Смит се промъкна през пролуката и си проправи път по наклона от вътрешната страна. Насочи фенера напред и лъчът му се изгуби в мрака. В долната си част каналът се разширяваше до размерите на автомобилен тунел и, изглежда, продължаваше на известно разстояние. Като извади компас от джоба си, Смит го отвори и провери излъчващия светлина циферблат. Ориентира се, изчисли наум корекциите за близост на магнитния полюс и прецени, че тунелът върви горе-долу успоредно на външната повърхност на планината.

Може би… само може би. Зависеше от това колко продължава тунелът и дали има втори изход. Той предпазливо тръгна да си проправя път по-навътре в тунела, като се опитваше да определи ъгъла на наклона. Къде беше — над или под повърхността на глетчера?

Придвижването ставаше бавно и опасно. Тъмнозелени локви хлъзгав, прозрачен, полиран лед лежаха неподвижно около големи колкото мебели отломки от базалт. Подът на тази част от тунела беше по-разбит и неравен, отколкото в кухината на лагера, вероятно знак, че освен това е и по-нестабилен. Смит нямаше нито време, нито намерение да се тревожи за това. Сто метра… двеста метра…

Ето! Ивица бяло на фона на черната скала, сняг, посипал се надолу по стената на тунела!

Смит се покатери по гладкия наклон на миниатюрния ледник до мястото, където плътният сняг пробиваше в канала, прокопан от лавата. Беше на около осем крачки над тавана на пещерата и заемаше площ с размерите на масичка за кафе. Като се закрепи с крак на здрава каменна издатина, той изключи фенерчето и изчака очите му да свикнат. След две минути можеше да различи и най-слабата светлина, прозираща отвън през снежната запушалка. Дневна светлина!

Смит издърпа байонета си и започна да копае, като внимателно си пробиваше път към външния свят. Светлината ставаше все по-ярка и Смит осъзна, че копае през друга втвърдена снежна пряспа — такава, каквато бяха открили да покрива входа на първия тунел, прокопан от лава. Това беше задната врата, която търсеше.

Внезапно Смит замръзна на място. Още нещо освен светлината се процеждаше вътре откъм външния свят.

Гласове — едва доловими, приглушени и не говореха на английски.

Смит продължи да копае, но действаше бавно, тихо и безкрайно предпазливо, за да не пробие пряспата. Прокара ножа за последен път през ледената обвивка и направи един-единствен, широк колкото острието, хоризонтален пробив навън. Дневната светлина проблесна, ярка за Смит дори през плътните облаци. Той присви очи през тесния наблюдателен процеп, който беше направил.

Този втори вход се отваряше към незначителна вдлъбнатина в повърхността на скалата. Само на четирийсет крачки две въоръжени фигури в снежен камуфлаж се свиваха зад изпъкналата част на вдлъбнатината и надничаха иззад ъгъла към главния вход на пещерата.

Като човек, който се движи върху яйца, пълни с нитроглицерин, Смит се изтегли назад от снежния тунел и слезе на пода на пещерата, като внимаваше при всяка крачка и проверяваше всяка стъпка и задържане с ръка. Беше намерил вариант.

Станцията на остров Уензди

Ранди видя как приближава и беше готова. Ударите връхлитаха с отворени длани, но не бяха обикновени шамари. Тя отпусна врата си и мускулите на раменете и се понесе със злостното ляво-дясно-ляво на ударите, като намали до минимум ефекта им. Въпреки това зад очите й святкаха звезди, а кожата й гореше.

Нямаше причина за насилието. Ранди не беше казала и дума на нападателя си, нито пък той на нея. Това беше само предсказуемото начало в процеса на изпитване и пречупване, заявление от страна на нейните похитители, че ни най-малко не се колебаят да причиняват болка и страдание. Ранди вече беше съвсем наясно с този факт. Тя се отърси от въздействието, изправи се и срещна погледа на своя нападател с предизвикателно безразлично изражение.

Знаеше от обучението си в бягство и спасение, че това е лоша тактика. Трябваше да държи очите си сведени в режим смирение. Като се имаше предвид животинската психология на терориста, да го погледнеш в очите беше заплашителен жест, който можеше да отключи насилническа, ако не и смъртоносна реакция.

Но пък да му се не види, те така или иначе щяха да я убият.

Мъжът, който я беше удрял, беше с гигантски размери, а височината и масивната му фигура изглеждаха още по-големи от защитното полярно облекло. От отворената яка на шубата му извираше оплетена, посивяваща червеникава брада, а изпод рунтави вежди със същия цвят надничаха присвити бледосини очи — кървясали и съсредоточени.

Тези очи дълго изучаваха лицето на Ранди; после бръчките от смях се събраха около тях и той се закиска дълбоко в гърдите си. Това не успокои Ранди. Гневът на този човек най-вероятно беше по-жалостив от чувството му за хумор.

— Това е една малка нахалница — избоботи грамадният човек. — Какво знаеш за нея, Стефан?

— Че е някакъв американски държавен агент, чичо — отвърна Кропоткин с тежка злоба в думите. — И че кучката ми е длъжница.

„Чичо“, помисли мрачно Ранди — значи всичко това беше семейна работа. Някакво невероятно търкулване на зарчета с произволни шансове беше поставило лисицата Кропоткин вътре в кокошарника на научната експедиция. Службите за безопасност по света бяха оставени изцяло в милостивите ръце на подобни случайности.

Бяха в хижата на лабораторията: Ранди, професор Троубридж, Кропоткин, червенокосият гигант и още двама от бандата му — зорки славянски типове с каменни лица. Обезоръжиха Ранди, претърсиха я, свалиха якето и дебелите й защитни панталони, а китките й закопчаха с добрата старомодна стоманена разновидност на белезниците.

Единият от гардовете веднага застана зад нея и от време на време тя усещаше как дулото на автомата се опира между плешките й.

— А той какъв е? — попита гигантът, като кимна към доктор Троубридж.

Плоските, тъмни очи на Кропоткин леко се присвиха към учения — човекът, когото беше молил за подкрепа и който го беше защитавал срещу обвиненията на Ранди.

— Той е учител. Не е нищо.

Троубридж, с ръце зад гърба също с белезници, достигаше връхната точка на своя кошмар наяве. Беше толкова пребледнял, че кожата му имаше зеленикав оттенък и Ранди се опасяваше, че на този човек всеки момент ще му спре сърцето. Той стоеше на краката си само заради ударите и ритниците, които бяха последвали, след като коленете му омекнаха. Панталоните му от рипсено кадифе бяха мокри между крачолите.

Ранди искаше да му поговори, да му каже някоя окуражителна или успокоителна дума, но не посмя. В интерес на Троубридж тя трябваше да поддържа поза на абсолютно безразличие към него. Ако покажеше дори намек за съчувствие към учения, техните похитители можеше да решат, че системното му изтезание е средство да пречупят нея.

— Хайде сега, Стефан — весело каза големият мъж. — Никой не е нищо. Всеки е нещо. — Той се обърна към Троубридж. — Хайде, сега, приятелю, ти си нещо, нали?

— Да! Да, аз съм… аз съм доктор Розен Троубридж, административният директор на научната програма на остров Уензди. Канадски гражданин съм. Аз… не съм… военен! Цивилен съм! Нямам нищо общо с… с тези, другите хора!

— Виждаш ли, Стефан? — Големият мъж прекоси лабораторията до стената близо до печката, където се свиваше Троубридж. Той леко плесна доктора по рамото. — Той е доктор. Учен човек. Интелигентен.

Погледна назад към Ранди.

— А ти, моя хубавице? И ти ли си интелигентна?

Ранди не отговори. Тя се взираше покрай него навън през прозорците на лабораторията. Блуждаещият й поглед автоматично улавяше движенията на другите мъже, слезли от борда на огромния хеликоптер, отбелязваше припасите, които разтоварваха, опитваше се да определи къде може да сложат своите постове и охраняваща стража около периметъра на лагера.

— Х-м, може би дамата не е така интелигентна като вас, докторе. Коя е тя? За каква агенция работи?