Щом Смит и неговият екип спряха пред офиса на „Поул Стар Аеролизинг“, откриха, че от близкия хангар вече е изваден един лъскав, оранжев, светлоотразителен хеликоптер. Качен върху няколко полярни понтона от пресована пяна, той стоеше на видно място и беше готов за излитане.

— Добре, Ранди — каза Смит. — Ето я твоята част от екшъна. Какво мислиш?

— Става — отвърна тя, откровено доволна. — Това е „Бел Джет Рейнджър“, разширеният вариант „206L Лонг Рейнджър“ с двойка турбини. Той е горе-долу толкова здрав, колкото може да е един хеликоптер. Според документацията трябва да е напълно способен на полет по прибори и подготвен за атмосферните условия на полярните операции.

— Тогава мога да допусна, че е приемлив във всяко отношение, нали, мис Ръсел?

Тя му хвърли поглед, придружен с половинчата усмивка.

— Май да, подполковник Смит. Ще ви кажа със сигурност, когато приключа обиколката си наоколо.

Смислов се загледа през прозореца си в рейнджъра с онзи особен вперен поглед на пилот и Смит си помисли, че руският офицер от военновъздушните сили наистина беше руски офицер от военновъздушните сили.

— Имате ли часове на хеликоптер, майоре? — попита той.

— Малко — отвърна той, като се огледа ухилен. — В Камовск и Свидник, но не на такъв красавец.

— Ранди, значи имаш помощник-пилот. Дай му работа.

Ранди му отправи колеблив поглед. Смит отвърна с едва забележимо кимване. Всички братя бяха доблестни, а всички сестри целомъдрени… до доказване на противното. Освен това светлокосият руснак щеше да се вози в хеликоптера заедно с останалите, а Смислов не направи впечатление на Смит да има открито самоубийствени намерения.

Като остави зареждането и предварителната подготовка на Ранди, Смит влезе в офиса да се обади. Там имаше малко работа за него; невидимото, но силно присъствие на Фред Клайн беше оказало влияние и тук.

— Погрижили сме се за цялата документация, подполковник — каза застаряващият управител. — Птичката ви е инспектирана и пълна догоре с гориво. Позволих си да ви съставя летателен план до Кодиак. Имате условия за полет — таван и видимост неограничени — по целия път, а времето над пролива Кук и подстъпите, изглежда, ще е хубаво през следващите дванайсет часа. Шефът на въздухоплаването на борда на „Хейли“ ви очаква и вие директно ще кацнете на кораба. Ще го уведомя, когато излетите.

Смит знаеше от своите инструкции, че „Поул Стар“ осигурява летателни машини за множество търговски и правителствени изследователски проекти в Арктика, а вероятно и за други цели.

Управителят на офиса явно беше бивш служител на ВВС. Върху покритата с хвърчащи листчета стена на офиса беше монтиран голям щит с герб на Първа въздушна кавалерия, а на бюрото се мъдреше модел на „АН-1 Хю Кобра“. Старо пилотско яке от времето във Виетнам беше провесено на облегалката на стола. Смит подуши, че самият старец също може да е бил член на Клуба навремето или да е работел в неговата периферия.

— Благодаря за обслужването — каза Смит, като протегна ръка към управителя. — Ще се опитаме да го върнем цял-целеничък.

— Напънете го. Подсигурен е — ухили се в отговор старият авиатор и пое ръката на Смит в здрава, мазолеста хватка. — Не знам какви заповеди изпълнявате, подполковник, но ви желая късмет и си пазете гърба. Хората имат значение. А не хеликоптерите.

— Това е най-хубавата мисъл за деня.

Смит излезе от офиса и плъзна поглед наоколо. Небето беше синьо и почти безоблачно, а вятърът — лек, хладен полъх в лицето му. След броени минути щяха да са във въздуха. Екипът му беше събран. Нищо неприятно не се беше случило при полета от Анкоридж или на летището. Никой не ги беше проследил дотук. Никой не се виждаше, с изключение на неговите хора и един-двама облечени във вълнени ризи местни, които човъркаха голяма бяла „Чесна“ в хангара срещу лизинговата агенция.

Защо мислеше, че нещо не е наред?

Островът и пристанището Кодиак се намираха на около 270 мили от сушата на Аляска, югозападно от Анкоридж, надолу по протежението на пролива Кук и през пролива Шеликов — поносимо разстояние за един хеликоптер.

Ранди Ръсел държеше „Лонг Рейнджър“ малко по-далече от крайбрежието и следваше курс покрай гъсто обраслия с гори бряг на Кенайския полуостров. Градската цивилизация бързо се изгубваше зад тях и вместо нея се появи върволица от селца, разположени по крайбрежната магистрала „Стърлинг“ като мъниста на огърлица.

Ранди беше благодарна за възможността да разучи своя летателен апарат. Повечето от летателните й часове бяха на хеликоптери от типа „Бел Рейнджър“, но имаше съвсем малко на големи от серията 206. Вече усещаше как да влияе на управлението на „Лонг Рейнджър“ и проучваше как по-големият размер и тежест на машината и дърпането на понтоните се компенсираха от увеличената мощ на двойката двигатели. Очите й скоро откриха и се напаснаха към схемата за несъзнателно наблюдение на опитния пилот: измервателните уреди — хоризонтът — измервателните уреди — хоризонтът.

С изключение на рибарската общност в Хоумър и извивката на залива Качемак, дори крайбрежните села останаха назад и „Лонг Рейнджър“ се отправи над подстъпите на пустите проливи Кенеди и Стивънсън към остров Кодиак. Случайната далечна диря на рибарска лодка, която прекосява студените сини води, послужи като последно, протяжно напомняне за човечеството.

След първия час във въздуха непоколебимият вой на турбините и ритмичното туптене на двигателите застрашаваха да се превърнат в приспивателно и Ранди се усети, че трябва да се бори с умората от часовата разлика през Тихия океан. Случайните въпроси на майор Смислов, който седеше на мястото на помощник-пилота, за контрола и управлението на „Лонг Рейнджър“ бяха добре дошли и й даваха стимул.

В средата на пътническите места професор Метрас се беше предала. Сгушена в своето кожено яке с яка от норка, тя беше заспала. Като погледна към огледалото за обратно виждане в кабината, Ранди не можа да не забележи начина, по който главата на Метрас дружелюбно беше клюмнала върху рамото на Джон.

Значи Ранди не си беше въобразила онова в Сиатъл. Валентина Метрас очевидно нямаше нищо против да съчетае работата с удоволствието и явно също се интересуваше от Смит.

Добре, този мъж не просто я привличаше. Но, по дяволите, трябваше ли така наречената „историчка“ да го прави толкова очебийно? И винаги ли трябваше да се разхожда наоколо като героиня от „Джеймс Бонд“?

Ранди се погледна, видя удобно протритите си дънки и яке и потисна едва доловима женска въздишка.

А какво смяташе Джон по въпроса, Ранди не можеше да каже. Но все пак тя винаги е имала подобен проблем с него. Смит беше от малкото познати на Ранди, чиито мисли тя не можеше да чете. Никога не беше напълно сигурна какво се случва зад тези красиви, неподвижни черти.

Същото беше дори когато й признаваше колко съжалява за годеника й или й разказваше за София.

Но едно нещо можеше да усети — предпазливостта на Смит. Дори с такава приятно ухаеща съседка по място, сгушена до него, в главата му се въртяха бавни, повтарящи се размишления, а съсредоточените му сини очи като на боен пилот постоянно се движеха и наблюдаваха.

Със сигурност знаеше нещо, което не беше казал, а може би го усещаше? Да му се не види, какво ставаше тук?

Вероятно причината беше просто във времето и обстановката. Ако някой поискаше да създава проблеми сега, над открито море, когато Кенайският полуостров и остров Кодиак бяха просто мъгляви очертания на хоризонта отпред и зад тях, щеше да има отлична възможност.

Внезапно потокът от мисли в главата на Смит спря и като оръдейна кула, която прихваща целта, той прикова поглед в нещо от лявата им страна.

— Ранди — тихо каза той в микрофона на слушалките си. — Успоредно на нас има движение. На осем часа височина.

Ранди изруга наум, че е оставила собствената си бдителност над ситуацията да й се изплъзне. Извита около седалката на пилота, тя погледна надолу към ориентирите. Там имаше нещо. Слънчев отблясък, който просветваше в предното стъкло на друг летящ обект.