— Това е глупост, с която бих могъл да живея — отвърна Смислов, докато му подаваше слушалките за тактическата радиостанция „Леприкорн“.

— Аз също — Смит отметна качулката на якето си и намести слушалките, потръпвайки малко от пронизващия студ, който моментално защипа оголените му уши. — Проверка на свръзката.

— Улавям те. — Валентина Метрас клекна долу на леда до Смит с втори чифт тактически слушалки на ушите. — Поне сме добре на разстоянията по линия на пряката видимост.

Екипът се беше установил на около петдесет метра от мястото на сблъсъка, срещу посоката на вятъра, зад оскъдния параван, който можеха да си позволят да носят в раниците, и тясна издатина от изтикан лед. Свечеряваше се, но нямаше нищо подобно на залез; сивотата около тях просто изглеждаше по-тъмна, а вятърът — по-студен. Времето и обстановката ставаха опасни.

— Добре, хора, това ще е бързо влизане и излизане, за да разберем дали антраксът още е на борда на самолета и да видим влизал ли е вътре някой друг. — Смит свали защитните пластмасови покрития от филтърната маска на костюма. — И двамата знаете какво трябва да търся и ще ме насочвате накъде. Не би трябвало да има никакви проблеми, но сега въвеждам едно абсолютно правило. Ако по някаква причина нещо се обърка — ако не изляза или ако изгубим връзка, — никой да не влиза вътре след мен. Ясно ли беше това?

— Джон, не ставай глупав… — запротестира Валентина.

— Ясно ли е? — изрева въпроса Смит.

Смит погледна Смислов.

— Ясно ли е, майоре?

Смит успя да види в сянката на качулката, че зад каменните черти на руснака бушуват някакви емоции — вълнение, което Смит беше забелязал няколко пъти през последната седмица. Смислов отново се бореше с нещо постоянно свиващо стомаха му.

— Подполковник, аз… Разбрано, сър.

Смит нахлузи предпазващата от заразяване качулка на главата си и нагласи лентите на маската и самозалепващите краища. Пое първата си глътка пропит с мирис на каучук, филтриран въздух и дръпна горните ръкавици на костюма.

— Добре — думите му звучаха приглушено дори в собствените му уши. — Тъп въпрос на деня: как да вляза вътре?

— Корпусът на самолета изглежда, общо взето, непокътнат — пропука гласът на Валентина по радиоканала. — А единственият път към предния бомбен отсек е през предната кабина на екипажа. За съжаление стандартните люкове за достъп се намират в нишата на носовия колесник и в самия преден бомбен отсек, но и двете са блокирани. Другите ти варианти са през прозорците от лявата и дясната страна на пилотската кабина, но ще е трудно да се провреш през тях в това облекло, или по тунела за достъп на екипажа до опашната част. Последният е най-добрият ти избор.

— Тогава как да отида до опашната част?

— В опашката има люк за достъп точно пред хоризонталния стабилизатор, от дясната страна. Ще трябва да си проправиш път оттам през херметическите помещения за екипажа.

— Ясно. — Смит се изправи непохватно и се заклати към мрачните очертания на катастрофиралия бомбардировач.

Лявото крило на Ту-4 беше откъснато и увиснало при сблъсъка и сгънато назад, почти се беше залепило за фюзелажа, но достъпът от дясната страна на самолета беше открит. Докато Смит обикаляше около голямата алуминиева плоча на хоризонталните стабилизатори, усети, че е леко удивен. Дори и в епохата на внушителен военен транспорт и огромни реактивни пътнически лайнери това нещо изглеждаше грамадно. И действително са пилотирали тези чудовища по време на Втората световна война.

Смит приближи голямото цилиндрично тяло и прокара ръка по покрития с леден слой метал.

— Добре, тук съм и намерих входа. Има дръжка със секретно заключване, но изглежда така, сякаш е била избита.

— Аварийното освобождаване трябва да е дръпнато отвътре — отвърна Валентина. — Трябва да се отвори, но може би е нужно да я поразкъртиш малко.

— Добре.

Смит носеше малък комплект инструменти, закачен за колана му, и извади оттам тежка отвертка с дълга дръжка. Като прокара върха на заострения край в запечатаната със скреж цепнатина около вратата, той стовари възглавничката на ръката си върху дебелата дръжка на инструмента. След един-два удара се чу пронизително скърцане от пропукването на ледената спойка. След още известно време напъване с лоста вратата увисна навън, вятърът я подхвана и остави мрачна правоъгълна пролука в корпуса.

— Беше права, Вал. Отвори се. Сега влизам вътре.

Като се приведе ниско, той се промуши през малката врата.

Вътре в корпуса беше тъмно, само с остатъци от оскъдната външна светлина зад гърба му. Смит извади фенерче от комплекта инструменти и го включи.

— Да му се не види — измърмори той. — Изобщо не съм очаквал това.

— Какво виждаш, Джон? — поиска да разбере Валентина.

Смит обиколи с лъча на фенерчето из вътрешността на корпуса. Вътре не беше влязъл почти никакъв сняг, но ледените кристали блещукаха навсякъде като фина инкрустация по сивите обшивки на бронирания самолет, по кабелите и тръбопроводната система.

— Невероятно е. Никъде няма признаци на корозия или разпадане. Това нещо може вчера да е излязло от завода.

— Естествено съхранение на студено! — възкликна историчката по радиото. — Това е страхотно. Продължавай!

— Добре, има тясна пътечка, която води назад покрай две големи плоски правоъгълни кутии към кръгъл вдлъбнат люк точно при опашката на самолета. Люкът е затворен и в средата му има монтиран кръгъл прозорец. От всяка страна е сложено по нещо, което прилича на транспортер за подаване на боеприпаси. Мисля, че това трябва да е мястото на стрелеца в опашната кула.

— Точно така. Има ли още нещо забележително там?

— Има нещо като стойка или поставка с два свободни кабела, които висят от нея. Сякаш някаква част от оборудването е била свалена.

— Това трябва да е генераторът на устройството за допълнителна мощност — замисли се историчката. — Доста интересно. Сега точно надясно от теб трябва да има преграда с още един херметически люк в средата й, който да води направо.

— Ето го. Затворен е.

— Семейството на В-29 и Ту-4 са от първите военни самолети, проектирани специално за височинни полети. Редица от отделенията им са херметизирани, за да позволят на екипажите им да оцеляват без нужда от кислородни маски. Ще ти се наложи да преминеш през няколко от тези херметически люкове.

— Разбрано — Смит се затътри към люка и се опита да надникне през дебелото стъкло към лявата страна, но разбра, че цялото е покрито със скреж. — Какво трябва да има в следващото отделение?

— Трябва да е помещението за почивка на екипажа по време на полет.

— Ясно. — Смит хвана заялата дръжка на люка и я завъртя. След известно съпротивление лостът започна да отстъпва.

— Джон, чакай!

Смит рязко дръпна ръката си от дръжката, сякаш тя беше нажежена до червено.

— Какво?

Смит чу на заден фон в слушалките мърморене.

— О, Григорий само казваше, че е много малко вероятно да има клопки по люковете или нещо подобно.

— Благодаря ви и на двамата, че го споделихте с мен, Вал.

Смит отново се облегна на лоста и накрая той поддаде. Люкът се отвори навътре и Смит огледа с фенерчето.

— Да, помещението за почивка на екипажа. Има няколко разгъваеми койки от всяка страна, има дори и джон9 — не правя асоциации — в ъгъла. Кабината, изглежда, е била опразнена. Върху койките няма дюшеци, нито завивки и виждам няколко празни, отворени шкафчета.

— Това е разбираемо. — Валентина звучеше замислено, явно разсъждаваше върху нещо. — Следващото отделение трябва да е кабината за радарно наблюдение. Да видим какво ще намериш там.

Като си проправи път напред, Смит се вмъкна през нисък, нехерметизиран люк. Тук слабо проникваше светлина отвън. Изпъкнали плексигласови прозорци, обвити в лед и помътнели от десетилетия брулещ вятър, бяха поставени върху лявата и дясната преграда, и на тавана. Скелети на столове гледаха към двата странични купола, а върху повдигната основа под астрокупола в тавана на корпуса беше сложена трета седалка. Смит си представи, че в бомбардировач, оборудван с пълното му отбранително снаряжение, това са били позициите на стрелците за определяне на целта за контролираните от разстояние оръдейни кули. Щом описа мястото, Валентина потвърди предположението.