Кейла Браун сложи ръце на кръста си и завъртя очи, издаващи женска прагматичност.

— Е, стига, докторе! Знаете какви са историците и археолозите. Мразят разни аматьори да тършуват из разкопките и да объркват нещата. На вас нали няма да ви е приятно, ако някой разхвърля пробите на сърцевините или балоните с радиосонди?

— Така е. — Крестън запали клечка кухненски кибрит. Поднесе я към вдлъбнатата част на лулата си и смукна експериментално. — Но само жена може да убие цялата загадъчност във всичко.

В този момент Иън Ръдърфорд плъзна вратата хармоника в преградната стена, която разделяше главната лаборатория от малката радиокабина, заемаща единия край на бараката.

— Получих последната метеорологична прогноза, докторе — каза той, като вдигна разпечатания лист.

— Каква е, Иън?

Младият англичанин театрално изкриви физиономия.

— Може да се каже, че е смесена. Към нас идва умерен фронт. Вероятно ще се задържи на разстояние утре, но след ден, ден и половина ще имаме формации с резки изменения.

— Колко големи формации, друже?

— Променлив северен вятър най-много до пета степен. Ниска облачност. Периодични снежни вихрушки.

Кейла отново се ококори.

— О, чудесно! Идеално време за полет!

— И това е само началото — продължи младият англичанин. — Предупреждават ни за слънчеви изригвания. Комуникациите също ще бъдат нестабилни.

— Боже мой. — Доктор Крестън въздъхна с облаче ароматен дим. — Някой да сложи чайника. Мисля, че чувам господин Нещата-се-объркаха да идва по пътечката.

— Е, хайде, докторе — ухили се Ръдърфорд. — Няма да е чак толкова зле. Плановете ще се прецакат най-много за един-два дни.

— Знам, Иън, но само си спомни кой ще ни чака на кораба. Добрият стар Троубридж Преброй-си-стотинките ще е сигурен, че аз преднамерено съм забъркал вихрушка по време на изтеглянето, само и само да надвиши той бюджета.

Някъде навън пред постройката на лабораторията се чу вик, заглушен от плътните, изолирани стени. На затрупания със сняг вход тежко изтропаха ботуши, вътрешната врата с трясък се отвори и Стефан Кропоткин влетя в лабораторията, а от арктическата му екипировка се посипаха парченца слепнал сняг.

— Доктор Хасегава и професор Гупта върнаха ли се? — изпъшка той, като отметна назад качулката на шубата си.

Крестън се изправи от ръба на работната маса и остави лулата си обратно в ретортата пепелник.

— Не, не са. Какво се е случило?

Словакът си пое дъх.

— Не знам. Изчезнаха.

Крестън се навъси.

— Какво значи изчезнаха?

— Не знам! Просто ги няма! Бяхме на южния плаж, на около три километра оттук. Професор Гупта искаше да погледне за последно степента на натрупване на леда по брега, а ние му асистирахме. Професорът ми каза да фотографирам някои от образуванията и те двамата с доктор Хасегава продължиха напред. Изгубих ги от поглед — Кропоткин пак си пое дъх на пресекулки. — Когато тръгнах след тях, вече ги нямаше.

— Да му се не види! Казах на Адаран веднъж, казах му сто пъти. Дръж хората си заедно! Имаха ли двупосочна връзка?

Кропоткин кимна.

— Професорът носеше радиостанция.

Крестън погледна Ръдърфорд.

— Чу ли нещо на местните канали?

Англичанинът поклати глава.

— Тогава сядай на приемника. Обади им се.

— Веднага! — Англичанинът изчезна през вратата на радиокабината.

Кропоткин се отпусна на една табуретка, като смъкваше тежките си защитни ръкавици. Кейла Браун неспокойно му подаде бутилка вода.

— Продължих още един километър нататък — продължи той, след като отпи. — Виках ги, но никакъв отговор. Никаква следа. Почнах да се тревожа и побързах да се върна тук. Помислих си, че може някак да са ме подминали.

— Сигурно по някаква причина са се отдалечили от брега навътре в сушата или извън нея, на някой леден нанос — посърна Крестън.

— Няма отговор на местния канал, докторе! — извика Ръдърфорд от радиокабината.

Кропоткин погледна от доктор Крестън към Кейла, а на лицето му беше изписана смесица от тревога и ужас.

— Имаше и нещо друго по-нататък от мястото, на което изчезнаха. Наполовина изяден тюлен на плажа. Убит от бяла мечка. Скорошен.

— Сигурен ли се, че беше тюлен? — попита Кейла с разтреперан глас.

Той кимна.

— Този път да.

— Дръжте се, хора. Най-вероятно напразно вдигаме шум — отривисто изрече Крестън. — Но все пак скоро ще се стъмни. Иън, ти вземи другата портативна радиостанция, а аз ще нося медицинския комплект. Ще вземем една от ръчните шейни, палатка и аварийно-спасителен комплект. Кейла, искам да стоиш до радиостанцията в случай, че искаме да кажем на „Хейли“ за проблема.

— Но… — Момичето се овладя. Не беше моментът да нервничи. — Да, сър.

Кропоткин отново си сложи ръкавиците.

— Ще взема пушката от спалното.

Американският кораб „Алекс Хейли“

Джон Смит се взираше сънено в пружините на горното легло, а от слушалките на айпода струеше веселият рок фолк на Ал Стюарт „Пясък в обувките ти“. Утре мисията щеше да започне. Сън не го хващаше. Най-после успя да се унесе.

Настоятелното почукване на вратата на каютата го изтръгна от полусънното състояние. Той седна в леглото и смъкна слушалките.

— Да?

Гласът на Валентина Метрас долетя през ярките процепи на вратата.

— Имаме неприятности на остров Уензди, Джон. Изглеждат сериозни.

Той се изтърколи от леглото и включи осветлението.

— Добре. Идваме.

Смислов вече се беше смъкнал от горното легло и припряно се обличаше. Смит навлече войнишки комплект дрехи за студено време и ботушите си и след броени минути двамата мъже изкачваха стълбата към радиокабината.

Явно началото на мисията нямаше да чака до утре.

Щом късове от айсберги удареха корпуса, през скелета на „Хейли“ неравномерно отекваше стържене и скрибуцане. Освен това от време на време в ритъма на витлата имаше и силно раздрусване, ако носът на ледоразбивача се отплеснеше в тънко парче замръзнала вода — звуци и усещания, които се появяваха все по-често.

През последните три дни „Алекс Хейли“ си проправяше път все по-навътре в уплътняващия се паков лед на архипелага Кралица Елизабет, като се придържаше към пукнатините със свободна вода, при възможност разбиваше плаващите ледници и отбягваше застрашителните айсберги и обрулените скалисти острови при необходимост.

Капитан Джоргансън беше вложил всичките си умения на арктически моряк, за да спечели преднина по пътя към целта, но темпото, с което напредваха, се забавяше с всяка миля на север. Пролуките в леда ставаха все по-тесни, а ледените блокове се трупаха все по-нагъсто. През изминалите четирийсет и осем часа Ранди на два пъти летя с хеликоптера, като взимаше със себе си един от ръководителите на „Хейли“, за да правят оглед на леда и да търсят пролуки в лаковете, където да се вмъкне ледоразбивачът.

Зимата побеждаваше.

Когато Смит и Смислов тръгнаха да си проправят път между сивите стоманени шасита на оборудването, малката корабна радиокабина вече беше претъпкана. Дежурният радист седеше пред мощния еднолентов предавател и поддържаше честотата и настройките на избирането, а капитан Джоргансън се беше надвесил над рамото му. Ранди Ръсел и Валентина Метрас също бяха там. Личеше, че се бяха събудили набързо. Професор Метрас не беше имала време да повдигне косата си на кок и Смит забеляза, че лъскавата й черна опашка стигаше почти до кръста. Един от въпросите му получи отговор.

Доктор Троубридж беше избутан назад в отдалечен ъгъл на кабината. Както и всички останали, той изглеждаше разтревожен, но също и вбесен, сякаш поводът за това притеснение беше нещо, което не трябваше да му се случва.

— Какво става? — попита Смит.

— Не сме съвсем сигурни — отвърна Джоргансън. — Малко преди да падне нощта, са установили, че двама членове на научния екип липсват. Водачът на експедицията ни уведоми, че се организира издирване, но още не обявява тревога. После напълно изгубихме станцията за около пет часа.