5 март 1953 година

Арктическата част на Канада

Островът бе абсолютно необитаем. Нищо не можеше да оживее.

Нащърбеният хребет на груба, обрулена от бурите скала стърчеше от леда и мразовитите води на Северния Ледовит океан на съвсем кратко разстояние от магнитния полюс на Земята. Едва подаващ се сърп, дълъг дванайсет мили, той изтъняваше от две мили широчина в най-обширната си част до четвърт миля в заострените си краища, а в най-западния му край имаше нещо като заливче. От неговата тясна, осеяна със скални отломки крайбрежна равнина се издигаха две забележителни възвишения, свързани със запълнена от глетчер седловина.

Лишеи и няколко туфи от закърняла, прогорена от студа морска трева упорито защитаваха оскъдното си съществуване между пукнатините на камъка. По време на краткото арктическо лято се случваше на зъберите да кацнат няколко чайки и буревестници. От време на време някой тюлен или морж се измъкваше на чакълестите й плажове и рядко срещаната царствена полярна мечка стъпваше на меките си лапи като привидение сред мразовитите му мъгли.

Но в действителност тук нищо не живееше.

Островът беше една от безбройните отломки на континента, разпръснати между северния бряг на Канада и полюса. Наричаха ги с общото име архипелаг Кралица Елизабет и всеки от тях беше толкова суров и обрулен от снежните виелици, колкото и следващият.

Въпреки че представляваше огромна грамада, островът беше неизвестен и на него не беше стъпвал човешки крак. Някой инуитски ловец може и да беше зървал върховете му, подаващи се над морските изпарения на далечния хоризонт. Дори да го беше виждал, потребността да оцелее и той, и племето му беше предотвратила всяко по-нататъшно изследване.

А може би някой арктически изследовател от викторианската епоха, предприел безплодно търсене на Северозападния пасаж, е скицирал острова върху нескопосаната си карта, нахлузил ръкавици с един пръст. Ако е така, негов е бил един от изгубените в ледовете кораби, които никога не се завърнаха.

Островът и неговите сестри не участваха в разправиите на човечеството, докато не дойде времето на уместно наречената студена война. Архипелагът Кралица Елизабет беше фотографиран в края на 40-те години от американските военновъздушни сили като подстъп към изграждането на далечната радарна система за ранно предупреждение на северноамериканската въздушна отбрана. Тогава островът се сдоби с име. Отегченият военен картограф, който го добави към морските карти на света, го кръсти Уензди1, защото някак трябваше да се казва и защото неговото топографско измерване беше минало през бюрото му по средата на седмицата.

Не след дълго остров Уензди прие първото си посещение.

Откъм полюса, през гъстия мрак на арктическата зима, се изви внезапен силен порив на вятъра, вихрите му пищяха около върховете на острова, издухвайки снега от северната им страна, и оставяха черния базалт оголен в бурята.

Вероятно затова островът остана незабелязан, докато не стана твърде късно.

От север едва-едва долитаха звуците на мощни самолетни двигатели, които се носеха с вятъра и постепенно се усилваха. Но нямаше кой да чуе техния тътен, когато прелетяха ниско над островния бряг. Твърде ниско. Ревът на двигателите изведнъж се усили и премина в силен, безнадежден вой.

Внезапно воят секна в пронизителния, раздиращ трясък на метал, ударен в леда, а вечните ветрове триумфално запищяха.

Остров Уензди престана да е обект на тревоги за още половин век.

В днешни дни

Полярната част на Канада

Облечени в светлоотразителни жилетки и костюми за сняг, трите свързани с въжета фигури се опираха на своите пикели и се насилваха да изкатерят последните няколко метра до своята цел. Бяха се покатерили по южния склон на хребета, чиято грамада ги защитаваше от повсеместния вятър. Но сега, докато се бореха да преодолеят ръба на малкото, оголено скално плато на върха, безпрепятствените пориви на полярните, устремени надолу по склона ветрове ги брулеха, а сковаващите вихри сриваха ефективната температура от малко под точката на замръзване до цели градуси под нулата.

Беше приятен есенен следобед на остров Уензди.

Бледата, хладна топка на слънцето се търкулна по южния хоризонт и изпълни света със странното сивкаво сияние на дългия седмици наред арктически здрач.

Погледнеше ли човек надолу към океана, трудно беше да различи острова от морето. Паковият лед обграждаше Уензди, а новият, жив лед плаваше отгоре и се трупаше по бреговете. Единствените канали от свободна, тъмна вода можеха да се видят зад плаващите айсберги на хоризонта, защото устояваха на вледеняващия напор на идващата зима.

На изток, в далечния край на острова, вилнеещите ветрове бяха докарали снежна буря и превръщаха втората, по-висока планина в злокобна тъмна купчина, загатната зад парцалива завеса от мъгли.

Отдалеч пейзажът беше като ад със затворени пещи, макар че тримата негови свидетели бяха от порода, която смяташе подобни гледки за ободряващи.

Водачът на групата отметна глава назад и предизвика вятъра с див вълчи вой:

— Претендирам за тази планина по право на завладяване и затова я наричам… Как, по дяволите, ще я кръстим и бездруго?

— Ти първи се качи горе, Иън — отбеляза най-дребният от тримата катерачи, а гласът й се губеше в защитната маска. — Така че според правилата трябва да се казва планина Ръдърфорд.

— А, не! Не би трябвало! — запротестира третият член на катераческата група. — Нашата прекрасна мис Браун е първата дама, която изкатери този страховит връх. Трябва да се казва планина Кейла.

— Това е много мило, Стефан, но все пак това няма да ти спечели повече от ръкостискане долу в станцията.

Иън Ръдърфорд, специализант по биология в Оксфорд, се подсмихна.

— Мисля, че няма какво да се тревожим за това. Както и да я наречем, в крайна сметка пак ще й викаме Южното възвишение, както винаги досега.

— Страдаш от прекомерен реализъм, Иън — ухили се в дебелия вълнен шал, който покриваше долната част на лицето му, Стефан Кропоткин от програмата за космически лъчения на „Макгил“.

— Мисля, че в момента имаме нужда от малко реализъм — Кейла Браун учеше геофизика в университета „Пърдю“. — Вече изоставаме с един час от разписанието си, а и доктор Крестън не беше много доволен, че ще идваме тук.

— Още един човек с липса на романтизъм в душата — избоботи Кропоткин.

— Все пак имаме достатъчно време за няколко снимки — отвърна Ръдърфорд, като сваляше раницата си. — Крести със сигурност няма да има нищо против.

Видяха го, докато внимателно се движеха в периметъра на тясното плато, и то зоркият поглед на дребната бъдеща геофизичка от Индиана направи откритието.

— Хей, момчета, какво е това? Там, долу, на глетчера.

Ръдърфорд се втренчи в седловината между върховете. Долу имаше нещо, едва забележимо през снежната мъглявина. Той вдигна очилата си и извади бинокъла от калъфа. Като внимаваше мразовитият метал да не докосне кожата на лицето му, той надзърна през него.

— Дяволите да го вземат! Там, долу, има нещо! — Той прехвърли бинокъла към приятеля си. — Какво мислиш, Стефан?

Източноевропеецът дълго се взира. После свали бинокъла.

— Това е самолет — каза той озадачено. — Самолет върху леда.

Военен тренировъчен център

в планината Хъкълбери Ридж