Фортът служеше и за база на частите от Пети специални сили, от Втори батальон, на Седемдесет и пети боен отряд и на ескадрила от 160-и специален въздушен полк. Следователно членовете на базовия състав бяха добре запознати с изискванията и нуждите на секретните операции.

Когато Смит се представи в сградата на командването, дежурният офицер не зададе никакви въпроси. Бяха го предупредили да очаква този изгорял от слънцето, брадясал непознат, облечен в потна камуфлажна униформа. Освен това от най-високо ниво му беше заповядано да окаже на Джон Смит всякакво съдействие.

Накратко, Смит се озова седнал сам в кабинета на командването, със секретна комуникационна платформа на бюрото пред себе си. Набра номера, без да се консултира с листчето, което му бяха дали. На източния бряг на Съединените щати, в съоръжение, което обществеността мислеше за частен яхтклуб в Анакоста, Мериленд, звънна телефон.

— Да — отсреща отвърна делови женски глас.

— Обажда се подполковник Джон Смит — каза той предпазливо не заради човека от другия край на линията, а заради системата за гласова идентификация, която следеше обаждането.

Преценката на устройството трябва да е била благоприятна, защото Маги Темпълтън заговори отново, а в гласа й вече се усещаше значително повече топлота и оживление.

— Здравей, Джон. Как е във Вашингтон? Тоест в столицата.

— Целият е в зеленина, Маги, поне половината, която съм видял. Предполагам, че ти и шефовете имате нещо за мен.

— Така е. — Професионализмът отново завладя гласа й. Маргарет Темпълтън беше повече от изпълнителна асистентка на Фред Клайн. Вдовица на агент от ЦРУ, самата тя ветеран след години, прекарани в Ленгли, елегантна, побеляваща блондинка, тя щеше да бъде следващият командир на Първи секретен отдел. — Господин Клайн иска да те уведоми лично. Имаш ли устройство да получиш разпечатка?

Смит хвърли поглед към лазерния принтер на бюрото, свързан към секретната платформа, и забеляза неговите светещи зелени лампички.

— Да.

— Ще почна да ти изпращам данните за мисията. Сега те свързвам с господин Клайн. Да се пазиш.

— Опитвам се, Маги.

Щом настолният принтер започна да пърпори и да съска, телефонът прещрака и Смит видя как връзката прескочи от комбинираната работна станция кабинет с внушителна редица от компютърни и комуникационни устройства на Маги към втората, по-малка и по-празна стая.

— Добро утро, Джон — гласът на Фред Клайн беше тих и овладян. — Как върви обучението?

— Много добре, сър. Остават ни три дни до края на курса.

— Не, подполковник. Курсът за теб завърши току-що. Ще трябва веднага да приложим обучението на практика. Появи се проблем, с който единствено ти си способен да се справиш.

Смит се подготвяше за това, откакто получи бележката с номера. Все пак му се наложи да потисне внезапно потръпване. Това отново се случваше, случваше се толкова често след смъртта на Софи. Отново някъде нещо ужасно се беше объркало.

— От какво естество е, сър? — поиска да разбере Смит.

— По твоята специалност, биологично оръжие — отвърна директорът на Първи секретен. — Само че в този случай условията са малко необичайни.

Смит се намръщи.

— Как може биологично оръжие да не се смята за необичайно?

Отсреща се чу сподавен, горчив смях.

— Признавам, че сбърках, Джон. Нека да го нарека тогава извънредно необичайно.

— Как така, сър?

— От една страна, заради местоположението — канадската част на Арктика. А, от друга, заради нашите работодатели.

— Работодатели?

— Точно така, Джон. Това е дълга история, но този път, изглежда, ще работим за руснаците.

Пекин

Ранди Ръсел седна в кантонския ресторант, който гледаше срещу най-голямото и някак вехто лоби на хотел „Пекин“, като поръча зелен чай и закуска.

Беше работила в комунистически Китай по редица случаи за ЦРУ и странно, но смяташе тази среда за сравнително лесна за действие.

Огромната държавна машина за сигурност на Народна република Китай неизменно присъстваше, бръмчеше и прещракваше в национален мащаб. Тя беше „идоуай“, чужденка, и всяко пътуване с такси или влак, което Ранди предприемаше, се регистрираше. Всяко телефонно обаждане на далечно разстояние се проследяваше, всеки имейл се четеше. Всеки екскурзовод, преводач, управител на хотел или туристически агент, с когото влизаше в контакт, отговаряше пред народната въоръжена полиция.

Този механизъм беше до такава степен разпространен, че всъщност започна да работи против себе си. Като агент Ранди никога не се изкуши да измами своя ескорт или да се отнесе небрежно към прикритието си, защото винаги знаеше, че е под наблюдение.

Тази сутрин нейните наблюдатели щяха да следят несъмнено привлекателна бизнес дама, наскоро навършила трийсет години, облечена в елегантна бежова плетена рокля и чифт скъпи лачени обувки с много високи токове. Къса, разрошена златисторуса коса обрамчваше лицето й и върху откритите й черти на фермерско момиче се забелязваше съвсем лек грим — прашинки пудра върху луничките на носа й.

Само друг представител на професията й можеше да забележи, че има нещо нередно, и то при съсредоточен поглед в тъмнокафявите й очи. Там можеше да се види отсянката на вътрешна пустота и на инстинктивна, постоянна предпазливост към света около нея — знак на човек, който е едновременно преследван и преследвач.

Днес тя преследваше или поне дебнеше.

Ранди внимателно беше избрала масата си в кафенето, за да може непрекъснато да наблюдава през фоайето на хотела участъка между вратите на асансьорите и главния вход. Тя ги следеше само с ъгълчето на окото си. Докато отхапваше и отпиваше, вниманието й изглеждаше приковано единствено върху отворената папка на масата пред нея.

От време на време поглеждаше часовника на ръката си, сякаш отброяваше минутите до някаква среща.

Нямаше такава среща. Но някой друг може би имаше. Предишната вечер тя беше научила наизуст разписанието на пекинския трафик за „Ер Корио“, севернокорейските авиолинии.

Ранди покриваше фоайето вече почти два часа. Ако нищо не се случеше в следващите петнайсет-двайсет минути, друг член от ядрото на ЦРУ, причислен към хотела, щеше да поеме наблюдението и Ранди щеше да се оттегли преди прекаленото й забавяне да пробуди подозрения.

Но сега тя беше на смяна и засече двама мъже, които прекосяваха фоайето.

По-дребният, по-слаб и по-нервен от двамата беше облечен в сини джинси и измачкано, светлокафяво непромокаемо яке и държеше в ръка износена чанта за лаптоп.

Вторият мъж, по-висок, по-едър и по-възрастен, носеше зле скроен черен костюм и във вида му имаше сурова непреклонност. Ранди Ръсел знаеше, че са корейци. Мъжът в костюма беше агент на Севернокорейските държавни сили за сигурност. Мъжът с якето беше Франклин Сун Чок, трето поколение американец от корейски произход, завършил университета „Бъркли“ в Калифорния, служител на лабораториите „Лорънс Ливърмор“ и изменник.

Той беше причината Ранди и цялата специална група от агенти на ЦРУ да се разположат по протежението на Тихия океан — да следят неговото предателство и ако е необходимо, да му съдействат да го осъществи.

Без да бърза, Ранди затвори папката и я пъхна в чантата си. Извади химикалка и написа номера на стаята си върху сметката на масата. Изправи се, прекоси фоайето и се спусна след двамата мъже.

Навън пиколото на хотела настаняваше опашка от гости в множество таксита, които се трупаха да излязат на покрития със смог и задръстен от коли булевард „Дунчанан’дзие“.

Сун Чок бързо влезе първи в таксито. Севернокорейският таен агент спря, преди да го последва, като хвърли последен поглед към входа на хотела. Ранди усети как смразяващият му поглед мина край нея.

Докато таксито с корейците се отдалечи, тя гледаше настрани. Като се имаше предвид темпото, с което се движеха, Ранди знаеше накъде може да са се запътили. Една-две минути по-късно, използвайки услугите на колеблив китаец, владеещ езика доста по-зле от нея, тя инструктира шофьора на своето такси да я закара до главното летище на Пекин.