си спомни името и разгледа възможностите. Доктор Розен Троубридж беше в списъка като председател на организационния комитет за научната програма на остров Уензди — той набираше средствата и беше университетски администратор, а не изследовател. От една страна, той щеше да бъде още едно усложнение в ситуация, която и без това все повече се усложняваше.

От друга страна, той можеше да се окаже полезен източник на информация за хората, базата и обстановката на Уензди.

— Ако успее да пристигне до времето, в което ще сме готови да отплаваме, може да дойде.

Извън полуостров Аляска

С ярки, леденокристални звезди на небето и някоя случайна светлина от далечния бряг вдясно американският кораб „Алекс Хейли“ се понесе в настъпващата есенна нощ, а двигателите му боботеха в стабилен, бърз курс. Големият ледоразбивач трябваше да измине четиристотин мили югозападно по крайбрежието на Аляска, преди да може да се обърне на север при остров Унимак за истински дългото разстояние нагоре през Берингово море.

Неговото тясно радиоапаратно помещение миришеше на озон и цигарен дим и вътре беше задушно от остатъчната топлина, идваща от шаситата на оборудването. Протритият от използване сив стоманен стол скърцаше под тежестта на Смит и люшкането на кораба, а слушалките на закодирания сателитен телефон бяха хлъзгави от пот. Смит беше сам в апаратното помещение, а редовният на радиовахта беше излязъл заради свръхсекретния разговор.

— Как са ни забелязали? — поиска да разбере Смит.

— Не е трудно да се досетим — отвърна далечният глас на Фред Клайн. — „Поул Стар Аеролизинг“ осигурява хеликоптери и леки транспортни самолети за редица изследователски и научни операции в арктическата част на Канада и Аляска, включително и за проекта на остров Уензди. Когато съобщението за вашата експедиция до катастрофата на „Миша“ излезе в медиите, враговете трябва да са обградили най-вероятните източници на оборудване. Били сте хванати във въздушна версия на стрелба в движение.

— Тогава и някой друг трябва да знае за антракса на борда на „Миша 124“.

— Много вероятно, Джон — гласът на директора Клайн беше все така овладян. — Знаем още от самото начало, че бойният заряд на „Миша“ би бил голямо щастие за всяка терористична група или враждебна нация. Това може да обясни атаката по вашия хеликоптер. Но то е само едно от възможните обяснения. Не знаем достатъчно, за да изключим някои възможности за този инцидент.

Смит прокара ръка през подгизналата си от пот тъмна коса.

— Допускам. Но как е излязла информация? Откъде е изтекла?

— Не знам, но подозирам, че от руската страна. Ние държим цялата информация за „Миша 124“ строго класифицирана. На практика единствените хора в САЩ, които знаят цялата история, сме президентът, аз, Маги и членовете на твоя екип.

— И след като моите хора едва не ги убиха в това пресрещане, мисля, че със сигурност може да ги извадим от списъка с предателите.

Тонът на Клайн охладня.

— Казах, че не можем да изключим нито една възможност, Джон.

Смит схвана предупреждението. Смислов… Професор Метрас… Ранди. Той се съпротивляваше на инстинктивното отричане. Клайн беше прав. Фразата „Това е невъзможно!“ представляваше чудесна комбинация от известни предсмъртни думи.

Директорът продължи:

— Другата възможност, която остава, е да сме имали изтичане на място, чрез някой от членовете на самия екип на остров Уензди. Увериха ни, че никой от експедицията не е посещавал сваления бомбардировач. Някой може да лъже. Това също се налага да го разследваш, Джон.

— Разбрано, сър. Връщаме се към въпроса кой е по петите ни.

— Само мога да кажа, че работим по този проблем с всички възможни средства — отвърна Клайн. — Регистрационните номера на самолета, който ви атакува, са на „Чесна Центурион“, собственост на някой си Роджър Р. Уейнрайт, отдавна жител на Анкоридж. ФБР и родната агенция за сигурност са проверили мъжа — той няма криминално досие и не е известно да има връзки с никоя екстремистка организация. Човекът е сравнително преуспял предприемач и претендира да е стабилен гражданин. Но когато от службата на ФБР в Анкоридж го прибрали за разпит, той признал, че от време на време дава незаконно самолета си под наем на други хора. След това спрял да говори и почнал да вика за адвокат. ФБР още се занимават с него.

— Ами хангарът срещу „Поул Стар Аеролизинг“? Кой го е наел?

— Името в документацията е Стивън Борски. Хората от офиса на „Мерил Фийлд“ си спомниха безличен мъж на средна възраст с определено руски акцент. Вероятно руски емигрант — при тях по тези въпроси идват много такива. Платил в брой за месечен наем на хангара. Адресът и телефонният номер, дадени в документите, се оказаха фалшиви.

— Бил ли е на борда на самолета, който ни удари?