— Загазил си, Григорий — каза Валентина Метрас, докато дъвчеше чипс от купата, поставена до полесражението на масата.

— Дамата е детска игра — каза Смислов през зъби. — Детска игра. И не ме затруднява!

— Ние я наричаме чекърс, майоре — захили се Смит, който седеше до Ранди. — И все пак си загазил.

— Дори на великия Морфи6 щеше да му е трудно да се концентрира заради някакви хора, които непрестанно хрупат бисквитки в ухото му!

— Това е чипс тортила, за да бъдем по-точни — каза Валентина, докато се радваше на поредното вкусно парченце. — Но твоят проблем всъщност е, че се опитваш да вкараш логика в играта, сякаш играеш шах. Чекърс прилича повече на фехтовката: въпрос на изключително остър нюх.

— Така е — внезапно нападна Смислов и чукна един от червените пулове на Ранди с черен. — Казах ви, не ме затруднява.

Париращият удар беше унищожителен — току-що изкованата дама на Ранди изчисти дъската от черни пулове с бърза финална тройна атака.

— Най-добре четири от шест? — попита тя с едва доловима усмивка.

Смислов плесна с длан челото си.

— Да му се не види, затова ли дойдох от Сибир!

Смит се ухили на руснака.

— Не се отчайвай, майоре. Аз също никога не съм бил Ранди на дама. Не мисля, че е възможно. Кой ще играе бридж?

Смислов вдигна глава и почна да събира убитите си войници.

— Защо не? Да те изтезават с нагорещено желязо едва ли е по-лошо от това да ти изтръгнат ноктите.

Ледоразбивачът беше на четири дни път от Ситка. След като заобиколи Пойнт Бароу, сега той неуморно се носеше на североизток към архипелага Кралица Елизабет. Само определена част от тези дни можеше да се ползва за инструктаж и сесии с импровизирано обсъждане какво може да открият на остров Уензди. Оставаше им много време за губене и като външни хора за сплотената моряшка общност на „Хейли“ Смит и неговите хора бяха оставени сами да се оправят с положението.

Смит беше доволен от този механизъм. Изграждането на екип не беше просто въпрос на тренировка и дисциплина. Идеята беше постепенно да се опознаят един друг. Как мислят. Как действат и реагират. До съвсем дребните неща — например как обичат да си пият кафето. Всичко това се събираше в един фокус — как този човек би реагирал в дадена кризисна ситуация. Безценна информация.

Фрагмент по фрагмент той разширяваше файловете в главата си.

Ранди Ръсел: нея познаваше отпреди. Имаше основа, върху която да гради мнение за нея. Беше стабилна, неминуемо стабилна. Но някъде на ръба на възприятията винаги се усещаше онази смътна, ужасяваща следа от „изобщо не ми пука“. Никога относно мисията, а само за Ранди.

Григорий Смислов: очевидно добър войник, но също и много мислещ човек. И от настроенията, които Смит улавяше от време на време, той не беше щастлив в своите размисли. Руснакът се опитваше да вземе решение. Какво можеше да е това решение, беше нещо, върху което Смит трябваше да помисли.

Валентина Метрас: тя беше друга храна за размисъл. И по-специално — какво се таеше зад ярката, излъскана до блясък черупка на историчката. Там, вътре, имаше някаква друга същност. В продължителните му разговори с нея той беше доловил само много лек полъх от това второ аз. Не ставаше дума толкова за смъкване на маска, колкото за проследяване на покритите с камуфлаж бойници на кораб, който прилича на търговски. „Експерт по оръжията“ можеше да значи всякакви неща.

Не че видимата й личност не беше интересна сама по себе си.

Говорителят над главите им в каютата се включи:

— Каюткомпания, тук мостикът. Обадете се, моля.

Смит се изправи и отиде до вътрешния телефон близо до стълбището.

— Тук каюткомпания. Говори подполковник Смит.

— Подполковник Смит, тук капитан Джоргансън. Вие и хората ви може би ще искате да дойдете на палубата и да погледнете ляво на борд. Минаваме покрай нещо, което може да се нарече местна забележителност.

— Идваме — Смит върна телефона в гнездото му. Другите вдигнаха поглед към него от местата си около масата. — Капитанът предлага да разгледаме някои забележителности.

Вятърът на палубата сега беше пронизващ и сковаваше оголената кожа за няколко секунди. Пронизващо беше и оловносиньото море. Небето имаше същия цвят и го помрачаваха само няколко перести облака. Това ярко контрастираше с чисто бялата форма, прилична на замък, която бавно се носеше покрай кърмата на ледоразбивача, а под повърхността на океана грамадата на айсберга изглеждаше като зелена потрепваща буца. Това беше само първият съпровождащ ги от множеството. На север, от другата страна на носа, хоризонтът блещукаше със замъглена металическа светлина, която арктическите моряци наричаха „леден отблясък“.

Смит усети как някой леко го докосва по лакътя. Валентина Метрас беше застанала близо до него и той усети, че тя трепери. Доктор Троубридж също се беше показал от каютата и стоеше до парапета на няколко крачки встрани, без да говори или да гледа към екипа на Смит. Други членове от екипажа на ледоразбивача също се качваха горе, за да гледат преминаването на бледото морско привидение.

Първият враг се беше появил. Скоро битката щеше да започне.

Остров Уензди

— Проби ледена сърцевина, серия М?

— Проверени.

— Проби ледена сърцевина, серия Р?

— Проверени.

— Проби ледена сърцевина, серия РА?

Кейла Браун вдигна поглед от отворения пластмасов куфар с пробите, до който беше коленичила.

— Всичките са тук, доктор Крестън — отвърна търпеливо тя. — Също като вчера.

Доктор Брайън Крестън се подсмихна и затвори бележника си.

— Имай търпение към стария човек, дете. Виждал съм господин Нещата-се-объркаха да се отбива в последния момент на много експедиции. Не бива да ставаме немарливи точно преди да си заминем.

Кейла щракна ключалките на куфара и пристегна защитния полиетиленов ремък около него.

— Разбирам ви, докторе. Не искам нищо утре да застава между мен и този толкова красив хеликоптер.

— Наистина ли? — Крестън вдигна лулата си от счупената химическа реторта, която използваше за пепелник, и леко се наведе да погледне навън през един от малките, ниско поставени прозорци на лабораторната постройка. — Всъщност по-скоро това място ще ми липсва. Подейства ми… успокоително.

За момента имаше пролука в облачното небе над острова и ниско плъзгащото се слънце беше запалило бял пожар над натрупалия сняг. Научната станция на остров Уензди се състоеше от три малки зелени сглобяеми постройки — лабораторията, спалното помещение и бараката със склада и генератора — подредени една до друга на разстояние от около трийсет метра, за да се избегне рискът от разпространение на пожар.

Създадена близо до брега на малкия замръзнал залив в западния край на Уензди, станцията беше предпазена от порива на господстващите северни ветрове от издатина в централния хребет на острова. Затова всяка от хижите с плоски покриви беше само наполовина заровена от навяванията.

Кейла Браун се изправи и изтупа колената на ски панталона си.

— Беше страхотно преживяване, докторе, и за нищо на света не бих го пропуснала, но както казват по нашите места: „Може ли вече да престанем да се забавляваме?“

Крестън се засмя.

— Ясно, Кейла. Няма ли да се качиш с екипа, разследващ катастрофата, когато пристигнат? В края на краищата ти първа забеляза останките.

Лицето на младата жена посърна.

— Не, не смятам. Мислих за това и сигурно ще е интересно, но… хората на борда на самолета може да са още там, горе. Ще пропусна тази част.

Крестън кимна. Като се облегна върху голямата работна маса в средата на лабораторията, той безгрижно започна да пълни лулата си от стопяващите се запаси в торбичката му с тютюн.

— Добре те разбирам. Може и да не е най-приятното преживяване. Но трябва да призная, почва да ми става много любопитно за този стар бомбардировач, особено като се има предвид как продължават да ни нареждат да стоим далеч от него. Карат човек да подозира, че в тази история има малко повече, отколкото разкриват.