Има подобни катастрофи и на Северния, и на Южния полюс — продължи шепнешком тя. — Когато екипажите са губили ориентация заради трудноразличимия релеф в тези условия. За да приключа темата, този самолет не е бил в извънредно положение, когато е паднал. Не са били изгубени и не са се приземявали. Били са в контролирана крайцерска конфигурация и са отивали някъде другаде.

— Щом е така, не трябва ли да са видели острова на картите си? — попита Смит.

— Спомни си, че през 1953 година подробната навигационна информация за тази част от света просто не е съществувала. Възможно най-точната карта е била американска военна тайна. На всичкото отгоре остров Уензди е нещо като забележителност. Той е една от най-високите точки в архипелага Кралица Елизабет. По онова време този, който е планирал полета на самолета, е нямал представа, че една адски голяма планина ще им се изпречи насред Северния Ледовит океан.

— Не е чак толкова високо — размишляваше Смит. — Тук сме само на 760 метра надморска височина. Това не е ли доста ниска крайцерска височина за херметически самолет като този?

— В голяма степен — съгласи се тя. — Всъщност Ту-4 или В-29 би следвал толкова ниска траектория на полета само по една причина: екипажът му се е тревожил да не го засече радар с далечен радиус на действие.

Джон се насили да изиграе адвокат на дявола.

— Нямаше ли да видят острова на своя навигационен радиолокатор?

— Само ако са го използвали. Ами ако са поддържали пълна радиоелектронна маскировка и всичките им радиолокационни и радарни предаватели са били умишлено изключени, за да не бъдат засечени?

Ако това беше възможно, изглежда, ставаше още по-неприятно.

— И какво мислиш, професоре? — попита Смит.

— Не знам какво да мисля, подполковник — отвърна тя. — Или по-скоро не знам какво искам да мисля. В едно съм сигурна. Утре сутринта трябва да намерим екипажа на този самолет. В по-цялостната картина на ситуацията това може да е по-важно от антракса.

— Мислиш ли, че това може да има нещо общо с алтернативния план на руснаците?

Смит видя как тя кимна.

— Много вероятно. Подозирам, че когато открием спасителния лагер, ще разберем.

— Подозирам, че дотогава ще разберем и за майор Смислов — мрачно отвърна Смит.

С ъгълчето на окото си Смислов наблюдаваше как Смит изчезва в опашката. Цяла вечер беше чакал възможност да действа, поне за момент, когато другите се занимаваха с нещо или бяха разсеяни. Това можеше да е най-добрият му шанс, ако не и единственият.

Той тръгна към тунела за пълзене, който водеше в предната част, и се заизвива по протежението му колкото можеше по-бързо и по-безшумно. Знаеше точно какво да търси и точно къде трябва да е то. Освен това имаше връзка петдесетгодишни ключове в джоба си.

По-рано през деня, когато бяха в пилотската кабина със Смит и Метрас, не беше посмял да търси. Не можеше да рискува и да привлече вниманието им към официалната документация на „Миша 124“, докато не се увери в статуса й.

Легнал по корем в предното отделение, той извади джобно фенерче от якето си. Стисна го между зъбите си, спусна се на едно коляно долу до навигаторското място и прати тъничкия пронизваш лъч по касата за карти под масата. Извади връзката ключове и припряно почна да изпробва ключалката на касата.

Това беше съветски бомбардировач, а в бившия Съветски съюз картите бяха военна тайна, крита от всички, освен от упълномощените служители.

След известно съпротивление механизмите на ключалката се завъртяха за първи път от половин век насам. Смислов отвори малката тежка врата.

Нищо! Касата беше празна. Навигационните карти и програмираните цели, които е трябвало да бъдат използвани от радиометриста, ги нямаше.

Без да губи време, той затвори и отново заключи касата. Следваха бордовият дневник на бомбардировача и заповедите на командира на полета. Като се придвижи напред към лявата страна на пилотската седалка, Смислов пъхна втория ключ в ключалката на пилотската каса, поставена под седалката. След като отвори малкото плоско сандъче, руснакът затърси пипнешком из него. Пак нищо!

Значи оставаше касата на политкомисаря. Най-критичната от трите. Той се провря между пилотските места към позицията на бомбардира в самия нос на самолета. Тук стъклото на недокоснатата от стъпки оранжерия беше вдлъбнато от удара. Вътре беше навалял сняг и после беше замръзнал. Самия механизъм за насочване на бомбите го нямаше — не е бил нужен за тази мисия — и останалата част от кабината беше погребана под втвърден полулед. Като измъкна ножа от колана си, той прокопа път до монтираната в пода каса.

Проклятие! Заключващият механизъм здраво беше замръзнал. Като ругаеше шепнешком, руснакът свали ръкавиците си. Извади запалката от джоба си и поднесе малкото газено огънче към мястото на заключване. Изгори пръстите си и пак изруга нещо, мърморейки, после отново пробва да отключи. Упоритият механизъм неохотно поддаде.

Нямаше ги. Снимките на целите и картите. Заповедите за действие. Бордовият дневник на политкомисаря, инструкциите за непредвидени ситуации и планът за действие на екипажа след мисията — всичките бяха изчезнали.

Смислов пак заключи вратата на касата, утъпка и заглади снега върху нея, като се опитваше да заличи следите от своето вмешателство. Изправи се и отново сложи ръкавиците си, а мислите му препускаха. Всичко беше изчезнало. Цялата документация на мисията. Така и трябваше да бъде. Политкомисарят на „Миша 124“ е имал заповед да унищожи и последното парченце от доказателствата относно мисията на бомбардировача от Събитието на пети март.

Но на политкомисаря е било заповядано да унищожи също и самолета, и неговия товар. Термитните запалителни устройства в бомбения отсек бяха доказателство, че тъкмо това е правел, когато са го прекъснали. Но какво е станало с документите? И тях ли са му попречили да унищожи?

И какво е станало с хората? Утре Смит щеше да иде да търси екипажа на бомбардировача. Какво ще е останало там за него?

Смислов дръпна надолу ципа на якето и прибра фенерчето писалка. Извади и запалката от джоба на ризата си. Не малката пластмасова с газ, която беше купил от магазина на летището в Анкоридж, а другата — стил „Ронсън“ резервоарна запалка, която беше донесъл със себе си от Русия. Балансираше с нея в дланта си, а умът му препускаше през бързо стопяващите се възможности, останали пред него.

Можеше да се успокоява с мисълта, че повечето решения, които трябваше да се взимат, лежаха на неговите плещи. Ако руските спецназовци бяха убили персонала на научната станция, значи съдбата трябваше да следва неумолимия си ход. Той нямаше да е отговорен за предстоящата конфронтация между Съединените щати и Русия.

Трябваше да се тревожи само за предателство. Днес беше спасил живота на приятел в тази странна, студена метална стая. Утре може да се наложи да убие същия този приятел като враг. И опровержението, че нямаше да е по вина на Смислов, отекваше ясно.

— Хей, майоре, добре ли си там, горе? — отекна гласът на Смит в тунела откъм задното отделение.

— Да, подполковник — отвърна Смислов, а пръстите му се вкопчиха в малката сребърна кутийка. — Просто… си изпуснах запалката.

Няколкостотин метра нагоре по лицевата страна на източното възвишение, върху издатина, от която се виждаше и глетчерът, и мястото на падналия „Миша“, през една пукнатина в изкусно замаскиран камък и заслон от снега надничаше голямата леща на мощен прибор за фокусиране на точкови цели. Двама мъже лежаха под заслона, предпазени от покрит с ледени кристалчета бял брезент, разстлан и прикрепен над главите им. Независимо от защитата, студът върху открития планински склон беше пронизващ. Въпреки това двамата наблюдатели упорито търпяха — единият се взираше през фотоувеличителния прибор за нощно виждане, прикрепен към визьора, а другият напрегнато слушаше малкия радиоприемник, който му бяха дали.