Валентина кимна.

— Разбирам.

Тя тръгна към вратата, но спря на средата на пътя.

— Госпожице Ръсел, искате ли утре да закусвате с мен, преди да се качим в самолета?

Въпросът сякаш не предполагаше избор.

Този път Ранди открито се усмихна в отговор.

— С удоволствие, професоре. Можете да ме наричате Ранди.

— А мен Вал. Извинявам се, че така рязко те притиснах. Не бях много сигурна каква е историята. Чудех се дали няма да попадна в разпадането на някаква бивша любовна връзка.

— Между Джон и мен? — Ранди мрачно се подсмихна. — Няма вероятност.

На лицето на другата жена се появи още по-широка усмивка.

— Хубаво.

След като Валентина Метрас си тръгна, Ранди помръкна. Нямаше причина чернокосата историчка да изглежда толкова доволна от последния отговор, който беше получила.

Над пролива Хуан де Фука

Полет 737–400 на „Аляска Еърлайнс“ профуча над осеяната с острови ивица вода, която разделяше полуостров Олимпик и Съединените щати от остров Ванкувър и Канада. Самолетът зави под ъгъл на северозапад, а парцаливите облаци докосваха корема му. Когато боингът се снижи на своята крайцерска височина, Джон Смит откопча колана на седалката си. Сутрешният полет по средата на седмицата до Анкоридж беше наполовина празен и той имаше двойния лукс да пътува без спътник до него и място на широката редица „А“ точно зад преградата на пилотската кабина.

За първи път от седмици той беше в цивилни дрехи, заменил униформата си с дънки „Ливайс“ и доста поизносена памучна фланелка. Промяната беше приятна. Хвърляйки поглед назад към седалките, можеше да види Ранди Ръсел и професор Метрас разположени по-назад в салона.

След предишната нощ Ранди беше възвърнала самообладанието си в негово присъствие. Вдигна очи от наръчника за управление на хеликоптери, който четеше, и му прати бегла усмивка.

Професорката също четеше с нос, заровен в мащабно, осеяно с отметки изследване върху военновъздушните сили на Варшавския договор.

Професорка. Още му звучеше особено.

Неговото куфарче беше сложено под седалката, пълно с най-нова информация от Института за инфекциозни болести по бързо диагностициране и разпознаване на разновидностите на антракса и тяхното лечение. Скоро щеше да ги прегледа, но засега се чувстваше добре, облегнат назад, с опънати крака и с очи, притворени срещу топлото сутрешно слънце, което струеше през прозорчето на салона. Скоро нямаше да има нито време, нито възможност да се разтовари до такава степен.

— Имаш ли нещо против да седна до теб, Джон?

Той се откъсна от полудрямката, в която беше потънал. На пътеката стоеше Валентина Метрас, в ръката й димеше чаша кафе, а лицето й беше някак весело.

Смит също се ухили в отговор.

— Защо не?

Тя се шмугна край него и се сгуши на седалката до прозореца. Професорката явно беше от жените, които предпочитат да са елегантни при всякакви случаи. Тази сутрин носеше черен пуловер с орнаменти и ски гащеризон, а косата й беше повдигната на лъскав кок, който, изглежда, й беше любим. За момент Смит осъзна, че се чуди колко далеч може да стигнат тези черни, лъскави къдрици, ако ги пусне да падат свободно по гърба й.

Независимо от приятното разсейване, той все пак стрелна бързо поглед наоколо, за да провери обстановката. Редиците с места от другата страна и зад тях още не бяха заети и това им предоставяше възможност за уединение.

Валентина също беше предпазлива. Когато говореше, държеше гласа си снижен под воя на двигателите.

— Помислих си, че можем да използваме тази възможност да поговорим, преди човекът за връзка да се присъедини към нас. Кажете ми, подполковник, как смятате да се държите с нашия галантен руски съюзник?

Това беше уместен въпрос.

— До доказване на противното ще трябва да приемем, че всички братя са доблестни, а всички сестри — целомъдрени — отвърна Смит. — Докато виждаме, че руснаците играят честно с нас, и ние ще се отнасяме така с тях. Но оперативната дума е „виждаме“. Нашите инструкции са да действаме така, сякаш са ни подготвили изненада. Трябва да допуснем, че руснаците имат и друг залог в тази история.

Метрас отпи глътка от кафето си.

— Мисля, че можем да наречем това заслепяващата светкавица на очевидното.

Трябваше да се наведат по-близо един към друг, за да говорят, и Смит не можа да не забележи, че неговият помощник-офицер ухаеше приятно на „Алпийски цветя“ на Герлен.

— Така че ако руснаците се опитат да ни заблудят — Смит преплете пръсти върху корема си, — защо ще го правят? Какво не виждаме ние?

— Бих казала, че ще е по-добре да формулираме въпроса: какво не искат те ние да видим — отвърна тя. — Откакто излезе тази новина, си общувам по мрежата с няколко от моите приятели — любители на историята, и открих нещо доста интересно за катастрофата на „Миша 124“.

След края на студената война има широка… предполагам, че може да я наречем гласност, която съществува между военните историци от двете страни на конфликта. Без да е необходимо да се тревожим за ограниченията за сигурност, ние питаме защо е било направено това, къде и от кого. В повечето случаи получаваме отговор.

До днес нашите колеги отсреща, в Руската федерация, бяха забележително отзивчиви, дори за големите си военни гафове като потънали атомни подводници и разпръснат нервнопаралитичен газ.

Но не и по този въпрос. Преди да бъде открито мястото на падналия „Миша“, в никой от архивите на бившите съветски военновъздушни сили, до които ни е предоставен достъп, не беше споменато за никаква ескадрила Ту-4, която да е изгубила бомбардировач през март 1953 година, в никакъв вид рутинно изпитание, никъде.

— И не се споменава за биологично оръжие в Арктика, състоящо се от два тона антракс? — подсказа й Смит.

Тя тръсна глава, после отметна назад кичур гарвановочерна коса, паднала на челото й.

— Нито дума, докато руснаците не повдигнаха въпроса пред нашия президент.

Информацията за товар с биологично оръжие, носено от специфичен изтребител, много вероятно е била класифицирана по съображения за сигурност. Но точно този „Бик“ и целият му екипаж са били напълно изтрити от цялата редовна документация на червените военновъздушни сили. Спешно са искали да го накарат напълно да изчезне. И мисля, че единствената причина Руската федерация сега да признава за съществуването му е, защото той седи там, пред Бог и всички останали хора.

Докато смилаше информацията, Смит за момент погледна покрай Валентина навън през яркоосветения прозорец.

— Това е интересно — провлачено отвърна той. — Ето за какво се чудех аз. На мен ми изглежда много странно, че някой ще рискува да натовари живо биологично вещество като част от тренировъчно упражнение. Здравият разум би диктувал за изпитания да се използва някакъв вид безвредно, неактивно съединение.

Валентина сви рамене.

— Така си мислите вие, така мисля и аз. Но все пак ние не сме руснаци. Те са склонни да вършат нещата по различен начин.

Вземете злополуката в Чернобил — продължи тя. — Ние не бихме построили голям, захранван с електричество реактор, с лесно възпламенимо графитно ядро, но руснаците го направиха. Ние няма да построим голям ядрен реактор без подходящ удържащ го купол, но руснаците го направиха. И ние не бихме провели серия от тестове за екстремен срив в системата върху голям, незапечатан реактор с графитно ядро, но руснаците определено го направиха. Не мисля, че можем да даваме каквито и предположения по този въпрос.

Смит кимна.

— Тогава няма да го правим. А сега да преминем към нещо друго. Познавам състоянието на сегашната програма за биологично оръжие на Руската федерация, но вие сте нашият експерт по старите съветски системи. Каква е вероятността бомбардировачът да носи нещо друго освен добрия стар антракс?

Тя въздъхна.