Последното съобщение запазваше доброто настроение на оръжейния търговец. То беше от остров Уензди и твърдеше, че не е вдигната тревога. Персоналът в станцията се готвеше за пристигането на специалистите по авиация и за своето зимно изтегляне. Не се споменаваха проблеми. Работата продължаваше.

След като планът вече беше в ход, Кретек щеше да е в състояние да изпрати изчисление на приблизителното време на пристигане и инструкциите си за финалната фаза на остров Уензди. Ако всичко продължаваше да се развива толкова добре, колкото досега, срещата им накрая щеше да бъде много приятна.

Кретек се ухили и си наля още един пръст алкохол в чашата. Вкусът на питието му се струваше все по-хубав.

Откъм източния край на остров Уензди

Звездите пробиваха през пролуките на облачната покривка, а светлината им се пречупваше и се отразяваше от разпилените ледени блокове, като предоставяше видимост за ловуване на огромната, тромава грамада, която се придвижваше като призрак между тях.

Полярната мечка беше още сравнително млада, само около четиристотин килограма от вълнообразни мускули и непрестанен глад, плътно покрити с лъскава бяла козина. Инстинктите й я тласкаха на юг, да следва гребена на настъпващото заледяване. Но беше спряла за известно време в района на остров Уензди. Напорът на леда около острова беше разтворил пролуки и отвори за дишане на мудна популация от пръстенови и ушати тюлени и предлагаше благодатна почва за лов на полярната мечка.

Мечката беше убивала два пъти през последната седмица, разбивайки черепите на жертвите си с внезапни, прецизни удари на масивните си лапи, а мощните й челюсти оглозгваха трупа на тюлена от богатите тлъстини, които й бяха нужни, за да зареди биологичната си фурна срещу пронизващия студ на арктическата среда. Но зимата се задаваше и тюлените бягаха далеч от нея. Мечката също трябваше да се предаде на своето влечение към юга. Или трябваше да изследва възможностите на единствения си друг евентуален източник на храна: странните, категорично неморски животни, които обитаваха острова и ходеха изправени на два крака.

Полярната мечка не познаваше тези създания, но вятърът беше довял до нея мириса на тяхната сладка, гореща кръв, а насред леда месото си беше месо.

Мечката тупна от ледения блок върху тънката гладка повърхност на скоро замръзнала пукнатина. Тук, където ледът беше още крехък и податлив, тя можеше да намери по-традиционно ядене: тюлен, който прегризва пътя си към повърхността за глътка въздух. Като пристъпи тихо до средата на зейналата пукнатина, бялата мечка спря, с глава, приведена ниско до ледената кора, и наостри сетивата си, усещанията и слуха дори за най-беглия намек за звук или вибрация отдолу.

Ето! Там под леда сякаш нещо се движеше.

И тогава дойде колосалният шок. Нещо откъсна мечката от леда и я запрати във въздуха. Подобни унижения просто не биваше да се случват на повелителите на Северния полюс! Тя се строполи тежко на леда. Като се пребори да стъпи на крака, мечката побягна, изпълнена с унизителен страх, и изрева своето възражение към безучастната нощ.

Грамадно черно острие на секира блъсна отдолу, под повърхността на замръзналата пукнатина, а разтрошеният лед хрущеше и се разбиваше във форма на цвете, докато се разтваряше около нея. Гигантската атомна подводница клас „Оскар“ си проправи грубо път през ледените късове и щом се стабилизира на повърхността, люковете върху корпуса й с трясък се отвориха. От тези люкове се изсипаха мъже — смугли, със загрубели лица, които контрастираха с белия цвят на тяхното арктическо камуфлажно облекло. Някои от тях се плъзнаха пъргаво долу на леда, като използваха стъпалата на подвижни стълби, прикрепени отстрани в контролната кула на подводницата. Щом се спуснаха на повърхността на процепа, те се разгърнаха и свалиха от рамо автомати АК-74, докато установяваха своя охраняем периметър.

Другите се съсредоточиха да издигнат оборудването си и да го извадят от осветения в червено корем на подводния съд: натоварени раници, бяла екипировка и пълни с провизии брезентови чували, сгъваеми, ръчно теглени шейни от фибростъкло и сандъци с амуниции и експлозиви. Всичко, от което щяха да се нуждаят, за да живеят, да се бият и да унищожават в полярна среда за продължително време.

Двамата командири — на флотския спецназ взвод и на подводницата — се изкачиха последни по стълбата до мостика на подводницата.

— Да му се не види, колко е студено — измърмори командирът на подводницата.

Лейтенант Павел Томашенко от специалните части на морската пехота се ухили с чувство на превъзходство и повтори старата поговорка: „В такова време цветята по улиците на Пинск цъфтят.“

Командирът на подводницата не беше впечатлен.

— Трябва да се потопя колкото може по-скоро. Искам да дам на тази пукнатина шанс да замръзне отново, преди да мине следващият американски сателит. — Като всеки добър подводничар той беше нервен и нещастен на повърхността. И имаше причина за това. Намираше се в канадски териториални води, в зона, забранена за чужди разузнавателни подводници. И макар че канадските военноморски сили бяха напълно негодни да наложат тази забрана, ударните атомни подводници на американския флот също охотно и редовно пренебрегваха това ограничение.

— Не се тревожи, капитане, след още няколко минути ще сме далеч — отвърна Томашенко, като погледна надолу към хората си, товарещи шейните. — Ние също трябва да сме под прикритие до времето на следващото преминаване. Няма да има проблеми.

— Да се надяваме — изсумтя подводничарят. — Ще се постарая да се придържам към комуникационното разписание, но трябва да ти напомня, лейтенант, че не мога да обещая. Зависи от това дали ще намеря пукнатини под водата, за да разположа радиомачтите. Ще се връщам на тези координати веднъж на двайсет и четири часа и ще слушам за вашите звукови трептения и транспондера през леда. Повече не мога да направя.

— Съвсем достатъчно, капитане. Предоставяш много ефикасни таксиметрови услуги. Досвидания.

Томашенко се преметна през ръба на мостика и се спусна по замръзналата стълба.

Капитанът на подводницата измърмори отговора си шепнешком. Оскърбително беше да търпи такова нахалство от един обикновен нахакан лейтенант, но тези спецназовци се мислеха за богопомазани. За съжаление точно този пример идваше с кратка серия запечатани заповеди от Тихоокеанското военноморско управление, които направо поставяха командира и неговата подводница на пълно подчинение и повикване от Томашенко. Да пренебрегне волята или характера на тези заповеди щеше да бъде изключително лош късмет в стопяващата се руска флота.

Капитанът на подводницата гледаше, докато Томашенко и неговият отряд се изтегляха — тъмни очертания върху леда, които с мъка вървяха към мрачния силует на остров Уензди. Беше доволен, че си тръгват. Душата и корабът му отново бяха негови за известно време. Освен това беше доволен, че точно това снаряжение се махна от палубите му. Хората на Томашенко сигурно бяха част от най-коравосърдечните екипи, които капитанът някога беше срещал. И като се имаха предвид двайсетте години служба в руската армия, за него това имаше значение.

— Разчистете мостика! — командирът на подводницата повиши глас на сподавения шум долу. — Всички наблюдателни постове долу!

Щом моряците му профучаха край него по стълбата, той натисна месинговия бутон до водоустойчивия интерком.

— Контролна зала, тук мостикът. Подгответе се да я спуснете!

Американският кораб „Алекс Хейли“

Ранди Ръсел побутна яркорозов пластмасов диск с нокътя на пръста си.

— Дама — каза тя, като се втренчи над игралната дъска със съсредоточената напрегнатост на пума, която се готви за скок.

Като си мърмореше под мустак на руски, Григорий Смислов взе един пул от малката си купчинка трофеи и го хлопна там, където беше посочено.