Още не бяха загазили, но Смит знаеше, че хората му почват да се уморяват. Усещаше го по себе си. Нощта също бързо настъпваше. Скоро трябваше да прекъснат търсенето на самолета и да започнат да търсят подслон, ако изобщо съществуваше подобно нещо тук, горе.

Тази мисъл беше решаваща. Ако мислеше, че ще е „скоро“, значи трябваше да стане „сега“, докато още им оставаха някакви резерви. Трябва да запази силата и издръжливостта на екипа си. Времето беше от критично значение, но да го прахосва, като се лута наоколо в този вледеняващ мрак, нямаше да доведе до нищо.

— Така — каза той. — Да спираме. Ще се окопаем за през нощта и утре ще се надяваме на по-добра видимост.

— Но, Джон, ти каза, че сме близо — излезе от снежната маска приглушеният протест на Валентина. — Би трябвало почти да сме стигнали!

— Стои тук от петдесет години, Вал. И утре ще е тук. Просто трябва да сме сигурни, че и ние ще сме тук, за да го намерим. Майоре, ще се опитаме да прекосим до Източното възвишение. Това ще е най-добрият ни шанс да намерим някакво прикритие от вятъра. Разбрахте ме. Да тръгваме.

— Да, подполковник — Смислов покорно се обърна и с мъка тръгна прегърбен, като пробваше пред себе си със заострения край на катераческия пикел и при всяка стъпка удряше котките си в полирания от вятъра лед.

„Какво ще кажеш за тази команда, сержант?“ Смит се ухили на себе си, докато пращаше мисълта си към своя далечен боен планински инструктор.

В седловината преобладаващият вятър беше полезен като компас. Само трябваше да се придържат към лявото си рамо, за да успеят накрая да стигнат далечния край на глетчера. Последен на обезопасителното въже, Смит беше съсредоточил вниманието си върху другите двама членове на екипа си, готови да се подкрепят и задържат, ако някой изведнъж пропадне в скрита пролука в леда. Затова му отне малко време да разбере защо Григорий Смислов така внезапно спря.

— Вижте! — Развълнуваният вик на руснака беше отнесен от порива на вятъра. — Вижте там!

Почти направо пред тях се беше появило внушително, подобно на перка очертание като призрак в димящата мъгла: вертикалният стабилизатор на самолет, голям самолет. Очертанията на изтрита от бурите червена звезда още слабо се виждаха.

— Да! — Валентина Метрас вдигна победоносно юмрук.

Не ставаше ли винаги така? Когато не търсиш нещо, го намираш.

Станцията на остров Уензди

Ранди Ръсел с мъка вървеше по дирята към хълмчето, издигащо се над станцията. Спираше на всеки няколко стъпки и изтегляше дългия водонепромокаем коаксиален кабел, който водеше до радиомачтата, като отделяше някаква дължина от него и я повдигаше от снежната покривка. Тя внимателно прокарваше всяка видима част от кабела през облечените си в ръкавици ръце и проверяваше за прекъсване или срязване.

Трябваше да е от антените. Беше проверила всичко друго и на сателитния телефон, и на странично лентовия предавател. Малкият едноканален предавател за наземно-авиационна връзка, който бяха донесли, беше безполезен. Просто нямаше мощност да преодолее слънчевите изригвания, които сриваха комуникациите. Още щом изгубиха пряка видимост, тя изобщо не беше в състояние да установи връзка с Джон и с другите, търсещи самолета.

Беше сама. Възможно най-сама. Нетърпеливо поклати глава, недоволна от този пристъп на самота, който се беше разгорял в нея. Като окачи картечницата на рамото си, тя твърдоглаво изора още няколко стъпки напред по дирята от утъпкан сняг.

Като стигна в основата на покритата с лед радиомачта, Ранди застана на колене и проследи последните няколко сантиметра от кабела, който влизаше в кутията на усилвателя в долната част на кулата. Беше непокътнат и всички конектори още бяха здраво завинтени. Обезсърчена, тя падна назад на петите си. Радиостанциите трябваше да работят. Но след като не работеха, значи пропускаше нещо. Ранди подозираше саботаж, но ако случаят беше такъв, значи е използвана някаква много изкусна тактика.

Някой се беше оказал много, много хитър и тя се надяваше, че скоро ще има възможност да го накара да си плати за това.

Изправена, Ранди извади бинокъла си от чантичката на колана. От позицията си на хълмчето имаше ясна видимост непосредствено към падината. Градус по градус, до предела на мъглата и гаснещата дневна светлина, тя направи още един оглед на околността, а погледът й се задържаше върху разхвърляните купчини натрупан сняг покрай брега и върху сенките и извивките на преспите в основата на централния хребет.

Сега този хитър човек беше тук, някъде наблизо, вероятно дори я наблюдаваше. Той изчакваше може би подкрепление, а може би тя да направи своята грешка. За да го победи, тя трябваше да се окаже малко по-хитра от него.

Ранди имаше едно непосредствено предимство. Да се движиш в тази покрита със сняг среда значеше да оставяш явни и незаличими следи. Изследователската станция стоеше в средата на разпиляна във всички посоки, разпръсната мрежа от отбелязани с флагчета снежни дири, които се преплитаха между постройките, сервизните бараки и по-далечните места за опити и изследвания. Ранди насочваше бинокъла си надолу към всяка следа, за да търси скорошно минаване по повърхността, следи от снегоходки или ботуши, които да се отклоняват от обичайните маршрути на придвижване.

Откри една. Обезсърчаващо тя беше почти точно под нея и се отклоняваше от общата следа към хълмчето, до което Ранди беше отишла само преди няколко минути, за да се изкачи до радиомачтата. Докато настойчиво бе проучвала комуникационния кабел, не беше обърнала внимание на късото странично отклонение от разтрошен сняг, което водеше до малка, неравна пряспа. Сега тя отиде и по гърба й полазиха ледени тръпки, които нямаха нищо общо със спадащите нощни температури.

Ранди забърза надолу по склона към разклонението и вървя по следата около дванайсет метра, като риташе снега по пътя си и заравняваше повърхността. Откри това, от което се боеше: сняг с червени петна, заринат отгоре и прикрит. Щом стигна края на следата, тя падна на колене и започна да рови в пряспата. Не й отне много време да открие облеченото в шуба тяло.

Кейла Браун нямаше да се прибере при годеника си в Индиана. Ранди нежно изтри снега от лицето на младата жена. Беше умряла от силен удар в слепоочието с някакъв тежък, остър предмет, вероятно пикел. Върху лицето на студентката бяха застинали следи от шок и ужас — последното й изражение.

Коленичила до тялото на момичето, Ранди Ръсел реши, че няма да е подходящо този хитрец да страда. Той щеше да умре и за нея щеше да е удоволствие да му стане екзекутор.

Ранди отново зарови тялото с няколко замаха на ръката си. Нямаше да каже на Троубридж за това откритие. При всяко положение не веднага. Кейла Браун щеше да остане тук за известно време, поне докато Ранди успееше да уреди нейното отмъщение.

Ранди продължи към редицата хижи. Светлините в спалното вече бяха запалени. Доктор Троубридж беше предложил да приготви вечеря. Като спря на основната следа, която минаваше покрай входовете на хижите, тя прецени ъглите на видимост и разстоянията. Близо до предната част на спалното помещение Ранди излезе от утъпканата диря и си проправи път през неотъпкания сняг в продължение на няколко метра.

После, като падна в снега, тя се зарови, започна да се търкаля и утъпка яма, достатъчно дълбока и голяма, за да може да легне в нея по гръб почти слята със заобикалящата повърхност. Това й навя нежелани детски спомени — как правеха ангели от сняг горе на Беър Лейк. Сега обаче намеренията й бяха доста различни.

Доволна от усилията си, тя се изправи на крака, изтърси скрежа от дрехите си и влезе да вечеря.

Мястото на катастрофата на „Миша“

— Според мен много хора ще се чувстват ужасно глупаво, ако влезем вътре и открием, че през изминалите петдесет години контейнерът е лежал на дъното на океана. — Индивидуалният костюм за защита при мисии с биохимична опасност беше проектиран да пасва върху екипировката за студено време и Джон Смит подозираше, че много е заприличал на човечето на „Мишлен“.