Гласът на учения също загря.

— Значи да смятам, че аз също съм заподозрян в нещо, така ли?

— Да, разбира се.

— Абсолютно нищо не разбирам! — развика се той.

Боже, тя пък нямаше време за това! Завъртя се на лабораторното столче.

— Ние също, докторе! Там е въпросът! Не разбираме как информацията за антракса е излязла от тук. Нито пък кой може да идва за него. Докато не разберем, ще бъдем ужасно подозрителни към всички! Но това, което вие явно не схващате, е, че животът на цели народи сега е заложен на карта!

Тя се обърна към компютрите. В далечния край на стаята настана дълго мълчание, последвано от потракването на приборите за кафе.

Доктор Хасегава използваше на своя компютър японската писменост канджи и не беше трудно да научиш голямата тайна, която тя срамежливо беше скрила от света. Метеороложката беше и начеваща романистка. Ранди, която беше наясно с канджи и още няколко други езика, прегледа една-две страници от бурната и доста страстна историческа любовна драма, развиваща се в дните на шогуната. Всъщност беше чела и по-лоши.

Що се отнася до компютъра на Стефан Кропоткин, той спокойно използваше английски и в системата му нямаше нищо нередно, освен неголямо количество свалено от мрежата порно.

Но неговата територия се отличаваше с едно. Почти нищо от потока на личната електронна поща не беше запазено.

— Доктор Троубридж, какво знаете за Стефан Кропоткин?

— Кропоткин? Блестящ младеж. Първа специалност физика в университета „Макгил“.

— Това беше в досието му заедно с факта, че има словашки паспорт и е в Канада със студентска виза. Знаете ли нещо за семейството му? Правена ли му е някакъв вид проверка на произхода?

— Какъв вид проверка на произхода трябваше да направим? — Троубридж тихо изруга, докато се бореше с капака на буркана кафе на гранули. — Това беше чисто научна изследователска експедиция. Що се отнася до семейството му, няма такова. Момчето е бежанец, останало сирак през войната, от бивша Югославия.

— Наистина? — Ранди седна обратно на столчето си. — Тогава кой плаща обучението му?

— Получава стипендия.

— Каква стипендия?

Троубридж сипа с лъжичката кафени гранули в чашата си.

— Била е учредена от група загрижени бизнесмени от Централна Европа специално за заслужили млади бежанци от балканските конфликти.

— И нека позная: тази стипендия е била учредена малко преди Стефан Кропоткин да кандидатства за нея и засега той е единственият заслужил млад бежанец, който я получава.

Троубридж се поколеба, а лъжичката му застина над димящата чаша.

— Ами, да. Как разбрахте?

— Да го наречем предчувствие.

Ранди пак се концентрира върху лаптопа на Кропоткин. Онова неотчетено пространство върху диска, което тя търсеше, отново го нямаше.

Прехапа устна. Добре, някой пак се е изхитрил. Не беше скрито в никой от компютрите, трябваше да е някъде другаде. Къде можеше да е?

Тя затвори очи с ръце, отпуснати върху бедрата. „Да кажем, че е бил много, много хитър и много внимателен. Къде би го скрил?“

В личните си вещи? Не, там щеше да е рисковано. Същото като да го носи у себе си. Трябваше да е някъде другаде.

Може би там, където влизаше в употреба.

Ранди се смъкна от стола. Като отиде до връхните си дрехи на закачалката, тя извади от джоба на якето вътрешните си ръкавици от тънка кожа. Докато ги надяваше, профуча край Троубридж, прекоси лабораторията и пак влезе в радиокабината.

Беше малко по-голяма от обширен килер и съдържаше само радиоконзолата, един въртящ се стол, малък шкаф за разпечатки и още едно шкафче с инструменти и електронни резервни части.

Не трябваше да е вътре в радиошасито или в шкафчетата, просто защото и други хора можеше да имат причина да тършуват наоколо.

Подът, таванът, външните стени и вътрешната преграда бяха солидни плочи от фиброматерия; прозорецът — запечатан двоен стъклопакет. Никакви скришни места. Но там, където панелите на стените и тавана се свързваха, имаше тясна издатина, може би два сантиметра дълбока. Ранди внимателно започна да опипва по продължението й.

Когато върховете на пръстите й най-после застанаха върху него, тя каза на глас:

— Пипнах те!

— Какво е това? — Троубридж беше наблюдавал действията й от безопасно разстояние.

Ранди внимателно вдигна сиво пластмасово устройство с размерите на дъвка.

— Преносим компютърен харддиск. Някой го е скрил тук, където е удобно и подходящо.

Ранди се върна на лабораторната маса. Като измъкна капачето на малкия харддиск, тя го пъхна в USB порта на най-близкия компютър и поиска бърз достъп до преносимия диск.

— Пипнах те! — повтори тя с още по-голяма възбуда. Ранди се завъртя и видя, че доктор Троубридж се опитва да види какво има на екрана. — Заповядайте, докторе — каза тя, като се отмести.

— Какво е това? — повтори той, докато се взираше в надписа на монитора.

— Това е защитна интернет програма — отвърна Ранди. — Използва се да кодира електронни писма и интернет файлове, които не искате останалият свят да успее да прочете. Тази тук е много усъвършенствано и скъпо произведение, абсолютен шедьовър. Достъпна е на пазара, но обикновено човек може да види нещо подобно само в ръцете на много загрижена за сигурността бизнес компания или правителствена агенция.

Пръстите на Ранди, облечени в ръкавиците, танцуваха по клавиатурата известно време.

— Вътре има и защитен файл. Но дори и с програмата не мога да го отворя без личната кодирана парола. Това ще бъде работа на друг.

За първи път тя се огледа за Троубридж.

— Защо някой в тази станция ще има нужда от подобно нещо?

— Не знам — каза Троубридж, а всяка следа от предишната му войнственост беше изчезнала. — Не би трябвало да има причина. Изследването беше изцяло публично. Нищо секретно не са правили тук.

— Доколкото знаете вие. — Ранди внимателно извади минидиска от компютъра и го пусна в найлонов плик за веществени доказателства.

— Мислите ли… — той се поколеба. — Мислите ли, че това има нещо общо с изчезването на членовете на експедицията?

— Мисля, че по този начин е излязла информацията за биологичния заряд на борда на „Миша 124“ — отвърна Ранди. — Но това ни поставя пред още по-интересен въпрос.

— Какво е това, мис Ръсел? — За момент, в лицето на разкритието, те се бяха помирили.

— Този остров е бил напълно изолирана среда в продължение на повече от шест месеца. Някой е донесъл това нещо много преди бомбардировачът изобщо да бъде открит, по някаква съвсем различна причина. Използването му в тази ситуация е съвпадение, а не мотив.

Троубридж запротестира:

— Но ако не е за бомбардировача, защо на някой ще му е нужно…

— Както казах, докторе, това е много интересен въпрос.

Розен Троубридж нямаше отговор. Вместо това той се обърна към малката печка с въглища с малката кана вода, която кипеше отгоре й.

— Бихте… бихте ли пийнали чаша кафе, мис Ръсел?

Глетчерът в седловината

Смит проучи редичката от светещи в зелено цифри върху светодиодния екран на малкото олекотено GPS устройство.

— Не ме цитирайте за това, но мисля, че сме близо — каза той, като извиси глас над бученето на вятъра.

Каквото и време да идваше към остров Уензди, на глетчера между двете възвишения се падаше най-лошото, защото планините канализираха полярните ветрове между тях. Този следобед морският дим и облачната покривка се бяха смесили и се изпаряваха през пролома между планините във виеща се река от мъгла, пресичана от жилещите атаки на идващи от въздуха ледени кристали, които бяха прекалено твърди и пронизващи, за да се наричат сняг.

Както Смит се беше надявал, слизането с двойно въже надолу по планинския склон към повърхността на глетчера не се оказа кой знае колко трудно, но прекосяването на самия глетчер се превърна в бавно, болезнено пълзене. Видимостта варираше от лоша до несъществуваща и опасността от дълбоки пукнатини в леда беше наложила да се придвижват предпазливо с помощта на въжето и постоянно да пробват с пикелите. Далеч от защитата на планината, непрестанните ветрове теглеха и прогаряха; проникваха дори през тяхното висококачествено предпазно арктическо облекло. Измръзването и хипотермията скоро щяха да станат фактор.