— Да кажем само, че съм доволен, задето не възникна такъв проблем. Щом веднъж стигнем до тази издатина, не би трябвало да е трудно да се спуснем до крайбрежната ивица.

— Движещата дума в това изречение, Джон, е „веднъж“.

— Ще успеем — Смит пак насърчаваше своята самоувереност, докато оглеждаше склона. На това място ледът от глетчера започваше финалното си спускане надолу по почти вертикалната северна стена на централния хребет — замръзнал водопад, който леко се подаваше от лицевата страна на планината. С малко късмет можеше да си проправят път надолу до издатината в свързващия ъгъл между скали и лед.

— Ще те спусна първа, Вал, после раниците, после Смислов. Аз ще се спусна на рапел последен.

Той видя как Валентина хвърли поглед на руснака, който непокорно стоеше завързан на няколко крачки встрани.

— Джон, може ли да разменим няколко думи насаме?

— Разбира се.

Те стъпиха встрани от ръба на глетчера и се придвижиха надолу по задната част на дирята, докато не стигнаха зад Смислов. Беше трудно да се познае в тъмното и с дебелите дрехи, но руснакът като че ли настръхна, щом минаха край него.

Валентина вдигна очилата си и свали напластената със сняг предпазна маска, а лицето й беше огряно от светлинната пръчка.

— Имаме проблем — каза тя, като контролираше силата на гласа си точно над воя на вятъра.

— Само един? — отвърна Смит с мрачна насмешка.

Тя наклони глава към гърба на Смислов, без да се усмихва.

— Сериозно говоря, Джон. Трябва да сме в състояние да се движим. Той ни забавя и усложнява и без това трудната ситуация.

— Знам, но нямаме кой знае какъв избор. — Той също свали маската и очилата си и й предостави възможност да чете изражението на лицето му. — Не можем просто да го освободим. Ако се присъедини към спецназовците, ще е много ценна придобивка за тях, а картите вече са раздадени не в наша полза.

— Напълно съм съгласна, Джон. Не можем да му позволим да се върне при руските си приятели. — От нея се излъчваше арктически студ също като обстановката наоколо. — Но не можем и да го държим като домашен любимец. Тъй като нямаме удобен военнопленнически лагер, където да го пуснем, ни остава само една възможност…

— Която още не съм склонен да обмислям.

Тя се намръщи.

— Джон, цивилизацията е прекрасна, но бъди практичен. Изправени сме до стената — буквално! Ако става дума за Хипократовата клетва, тогава аз мога да се справя. Григорий и аз може да идем на кратка разходка, да се насладим на пейзажа…

— Не — категоричен беше Смит.

— Джон, не можем да си позволим…!

— Още не съм сигурен дали той ни е враг, Вал.

— Джон — повиши глас Валентина в знак на протест. — Бях там този следобед, когато болшевишкото копеле се опита да стовари чука върху теб! Значи не се брои за приятел!

— Знам. Имай ми доверие за това. Нещо ми подсказва, че самият Смислов още не е сигурен какъв е. Искам да му дам шанс да избере. Това е решение на командира, Вал. Не подлежи на обсъждане.

— Какво ще стане, ако реши, че е с тях, а не с нас?

— Тогава, както се казва в книгите, ще преразгледаме ситуацията и ще предприемем необходимите действия съобразно тактическите условия.

— Ами ако задържим Смислов и той ни убие, Джон?

— Тогава значи генерално ще съм прецакал работата и провалът на мисията ще падне изцяло върху мен.

Тя понечи да отговори разгорещено, поколеба се, после кисело се усмихна.

— Е, след като смяташ да си признаеш — каза тя, докато вдигаше отново маската си. — Но ако допуснеш да ни убият, преди да си ме вкарал в леглото, както се полага, поне веднъж, ще се пръсна от гняв и няма да ти проговоря цяла седмица.

Смит се засмя напук на себе си и ситуацията, в която се намираха.

— Благодаря ти, че ме мотивираш така, Вал — отвърна той и леко я стисна за раменете. — Тогава първо да приключим с това спускане.

Южната страна на остров Уензди

Ранди отчаяно искаше повече сняг и вятър. Както се беше опасявала, бурята не беше достатъчно силна, за да прикрие стъпките й. Като се обърнеше назад, виждаше как светлинните пръчки и лъчите на фенерите следват наполовина заличените й дири. Сигурно бяха поне шестима и я тласкаха неотклонно все по-нагоре по лицевата страна на хребета.

Още не се налагаше да бяга от изстрели. Това беше добре. Означаваше, че нямат видимост до нея. Но тя не можеше да предвиди нищо на повече от метър-два пред себе си и започваше да губи ориентация в бурната нощ. Ранди вече не можеше да определи местоположението си спрямо останалия остров. Намираше се някъде на централния хребет. Беше само въпрос на време да се озове в капана на внезапно свършваща издатина или в падина без изход.

Трябваше да намери скала, гола скала насред свят от лед и сняг, за да изгубят следите й. После трябваше да намери нещо като подслон. Чувстваше се уморена, страшно уморена. Препъна се в покрита със сняг купчина отломки и падна, като удари рамото си в масивен скален блок.

Не, не скален блок. Прекалено масивен беше. В отвесната част на скала. Боже, само да можеше да види къде е! Ако можеше просто да полегне за секунда и да затвори очи… „По дяволите, Джон, къде си?“

Тя рязко отвори очи и се насили да застане на ръце и колене. „Движи се, глупава кучко! Не помниш ли? На света няма никой, на когото да разчиташ, само на себе си. Всички други около теб умират. Движи се! Губиш време и дистанция! Светлините приближават.“

Ранди се изправи на крака и продължи, а дясната й ръка докосваше повърхността на скалата за ориентир. Как, по дяволите, изглеждаше светът около нея? Виждаше само различни сенки и тъканта на мрака.

Вече бяха доста над изследователската станция. Лицевата част на скалата беше от дясната й страна, значи вървеше на запад. От лявата й страна, общо взето, не трябваше да има нищо, освен полегатия склон. Колко стръмно щеше да е спускането освен оттук? Някак си го „усещаше“ като друг край на скалата. Значи тогава се намираше върху издатина или ръб. Какво имаше отпред? Беше невъзможно да разбере, но издатината, изглежда, се накланяше навън под зловещ ъгъл.

Нямаше защо да се обръща назад. Знаеше какво има зад нея.

Ранди беше сигурна само в едно. Нямаше да я хванат. Ако стигнеше до място без изход, трябваше да направи така, че преследвачите й да я убият.

Чу трещенето на автоматични изстрели и инстинктивно се хвърли по очи върху издатината, преди да разбере, че около нея няма дупки от куршуми. Още не бяха толкова близо. Някой отзад почваше да стреля безразборно.

Облекчението на Ранди продължи само секунда. Някъде над нея тя чу и усети силен, почти експлозивен удар. Ехтенето от стрелбата беше отчупило снежна козирка. Лавина! Къде? Пред нея? Зад нея? Отгоре й? Беше невъзможно да познае, освен да каже „приблизително“. Тя се сви и скри с ръце лицето си.

Чу се бърз, шумолящ тътен и издатината потрепери. Погълнаха я пухкави стълбове посипан сняг, но нямаше смазващ удар, не я завлече надолу замръзнал потоп. След моментен пристъп на паника и напрежение тя се отпусна и свали ръцете си. Оказа се малка лавина. Най-много няколко тона отприщен сняг — и беше минал на няколко метра пред нея. Тя отърси снега, който я засипа, и пак се изправи на крака.

Сега въпросът беше дали ще може да мине над могилата натрупан сняг, който щеше да се е свлякъл върху издатината, без да падне от другата страна. Много лошо, че лавината не падна между нея и търсачите. Иначе можеше да й бъде от полза.

Умът на Ранди за момент блокира, после пак запрепуска. Свличането й беше донесло малко добро. Вероятно й беше дало шанс.

Ами ако преследвачите видеха, че стъпките й водят нагоре към ръба на стръмнината и после спират? Ще помислят ли, че е била пометена? Те също едва ли бяха доволни, че са навън в такава нощ. Може би имаха нужда единствено от извинение, за да прекратят търсенето.