На определени интервали двамата мъже изпълняваха ритуал за оцеляване — свободните им ръце се движеха между краката, подмишниците и лицата, пренасяйки телесна топлина до изложената си на студа кожа, и се пазеха от зловещото, разрушително измръзване.

Като се плъзгаше по корем, сякаш е гущер, пропълзя трети, облечен в яке, мъж и отиде при двамата зад заслона.

— Нещо да докладваш, сержант?

— Нищо важно, лейтенант — изсумтя мъжът зад визьора. — Разположиха лагера си в останките на самолета. Може да видите светлини през прозорците на задното отделение. А от време на време и в предното.

— Дай да погледна — каза лейтенант Томашенко.

Сержантът спецназ се търкулна встрани, за да направи място на взводния си командир, и Томашенко се намести зад прибора за нощно виждане, надничайки в зеленикавосивкавия свят, който той разкриваше. Бомбардировачът лежеше върху глетчера под наблюдателния пост като заседнал на брега кит. Бледите струйки светлина, които се процеждаха през илюминаторите на падналия бомбардировач, едва доловими с просто око, се усилваха до яркозелено от фотоувеличителя. От време на време ярката светлина почваше да пулсира, докато някаква фигура се движеше покрай изпъкналите прозорци.

— Очевидно спорите антракс не са разпилени из самолета — измърмори Томашенко. — Това поне е нещо.

Томашенко и хората му не бяха посмели да се доближат до падналия Ту-4 и изобщо не бяха стъпвали върху глетчера. Заповедите на взвода бяха специфични и строго ограничени. Да държат мястото на катастрофата и разследващия екип под наблюдение от далечно разстояние. Да замаскират присъствието си на острова. На всяка цена да избегнат разкриването си. Да чакат издаването на алфа командата от определения агент, прикрепен към американската страна. Да се позиционират така, че да се намесят веднага при излъчването на споменатата заповед. Да са готови да се изтеглят към подводницата, ако заповедта не бъде издадена.

Томашенко понечи да пита радионаблюдателя дали не е чул нещо, но се спря. Ако сигналът беше излъчен, той щеше да го чуе. Дотогава трябваше да чакат.

Станцията на остров Уензди

Ранди Ръсел тихо лежеше в тъмното. Зад преградата, в главната стая на спалното помещение, тя чу тежкото, спокойно дишане на доктор Троубридж — звукът, който беше чакала.

Час по-рано тя и Троубридж бяха усилили огъня в спалното. В женската част Ранди само се беше опънала напълно облечена върху леглото на Кейла Браун и отказваше да заспи. Сега, като безшумно се завъртя и стъпи на крака, тя почна да се приготвя за излизане навън. Натъпка три чифта чорапи в белите термопластични защитни ботуши. После дойде ред на якето и предпазните горни панталони с дамския „Магнум“ и бързо сменяемите барабани, пъхнати в джоба на кобура. Сложи вътрешните ръкавици „Номекс“ и външните от кожа, както и бялата защитна маска, а най-накрая снежния камуфлаж.

Действаше в пълна тъмнина. Преди да изгаси осветлението за лягане, тя внимателно беше поставила всичко, което ще й е необходимо, и наум беше разчертала всяко движение, което щеше да направи.

Като пристъпи до мястото, на което беше оставила раницата си, извади малък найлонов плик от един външен джоб. После, като окачи торбичките с патроните и картечния си пистолет, тя извади сгънато одеяло „Хъдсънс Бей“ от горното легло на спалното помещение.

Плъзна вратата на преградата, за да я отвори, и прекоси по дължина спалното помещение до външната врата, като се водеше безпогрешно от по-бледочерните правоъгълници на прозорците и светлите контури на острия край на маса или плота на шкаф и безшумно правеше всяка своя стъпка по пода. Когато се промъкна през снежната преграда, Троубридж още спеше дълбоко.

Приведе се на ръце и колене и пропълзя през външната врата, като се снишаваше ниско по снежната просека, която излизаше от входа. Пълзеше по утъпканите пътеки. Проправяйки си път до лисичата дупка, която беше издълбала за себе си, за да наблюдава спалните помещения. Там си построи ловното скривалище.

Тежкото одеяло „Хъдсънс Бей“ постла под себе си — за изолация между тялото й и леда. Съдържанието на найлоновия плик сложи отгоре си. Това беше спасително одеяло от сребристо фолио, невероятно топло въпреки лекотата си. Но за разлика от обичайния цвят на подобни одеяла, гърбът на това не беше в яркооранжево, а в полярно камуфлажно бяло.

Като се покри с него, Ранди се сля със заобикалящата я среда и се превърна в извивка от снежната пелена.

Тук, в защитената от вятър част на острова, през нощта всичко беше почти неподвижно, макар че слабо се чуваше как вятърът удря и блъска над подслоняващия ги хребет. Дори с нейното привикнало към тъмнината зрение Ранди едва можеше да отдели трудноразличимите сенки в мрака около нея, плътните геометрични контури на хижата върху сивкавото черно на снежната покривка. Постепенно, докато минутите и часовете минаваха, тя започна да забелязва леко полюшване сред тези нощни сенки. Известно време се чудеше на това, после разбра, че северните светлини сигурно се движат някъде отгоре и през облачната покривка над острова се процежда оскъдна следа от блясъка им.

Беше мразовито. Силният, пронизваш студ постепенно проникваше през защитата й от одеяла и дебели дрехи. Все пак, безшумна, търпелива и невидима като полярна лисица, Ранди чакаше и дишаше колкото е възможно по-леко, за да намали до минимум облачето пара от дъха си.

Под защитното одеяло тя прегърна картечния пистолет по-плътно не за да защити назъбеното оръжие — то беше покрито със синтетична защита при всякакви условия срещу полярните температури, — а за да пази батериите на тактическото бойно устройство за усилване на светлината, прикачено под цевта, топли и заредени.

Времето се влачеше като един от глетчерите на острова. Тя още чакаше. Щом на нея й беше студено, значи и на него му беше студено, а той знаеше къде има топлина и разгорян от въглищата огън и удобно легло, което го чака вътре, затова нямаше начин да не ги потърси.

Най-после Ранди чу първото съвсем слабо издайническо проскърцване на стъпка от ботуш върху снега. Палецът й помръдна на сантиметър и бутна предпазителя на основното оръжие от „безопасен“ на „автоматичен“ режим.

По пътеката от другата страна на лагера бавно се движеше аморфно тъмно петно. То постепенно се оформи в изправена фигура на мъж, който носеше по един тънък издължен предмет във всяка ръка. Като се придвижваше предпазливо, сякаш дебне дивеч, той се доближи до входа на спалното помещение.

Палецът, който беше изключил безопасния режим на картечния пистолет, се отмести до бутона на дръжката му.

Фигурата спря за момент пред снежната преграда и хвърли последен продължителен поглед наоколо, като пропусна изпъкналото хълмче в снега на няколко метра разстояние. После опря издължения предмет в дясната си ръка в касата на вратата и прехвърли другия предмет от лявата си ръка в дясната. С освободената лява ръка той посегна към дръжката на вратата.

Ранди отметна настрани термоодеялото и се изправи на колене, като вдигаше на рамото си пистолета. Палецът й натисна копчето на тактическото светлинно устройство и тъничкият синкавобял лъч изскочи, като задържа и парализира човека, който стоеше на вратата на хижата с наполовина вдигнат пикел.

— Здравейте, господин Кропоткин — каза Ранди с глас, студен като цевта на насочения картечен пистолет. — Сега ли да те срежа на две или да го отложим за по-късно?

Картечният пистолет лежеше на масата за хранене в хижата, а дулото му сочеше към смуглия, неизбръснат младеж, седнал на леглото до стената. Ръката на Ранди Ръсел се намираше на съвсем късо разстояние от спусъка на пистолета. И двамата бяха свалили дебелите си горни дрехи и тя беше използвала чифт пластмасови еднократни белезници, за да завърже ръцете на Кропоткин зад гърба му. Сега гледаше в мъжа с напрегнатите си абаносови очи.