— Нещо случило ли се е с комуникационните им системи?

— В известен смисъл, подполковник. — Джоргансън погледна нагоре. — Ако не беше облачната покривка, тази вечер щяхме да видим великолепно Северно сияние. Слънчевото изригване обърква абсолютно всичко. Дори сателитните телефони заглъхват.

— И?

— И когато отново се свързахме, дежурният на радиостанцията даваше сигнал за бедствие — продължи командирът на бреговата охрана. — Групата издирващи не се беше върнала, нито пък тя се беше свързала с тях.

— Тя?

— Става дума за докторантката Кейла Браун. Явно само тя е останала.

Радистът допря слушалките си по-близо и заговори в микрофона до устните си:

— КГВИ, тук СГАХ. Чуваме ви. Повтарям, чуваме ви. Изчакайте. — Дежурният радист вдигна поглед. — Отваря се нова пролука, капитане. Отново се свързахме с нея.

— Включи я на говорителя — заповяда Джоргансън.

— Слушам.

Отгоре се чуваше силен шум и пукот от смущенията и през тях достигна тъничък женски глас.

— „Хейли“, „Хейли“, тук е станцията на остров Уензди. Те още не са се върнали! Никой! Сигурно нещо се е объркало. Кога можем да получим помощ? Край.

Капитан Джоргансън вдигна конзолния ръчен микрофон от клипса.

— Тук е капитанът на „Хейли“, мис Браун. Разбираме в каква ситуация сте и идваме да ви помогнем с възможно най-голяма скорост.

Джоргансън вдигна палеца си от спусъка на микрофона.

— Проблемът е, че може да ни отнеме няколко дни да прекараме кораба през тези последни сто мили паков лед до Уензди. Може и изобщо да не успеем, като се има предвид как настъпва заледяването. Ще трябва да разчитаме на вашия хеликоптер, за да окажем каквато и да е незабавна помощ, подполковник.

Смит на свой ред погледна към пилота.

— Ранди, можем ли да излетим сега?

Ранди Ръсел прехапа долната си устна, докато планираше и преценяваше.

— Едва се приближаваме до максималната далечина на полета с връщане от Уензди — каза тя след няколко секунди. — Но температурата на въздуха е изключително ниска и има потенциални условия за заледяване, а радиовръзката е лоша. Трябва да кажа, че условията са на предела на възможностите ни. Не ми е приятно, но трябва да изчакаме дневната светлина.

Смит прие мнението й без въпроси.

— Може ли микрофона, капитане?

Джоргансън го подаде.

— Мис Браун, казвам се подполковник Джон Смит. Аз съм водач на екипа, пратен да разследва катастрофиралия бомбардировач. Би трябвало да успеем да стигнем до вас утре, скоро след развиделяване. Опасявам се, че ще трябва да издържите дотогава. Може ли да ни кажете повече за ситуацията? Край.

— Аз съм тук, в лагера, и съм добре — отвърна тя. — Но всички останали сигурно са загазили — загазили са лошо, иначе доктор Крестън щеше да каже поне една дума в отговор и… и аз не мога да направя нищо! Край!

— В момента правите всичко по силите си, мис Браун. Ние ще се погрижим за останалите, когато стигнем там. А сега трябва да ми отговорите на няколко въпроса. Край.

— Давайте, подполковник… ъм, край.

— Дали вие или други хора от вашата група сте виждали следи от някой друг на острова? Светлини, дим, стъпки, нещо подобно?

В отговор гласът прозвуча стреснато:

— Някой друг? Няма начин! Освен вас, момчета, няма никой друг в радиус от хиляда мили!

— Сигурна ли сте, мис Браун? Че не е имало никаква следа?

— Какви ги говори той? — изтърси доктор Троубридж от своя ъгъл в радиокабината. — Ако се опитва да обвини Инуит…

— Тихо — сопна му се Валентина Метрас.

— Не — отвърна гласът сред смущенията. — Никой нищо не е споменал. Край.

— Забелязали ли сте нещо друго необичайно? — продължи да опитва Смит. — Самолет? Кораб? Каквото и да е?

— Не. Виждаме от време на време инверсионната следа на пътнически самолет, който минава над полюса, но цяло лято нищо друго не сме виждали. Защо? Край.

Троубридж опита да се приближи по-плътно до радиото.

— Аз искам да знам същото, подполковник. Какво означава…

По дяволите, сега той нямаше време за странични приказки! Рухваха и последните стени от прикритието на мисията му и беше време да направи преход от свръхсекретност към просто прикритие. Смит насочи пръст към Троубридж, после рязко изви палец към вратата на радиокабината.

— Капитане, изведете го оттук.

Смаян, Троубридж изхълца.

— Какво! Нямате право да…

— Напротив, има — тихо каза капитан Джоргансън. — Моля, напуснете радиокабината, докторе. Надявам се, че няма да е необходимо да ви придружават до изхода.

Троубридж беше човек, свикнал да дискутира. Тръгна да формулира първата вълна на своето възражение, но студените вторачени погледи около него потиснаха чувството му за непогрешимост. Отново усети как губи почва под краката си. Като се овладя и измърмори „Това е недопустимо“, той боязливо си проправи път до изхода на кабината.

Смит отново насочи вниманието си към радиостанцията.

— Мис Браун, отново е подполковник Смит. Имам още един въпрос. С този отговор няма да вкарате в беля никого, но е много важно да кажете точно. Някой от членовете на вашата експедиция посещавал ли е мястото на катастрофата? Някой по някаква причина? Край.

— Не!… Поне доколкото аз знам. Доктор Крестън не би го позволил. Защо? Тоя стар самолет има ли нещо общо с изчезването на приятелите ми? Край.

Смит се поколеба, преди да отговори.

— Не сме сигурни, мис Браун. Моля, изчакайте.

— Какво имаш предвид, Джон? — попита тихо Ранди. — Може ли контейнерът да е паднал от бомбардировача? Може ли да е заради антракса?

Смит стисна с ръка конзолата и разпалено тръсна глава.

— Не! Той не действа така! Антраксът не покосява хората ей така, без инкубационен период и прогресивна симптоматика.

Той рязко се изправи и се обърна с лице към Смислов.

— Григорий, заради това момиче и хората на онзи остров сега е моментът да застанем пред Господ! Имаше ли нещо друго на борда на бомбардировача освен антракс?

Смислов усети как тези леденосини очи се впиват в него.

— Джон, кълна ти се, доколкото знам аз, единственият биологичен заряд на борда на „Миша 124“ е бил антракс. Ако е имало нещо друго, не са ме уведомили за него!

Смислов беше благодарен, че успя да се скрие зад завесата на тази полуистина, защото подозираше, че знае какво може да се случва на Уензди.

Тези проклети спецназовци! Възможно ли е да не са успели да се прикрият? Ами ако някой член на експедицията е имал лошия късмет да попадне на техния лагер? Ако командирът на взвода е някакъв безскрупулен каубой, той можеше да погледне на това като на извинение да „стерилизира“ експедицията в името на секретността.

За съжаление точно такъв безскрупулен каубой беше типът водач, който висшето командване на Федерацията би изпратило на подобна работа!

Още дори кракът им не беше стъпил на острова и нещата вече излизаха от контрол! Ако научната експедиция беше прочистена, от това следваше, че екипът на Смит също щеше да бъде елиминиран. Неговият екип! Хората, които харесваше и уважаваше.

Лудост!

— Каква е оценката ти за ситуацията, майоре? — попита Смит с безизразен тон.

Смислов също изтласка емоциите.

— Трябва да предположим, че някоя враждебна сила е успяла да кацне на Уензди, вероятно същата група, която се опита да ни попречи да стигнем до острова. Освен това трябва да предположим, че според тях зарядът с антракс е още на борда на „Миша 124“ и смятат да го присвоят.

Смит изгледа продължително руснака, преди да му отговори.

— Това вероятно е точно предположение — той отклони вниманието си, за да включи и другите в радиокабината. — И сега какво ще правим?

— Според мен най-належащият проблем е какво ще правим с нея — кимна капитан Джоргансън към радиото.

Това беше отличен въпрос. Какво ще направиш за една уплашена млада жена, сама в тъмното и по-изолирана от всеки друг човек на планетата?