Базата на остров Уензди

— Базата на остров Уензди вика „Хейли“. Чувате ли ме? Край. — Ранди повтори повикването за десети път. Като вдигна палеца си от копчето на предавателя, тя се опита да се вслуша в смущенията, които бушуваха в говорителя на малкия радиопредавател.

За миг сърцето й подскочи. Отвъд електронната ярост на слънчевото изригване тя чу едва доловим глас, който отговаряше с нещо, подобно на позивния сигнал на „Хейли“. После улови повтарящия се такт на трансмисията. Не беше отговор. Беше въпрос.

Тя погледна часовника на ръката си. Беше уреченият час и радистите на „Хейли“ викаха остров Уензди, като се опитваха да установят връзка от своя страна според разписанието. И ако това беше най-доброто, което мощните трансмитери на ледоразбивача можеха да направят в тази хаотична комуникационна среда, тогава нямаше надежда нейната малка преносима радиостанция да бъде чута.

Тя гневно завъртя копчето на честотите на тактическия канал и пак вдигна микрофона.

— Базата на остров Уензди до групата на самолета. Базата на остров Уензди до групата на самолета. Джон, чувате ли ме? Край.

Тя вдигна палец и нетърпеливо се заслуша, като й се искаше да изкрещи в отговор на неравномерния статичен грохот, който идваше от говорителя.

— По дяволите, Джон, тук е Ранди! Чуваш ли ме? Край.

Не долови нищо.

Дали имаше слънчеви изригвания или не, тя трябваше да чува останалите. Досега те трябваше да са тръгнали обратно и планината да не е пречка. Какво, по дяволите, ставаше горе? Ранди все по-силно усещаше, че нещата бързо вървят към някаква взаимозависимост, че ситуацията ще се стовари върху нея по начин, по който тя не можеше и нямаше как да разбере.

— Какво ще стане, щом не ни чуват? — попита Троубридж.

Ранди си възвърна съзнанието за обстановката около нея. След безсънна нощ, прекарана в бдение над Кропоткин, тя беше преместила местоположението им в лабораторната хижа и беше прекарала сутринта в постоянни безплодни проверки на голямата радиостанция на една странична лента, на сателитния телефон и също толкова безплодни позивни на резервния им предавател.

— Не се безпокойте, докторе. Ако не могат да се свържат с нас в определен срок, в ход ще влезе резервен план. — Ранди затвори предавателя и върна микрофона на клипса. — Ще ни окажат всякаква помощ, от която се нуждаем.

— Добре, вероятно тук ще дойдат и други, не само Гестапо.

Ранди не обърна внимание на Кропоткин. С вързани зад гърба ръце, той седеше на табуретка в далечния ъгъл на лабораторията. От време на време подкупващо разговаряше с доктор Троубридж, предимно за незначителни неща, но към нея пазеше враждебно мълчание, с изключение на тази случайна хаплива забележка.

Но той слушаше, очите му напрегнато следяха всичко. Ранди почти го чуваше как мисли. Усещаше някакво очакване у него. Кропоткин знаеше, че нещо ще се случи.

Ранди се отпусна на друга табуретка и опря лакти на лабораторната маса. Боже, колко беше уморена. Не беше спала и дори не се беше отпускала цели две нощи. В медицинския си комплект носеше малката кутийка със стимуланти, но тя не харесваше прекалената самонадеяност, която предизвикваха. Освен това знаеше, че когато действието на препарата премине, тя ще се превърне в напълно безполезна вещ.

Потърка парещите си очи и погледна през замъглените от скреж прозорци на хижата. Надяваше се да види как Джон се връща в лагера. Искаше й се да прекъсне бдението си само за малко. Да затвори очи само за една-две минути.

— Мис Ръсел, добре ли сте? — предпазливо попита доктор Троубридж.

Ранди внезапно се изправи. Очите й се бяха затворили за момент и тя се беше олюляла на табуретката.

— Да, докторе, добре съм. — Стана на крака и наум се зашлеви, за да се събуди.

В ъгъла видя как Кропоткин самодоволно й се усмихва, защото усещаше нарастващата й уязвимост.

— Добре — каза тя, като рязко се обърна към него. — Време е някой да ни каже как саботира голямата радиостанция.

— Нищо не съм направил на радиото! Изобщо нищо не съм направил. — Думите му излизаха на каша от насинените и подпухнали устни. — На никой. — Щом кръстоса поглед с Ранди, отмъстителният блясък се задържа по-дълго в очите му, но думите звучаха жаловито. — Доктор Троубридж, може ли да държите тази луда далеч от мен, докато ме предадат на истинската полиция? Не горя от желание пак да ям бой.

— Моля ви, мис Ръсел — отегчено и монотонно започна Троубридж. — Ако представителите на властта са на път, не може ли това да се отложи…

Ранди нетърпеливо тръсна глава.

— Добре, докторе. Ще престана.

Цяла сутрин Троубридж се движеше и говореше като човек, хванат в кошмар, в който Ранди играеше главното чудовище. Съвременен, изискан представител на урбанизирания свят, той живееше в свят, в който насилието и смъртта бяха предимно абстракции — нещо, за което да кудкудяка в парченцата новинарски емисии или косвено да му се наслаждава в медийните шоупрограми. Сега се сблъскваше с оригиналната версия, съвсем отблизо и лично. И също като жертва на жестока автомобилна катастрофа или природно бедствие ученият все по-неотклонно и дълбоко потъваше в състояние на емоционален травматичен шок. Ранди разпозна симптомите.

По-лошо — тя беше мъчителят в сценария. Досега се беше показала като източника на насилие. В попкултура, обхваната от манията на изпипани конспиративни теории и страхове от тайни досиета, тя беше символ на „жената в черно“.

Стефан Кропоткин представляваше нормалното. Той беше почтеният студент, жадното за знания лице на първата редица в университетската аудитория, познатото и вдъхващо спокойствие име от листовете с тестове и списъка на експедицията. Ранди беше „агентът, който работи за сенчестата правителствена организация“, въплъщение на плашилото на двайсет и първи век.

Тя виждаше страха в очите на Троубридж всеки път, щом той я погледнеше. Виждаше и как Кропоткин се възползва от този страх. Всеки неин опит да отрича сценария щеше да е безсмислено действие.

Боже, каква абсолютна каша!

Като вдигна пистолета, тя влезе в радиокабината. Настани се пред отворената конзола и провери частите и настройките в голямото устройство на странична лента за стотен път и както винаги накрая направи безсмисленото движение да го включи, за да чуе тихото съскане, което идваше от него.

Ранди затвори очи и зарови лице в шепите си.

Трябваше да е заради антените! Електрическите вериги на приемателя бяха наред, но не улавяха трясъка на магнитната буря. При подобно улавяне смущенията трябваше да откъртват говорителите от стените.

Когато Кропоткин е извадил от строя устройството, би трябвало да го е направил отвън. Пак антените. Но нямаше нищо по-лесно от това просто да отреже проводниците. Тя най-щателно беше проследила и проверила кабела между лабораторията и радиомачтата за скъсвания. Беше прехвърлила всеки сантиметър от кабела през ръцете си, за да търси стария саботьорски номер, при който проводникът се дава на късо, като пъхнеш карфица през изолацията. Беше се уверила, че всесезонните конектори са здраво завинтени…

Ранди внезапно се изправи на табуретката. Конекторите.

Секунда по-късно тя беше в главното помещение на хижата и колкото се може по-бързо навличаше върху себе си тежката зимна екипировка.

— Какво има? — попита Троубридж, като стана от мястото си до печката с въглища.

— Може би нещо, което ще доведе до положителна промяна, докторе — отвърна Ранди, докато вдигаше ципа на якето и нахлузваше ръкавиците. — Ще знаем след няколко минути. През това време дръжте Кропоткин под око, докато съм навън.

Тя погледна към внезапно застаналия нащрек младеж в ъгъла.

— Като стана въпрос, просто не се приближавайте до него по никакъв повод, докато не се върна. Няма да се бавя.

През лицето на Троубридж премина онова изражение на изпълнена с възмущение грубост и устата му се отвори за автоматично възражение.