Ранди окончателно намести колана с кобура си и запали двигателя на „Краун Виктория“.

— Ще се придържам към револвера, благодаря.

— Да се надяваме, че никой вид оръжие няма да ни е необходим в тази работа, дами.

— Да се надяваме ли, Джон? — повтори Ранди, като изкарваше колата от мястото й на заден ход.

— Ами, това са подробности.

Следващата стъпка беше да се обади на номер, който беше запаметил тази сутрин, преди да напуснат Сиатъл. Докато си проправяха път през паркинга на летището, Смит набра номера по мобилния си телефон. Отвърна дълбок глас, който говореше с лек акцент, но на перфектен английски:

— Майор Смислов.

— Добър ден, майоре, обажда се подполковник Смит. Ще ви вземем пред вашия хотел след около петнайсет минути. Бял „Форд“ седан с регистрация от Аляска, Сиера… Танго… Танго… три… четири… седем, един мъж, две жени. Цивилни дрехи.

— Много добре, подполковник, ще чакам.

Смит затвори телефона. Това щеше да е неговият следващ важен непознат. В състава на неговия отбор вече бяха станали няколко интересни обрата. Какво щеше да добави последният член към вече екзотичната компания?

Облечен в анорак, жълтеникавокафяви спортни панталони и катерачески ботуши, майор Григорий Смислов стоеше пред входа на фоайето на „Арктическа странноприемница“. Пътната чанта беше в краката му, а мислите му следваха тези на Джон Смит.

Беше уведомен да очаква военен лекар, историчка и цивилен пилот на хеликоптер. Но кои щяха да са те всъщност? Смислов вече имаше чувството, че ще са нещо повече. Начинът, по който Смит беше установил контакта и запознанството, отчетливите идентификационни номера, които му даде — тези неща убедително намекваха за опитен полеви оперативен сътрудник.

Той нетърпеливо запали с евтина газова запалка цигара „Кемъл“ с филтър, но не беше в настроение да се наслаждава на превъзходния американски тютюн. Скоро представлението му щеше да започне.

Смислов вече не харесваше работата си. От нея се носеше зловонието на безнадеждност, вонеше на нещо много типично за руските правителствени кръгове напоследък. Някой някъде в московската бюрокрация не мислеше, а само реагираше.

Той силно дръпна от цигарата. Не беше в позиция да решава тези неща.

Белият автомобил, който му казаха да чака, зави по улицата и се полюшна, преди да спре под хотелския навес, а регистрационният му номер и пътниците съвпадаха с описанието. Смислов хвърли цигарата на земята, като предпазливо я смачка с тока на ботуша си. Скоро щеше да научи или поне да добие представа какво знаят американците и какво подозират.

Вдигна чантата си и тръгна към колата.

В следващите пет минути Смислов наистина научи и всяка надежда, че американците може наивно да приемат руската версия за катастрофата на „Миша 124“, безвъзвратно изчезна. Както той размахваше фалшив флаг, така го правеха и останалите.

Двете жени може и да приличаха на американски топмодели, но най-вероятно бяха нещо друго.

Мълчаливата, бдителна блондинка, която караше колата, на теория „пилот на хеликоптер“, поддържаше шпионски тип наблюдение над ситуацията, както и явно по-спокойната, оживена брюнетка, „професор по история“. Щом се облегна на задната седалка до него и свободно заговори за климата в Аляска, погледът й започна да следи наоколо по определен шаблон, като проверяваше успоредното на тях движение и подскачаше от едното огледало за задно виждане към другото — нащрек за евентуална опашка.

Смислов прецени, че са от ЦРУ или някоя от сродните му разузнавателни агенции, които заедно оформяха така наречения от американците „Клуб“.

Той се зачуди дали удивителната привлекателност на двете агентки е чисто съвпадение или едната, или и двете може би включват разпита чрез съблазняване като част от своя арсенал.

Това можеше да се окаже смущаващо.

Що се отнася до ръководителя на екипа, може и да беше американски военен лекар, но освен това беше американски спецназ, вероятно прикрепен към тяхната разузнавателна агенция по отбрана. Усещането за бдителност, съсредоточеност и увереност, които се излъчваха от него, не можеше да се сбърка, както и размерът на военния калибър автоматично оръжие под якето му. Най-малкото, което са могли да направят, е да дадат на човечеца поносимо име за прикритие. Джон Смит, как не!

Както той ги беше подушил, така и те най-вероятно го бяха усетили. Когато Смит се обърна назад през седалката да се здрависа със Смислов, дълбоко в прозорливите му тъмносини очи беше просветнала насмешка, споделена цинична шега: „Ш-шт, ще играем играта, докато и ти я играеш.“

Лудост!

Смислов се изтръгна от мислите си.

— Какво казахте, подполковник?

— Само питах дали вашите хора са открили нещо ново по обстоятелствата около катастрофата — каза дружелюбно Смит, като още веднъж погледна назад над облегалката. — Имате ли по-точна представа какво го е свалило на наша територия?

Смислов поклати глава, усещайки трите чифта очи, които го гледаха, два чифта директно, а един в огледалото за обратно виждане.

— Не. Проучихме отново записите си и разпитахме част от служителите, които са работили в Сибир по време на изпитателния полет на „Миша 124“. Комуникациите са се изгубили някъде между два рутинни рапорта за местоположение и не е бил чут сигнал за помощ. Имало е някакви данни за радиосмущения в района над полюса. Смятаме, че това е обяснението.

— Каква е била последната стабилна връзка, която са имали с него? Координатите на самолета например?

Значи се започваше.

— Не знам наизуст точната ширина и дължина, подполковник, ще трябва да погледна в документацията си, но са били някъде на север от острови Анжу.

— Чудехме се какво е правел толкова далеч над нашата част от полюса на тренировъчно упражнение — професорката (Метрас ли беше?) плавно пое потока на разпита. — От това, което знаем за типа бомбардировачи В-29 — Ту-4, една катастрофа на остров Уензди трябва да е довела вашия бомбардировач почти отвъд точката, от която не може да се върне в сибирските ви бази.

Смислов стисна зъби за момент и повтори като папагал отговора, който беше инструктиран да даде:

— Изпитателният полет изобщо не е имал за цел да се приближи до северноамериканското крайбрежие на нито един етап. Нашата теория е, че бордовите жирокомпаси са се объркали. Като се имат предвид трудностите на въздушната навигация близо до полюса, екипажът трябва неочаквано да е поел обратен курс към Канада вместо назад към Сибир.

— Това е смешно — измърмори почти на себе си жената зад волана, докато сръчно маневрираше около един тежко натоварен СУВ.

— Какво има, Ранди? — каза Смит почти небрежно.

— През март около полюса още е тъмно, а В-29 е бил стратосферен самолет. Би трябвало да е летял доста по-високо от всяко облачно покритие. Дори да са изгубили жирокомпасите си, чудя се защо навигаторът не е бил в състояние да изстреля осветителна ракета и да се ориентира.

Смислов усети как под анорака му почва да избива пот. Сега вече знаеше какво е да си мишка под ноктите на сборище от изключително хитри и садистични котки.

— Не знам, мис Ръсел. Вероятно ще научим повече от мястото на катастрофата.

— Сигурен съм, майоре — каза Смит с любезна усмивка. Това… беше… лудост!

„Мерил Фийлд“, Анкоридж

Дори през двайсет и първи век Аляска като цяло още беше пустош с минимален брой пътища и рехава железопътна мрежа. Полетите свързваха необятния щат в едно цяло, а „Мерил Фийлд“ и неговото сродно съоръжение за кацане на хидроплани в Лейк Худ, бяха две от най-големите летища на гражданската авиация в света, възлови точки в обучението на опитни пилоти на малки самолети.

Голям брой хангари бяха наредени покрай местата за излитане и стотици леки самолети заемаха акри от настилката на стоянките. Неспирно бръмчаха двигатели, а схемата на движение постоянно се запълваше с кацащи и излитащи самолети.