Въпреки себе си Клайн сухо се изсмя.

— Аз трябва да държа тази реч, Джон. Но какво ще стане, ако кацнете на Уензди и там наистина има враждебни елементи?

— Ами, сър, ще пуснем мерника и тогава ще знаете със сигурност. — Клайн можеше да види смътната, горчива усмивка, която вървеше с тези думи. — Мисията е завършена.

— Действай, Джон, и успех.

— Ще ви държим в течение, сър.

Връзката прекъсна. Клайн върна сивия телефон в гнездото му и вдигна жълтия до него — директната линия до въоръжените мъже в малкия охранителен комуникационен център в мазето на градската къща.

— Моля, пригответе колата ми и очаквайте да тръгнем всеки момент. Местя се в щаба. После ми дайте пет минути и ме свържете с главнокомандващия нацията.

Директорът на Първи секретен отдел стана и почна да се облича.

Американският кораб „Алекс Хейли“

Дръпнаха вратата на хангара и хората от авиационния екип на ледоразбивача преминаха през отблясъка на ивицата луминесцентно осветление над тях и заскрежената мъгла на собствения си дъх. „Лонг Рейнджър“ с неговите понтони, прикрепени към помощни колела и нагревателни кабели, втъкнати в лъскавите му хълбоци, стоеше готов да го изтеглят на площадката за излитане. На югоизток, зад корабната кърма, се простираше хоризонтът, очертан от тънка, металносива ивица, която леко се поклащаше с притиснатото от леда разлюляно море.

Нощта беше дълга и безсънна, насечена от петнайсетминутни интервали между проверките на радиовръзката с остров Уензди; палубите потръпваха и подскачаха под краката им, докато капитан Джоргансън организираше последната атака срещу паковия лед. Хубаво беше, че най-после предприеха действия.

Като се имаше предвид теглото и обемът на „Лонг Рейнджър“, освободиха вътрешността му от всичко, с изключение на двете пилотски места. Джон Смит ръководеше сигурното прикрепяне на оборудването на екипа върху пода на кабината: четирите раници и рамки, натоварени с принадлежности за катерене и оцеляване, преносимия едноканален предавател със система за наземно-авиационна връзка и алуминиевия транспортен куфар с подсилени ръбове, пълен с медицински принадлежности и пособия за полеви тестове.

Двама матроси от бреговата охрана довлякоха последния елемент в търбуха на хангара: тъмнозелена, продълговата като наденица торба, изработена от дебел найлон.

— Тази е последната, сър — неловко каза един от матросите, докато наместваха торбата на пода. Вероятно тази неловкост идваше от ясно забележимите надписи на торбата:

АРМИЯ НА САЩ — ПОГРЕБАЛНА СЛУЖБА — ЧУВАЛИ — ТЕЛА — 12 БРОЯ.

— Благодаря, моряко. — Подпечатаният етикет още стоеше на място върху ципа на торбата. Камуфлажният надпис беше свършил добра работа: на никого не му хрумваше да се рови в съдържанието на торбата.

Като пристъпи към нея, Смит скъса етикета и дръпна ципа. Под трезвите погледи на екипа в хангара Смит започна да вади истинското съдържание на торбата — оборудване, от което един екип за рутинно разследване на катастрофа и издирване на тела не би имал нужда.

Бели камуфлажни комбинезони и панталони за сняг. Поясни чанти, съдържащи предпазни военни костюми и филтърни маски за специални мисии при опасност от биологично и химическо нападение. И оръжията.

— Виждам, че си голяма почитателка на великото училище по автоматична стрелба — измърмори професор Метрас, докато Ранди проверяваше леката картечница „Хеклер и Кох MP-5“.

— На мен ми върши работа — кратко отвърна Ранди, като изчисти дулото и с щракване отвори късия сгъваем приклад на малкото оръжие. — Муниции?

— Шест пълнителя — отвърна Смит, докато й подаваше заредените паласки. Като вдигна следващия омекотен калъф от торбата, той отвори ципа и изръмжа от задоволство. Бяха му осигурили тактическия снайпер SR-25, който беше поискал. Върху визьорите на пушката бяха прикрепени защитни капачки за лещите, а около сложния приклад и предната ръкохватка беше омотана бяла камуфлажна лента.

В усещането точно за това оръжие имаше нещо странно познато и Смит провери серийния му номер. Нямаше грешка; това беше същият SR-25, през който беше гледал и носил по време на планинския военен курс. Педантичността на Фред Клайн отново се беше проявила.

Веждите на Валентина Метрас се повдигнаха, докато преценяваше като познавач.

— Великите умове работят по подобен начин, Джон. И аз подозирах, че това ще е планинска задача.

Последното оръжие от торбата беше цивилна спортна пушка и контрастите в нея заслужаваха проучване. Мощната оптика, монтирана върху пушката, беше нова, всъщност произведение на изкуството, а самото оръжие издаваше, че за него се полагат най-щателни грижи. Но въпреки това надрасканият орехов приклад носеше патината на дълго ползване и старост.

— Какво е това? — поиска да разбере Смит, докато Валентина издърпваше оръжието от мекия калъф.

— Нещо от собствената ми колекция — отвърна тя, като перна затвора в отработена проверка на предпазителя. — Това е „Уинчестър“ модел 70, оригинален механизъм отпреди 1964 година, съчетан с един от първите барабани от неръждаема стомана на „Дъглас“.

Тя плавно вдигна старата елегантна пушка до рамото си и тества визьора към изгрева през отворените врати на хангара.

— Мерникът е „Шмит и Бендер“, увеличение от три до дванайсет, а престрелката е за патрони калибър .220 „Суифт“. Началната скорост на експанзивен куршум със зърно шестдесет и пет е над хиляда и двеста метра в секунда, а точността може да бъде описана само като свръхестествена и снижението на траекторията на куршума просто е нещо, което се случва на някой друг. Както се казва, вече не правят такива.

— Оръжие за дребни хищници — изсумтя Ранди.

— Всичко зависи от това какво имаш предвид под „дребни хищници“, скъпа — мрачно отвърна Валентина. — Да вкараш един суифт в гърдите на човек е все едно да го удариш със светкавица. Но изстреляй такъв куршум в рамото му и няма да получиш дупка, а размазана ампутация. Вкарах метална сачма направо в мозъчната кутия на един мъжки крокодил от триста метра с това старичко момиче, а крокодилите имат много дебели черепи и много малки мозъци.

Беше ред на Смит да повдигне вежда.

— Наистина имаш много интересни хобита, професоре.

Валентина загадъчно се усмихна, докато пълнеше островърхи патрони в патрондаша, пристегнат около приклада на уинчестъра.

— Даже идея си нямаш, скъпи ми подполковнико.

— Имате ли нещо и за мен вътре? — попита Смислов, докато наблюдаваше растящото въоръжение.

— Не сме опаковали нищо, майоре — каза Смит. — Но съм съгласен, че вероятно ще имаш нужда от зъби. — Той погледна към Валентина. — Всъщност помолих професора да се погрижи за това.

Тя кимна в отговор и метна винтовката си през рамо. Като пристъпи към отворената врата на хеликоптера, тя извади от пилотската седалка колан за пистолет, кобур и чантичка за пълнители.

— Нищо кой знае колко секси или екзотично, майоре, стандартно оръжие на бреговата охрана, но трябва да ти свърши работа.

Смислов измъкна пистолета „Берета 92F“ от кобура. Като претегляше голямото автоматично оръжие в ръката си, той експериментално задвижи затвора.

— Да, това ще свърши работа — отвърна той замислен.

Последното нещо в торбата беше стандартна аптекарска кутия от стиропор, в чиито прегради имаше дузина големи, затворени с бели капачки шишета с таблетки.

— Това са лекарствата ни за всеки случай, дами и господа — каза Смит, като подаваше шише с антибиотици на всеки от колегите си, преди да заключи останалото в медицинския си комплект. — Сега вземете по три като начална доза, после по две на всеки дванайсет часа на гладно. Подходящи са за това, което може да ви нападне.

— Може ли и аз да получа малко от тях, подполковник?

Навлечен с анорак, Троубридж стоеше в дъното на хангара с другите, които гледаха как екипът на Смит се въоръжава. Пристъпи напред.