Смит отново включи микрофона.

— Мис Браун, в списъка на вашата екипировка има ловджийска пушка дванайсети калибър. Какво стана с нея? Край.

— Пушката за мечки? Издирващите я взеха със себе си. Защо? Край.

— Има ли някакви други оръжия в лагера ви? Край.

— Не. Защо?

— Ние… преценяваме ситуацията, мис Браун. Изчакайте.

Смит пусна копчето на микрофона и изчака някой да каже нещо.

— Измъкни я оттам, Джон! — изтърси Ранди. — Кажи й да грабва спалния чувал и да се маха! Кажи й какво става и да се скрие някъде, докато стигнем до нея!

— Не — рязко се намеси Валентина. — Кажи й да стои плътно до радиото.

— Тези постройки са направени да пазят от студ, а не от хора! — възрази Ранди. — Ако на тоя остров има враждебно настроени и дойдат да я търсят…

— Ако на тоя остров има враждебно настроени, мис Ръсел, тогава ще я хванат когато си поискат. — Отговорът на историчката беше толкова студен и сив, колкото и очите й. — Логично е да допуснем, че досега вече са покрили изследователската станция. Ако видят, че тя се опитва да се спаси, няма да измине и десет метра. Но ако я държим до радиото, може да ни служи като разузнавателен източник. Има шанс да успее да се обади, когато дойдат за нея. Може да успее да ни даде някаква представа с кого си имаме работа.

— Значи смяташ, че може да я ползваме за жертвено агне — горчиво каза Ранди.

Валентина тръсна глава.

— Не — отвърна меко тя. — Смятам, че тя вече е станала жертвено агне.

Ранди се умълча.

По време на този последен разговор Смит беше следил руския член на екипа с ъгълчето на окото си.

— Какво ще кажеш ти, майоре? Нещо да добавиш?

Смислов припряно измъкна цигара „Честърфийлд“ от смачкан пакет и я запали с газовата си запалка.

— Не, подполковник — каза той, процеждайки първата си струйка дим. — Нямам предложения.

— СГАХ, тук КГВИ — жално се обади в тъмнината попукващият със смущенията глас. — Още чакам.

Смит включи радиомикрофона.

— Мис Браун, пак е подполковник Смит. Както казах, ще дойдем при вас утре сутринта, скоро след като изгрее слънцето. Искаме да стоите до радиото, докато стигнем там. Ще проверяваме тази честота постоянно и ще правим контролни обаждания на всеки петнайсет минути през цялата нощ. Ако се чуете с другите членове на вашата експедиция или ако видите и чуете нещо необичайно, трябва веднага да ни се обадите. Повтарям, обадете ни се веднага. Разбирате ли? Край.

— Да, подполковник… Разбирам… подполковник, нещо друго е станало там, нали? Не просто са се изгубили, нали?

Какво можеше да й каже, за да й окаже поне малко помощ или да я успокои?

— Ще ви обясним всичко, когато пристигнем, мис Браун. Ще намерим хората ви и ще оправим нещата. Не сте сама. Ще дойдем при вас. Тук СГАХ на изчакване.

— Разбрано — гласът от другия край на линията опита да прозвучи смело. — Тук КГВИ на изчакване.

Смит върна ръчния микрофон на радиста.

— Стой на тази честота, моряко. Чу, че казахме позиви на всеки петнайсет минути. Ако някой дори докосне копчето на микрофона, искам да знам за това.

— Слушам, сър — отвърна служителят на бреговата охрана и отново намести слушалките си.

— Капитан Джоргансън, имаме нужда от всяка миля към остров Уензди, която може да спечелите преди изгрев.

— Имате я, полковник — отвърна командирът на „Хейли“. — Ще бъда на мостика, ако ви трябвам.

— Ще бъда в хангара, за да подготвя хеликоптера за полет — каза отсечено Ранди и тръгна към вратата на радиокабината.

— Аз ще ти помогна, Ранди — обади се Смислов и я последва навън.

Смит леко поклати глава с насмешка към себе си. Дяволите да го вземат! Не можеше да не излезе кучи син в очите на Ранди Ръсел!

— Вал, ще излезем от прикритие. Оставям на теб задачата да обясниш на доктор Троубридж каква е ситуацията. Аз трябва да се свържа с директора. Ще има нужда от новата информация.

— Не се тревожи за моя колега академика. Мога да се погрижа за него. — Високата брюнетка погледна Смит и се усмихна, не весело, но съпричастно. — Да караш проклетия влак не е най-лесното нещо, нали, подполковник?

Смит се насили да придаде поне малко изражение на лицето си.

— Казаха, че такава ми е работата, професоре.

Вашингтон

Това беше подредена и самотна спалня на мъж от преуспяващата средна класа в скромна градска къща, в спокойно, порядъчно предградие на Вашингтон. Съвсем обикновена, с изключение на купчината телефони с цветни кодове на модерното датско нощно шкафче.

Пронизителният писък на сивия телефон на агенцията взриви съня на Фред Клайн, а интегралното електрическо осветление запали златисто оцветената нощна лампа до леглото при първото позвъняване. Клайн хвана телефона в ръка още преди да се беше събудил.

— Клайн слуша.

Гласът от другата страна на линията глъхнеше и се насичаше от смущенията.

— Обажда се Джон Смит, сър, от борда на „Хейли“. Ситуацията се усложни.

Клайн седеше на края на леглото и слушаше, без да проговори, докато Смит го въвеждаше в събитията с няколко стегнати изречения.

— От това, което виждам, сър, някой друг е отишъл първи там и действа, за да си осигури полезния товар на „Миша“.

— Ако е така, би трябвало да е дошъл по въздуха или с подводница и много умело успява да се прикрие — отвърна Клайн. — Последното преминаване на разузнавателен сателит на Агенцията за национална сигурност над архипелага Кралица Елизабет показва, че няма други кораби на повърхността в радиус от петстотин мили около Уензди и никаква видима активност на самия остров.

— Разбрано, сър. Втората възможност е, че ставаме свидетели как влиза в ход някаква част от „алтернативната“ руска програма.

— Имаш ли вече представа каква може да е тя? — попита Клайн. — От наша страна не показваме нищо.

— Не съм сигурен, сър, но според мен от майор Смислов се излъчват странни вибрации — отвърна Смит. — Подозирам, че той или лъже за нещо, или не ни разказва цялата история.

— Смяташ ли, че Смислов е риск за мисията, Джон?

Последва пауза, сякаш сигналът прекъсна.

— Потенциално да. Но въпреки това го оставям в екипа. Изглежда добър офицер, свестен тип и досега е бил полезен. Освен това сякаш издава противоречиви сигнали. Ако наистина имат алтернативен план за действие, не смятам, че той е доволен от него. Действаме ли правилно спрямо Смислов, може би ще продължава да е полезен.

— Пази си гърба с него, Джон. Свестните типове са хората, които могат най-лесно да те убият.

— Разбрано, сър. Взимам съответните предпазни мерки.

Клайн изтри остатъците от съня от очите си и непохватно затърси очилата си на масичката с лампата.

— Какви са намеренията ти в момента?

— Да продължа операцията, както е планирана, сър. Ще кацнем на Уензди утре още щом се разсъмне.

— При тези обстоятелства смяташ ли, че е разумно, Джон? Сега разполагаме с арктическия взвод рейнджъри и спешния екип за справяне с биологични оръжия, които изчакват във военновъздушната база „Айлсън“ заедно с две въздушнодесантни части и танкер MC-130, който да ги докара. Можем да ги пратим на помощ.

— Не, сър, не сега. — Отговорът беше решителен. — Не съм подготвен за тях. Ако целта на тази мисия е да предотврати международен инцидент, още не можем да се разкрием напълно. Не знаем достатъчно, за да ги извикаме.

Може би антраксът още е на борда на „Миша 124“, а може и да не е — продължи Смит. — Вероятно е на Уензди да има враждебни елементи, а може би групата по издирването е заклещена на някой глетчер, със счупено радио и чака да се изтегли, щом се разсъмне. Не знаем. Но едно нещо можем да кажем със сигурност. Ако влезем с пехотата, конницата и артилерията сега, операцията ще се провали необратимо. Всяка възможност за контрол над ситуацията ще изчезне. Ще стане почти непосилно да я запазим от общественото внимание.