Тежкият куфар с оборудване се спусна в роторния вихър на „Хало“. Смит усети как краят на алпинисткото въже се изплъзна изпод ръкавиците му, когато върхът на една от перките смачка куфара и го изхвърли настрани.

Смит се търколи обратно в товарното отделение на „Лонг Рейнджър“, а Валентина му помагаше да се провре през страничната врата.

— Ранди — изкрещя той. — Да се махаме оттук!

Свирепа, шумна вибрация удари като с пневматичен чук конструкцията на „Хало“, докато Кретек се тътреше обратно към пилотската кабина. Пилотът се бореше с омазаните с кръв контролни уреди, мъртвият му помощник продължаваше да го гледа, а почти откъснатата му глава язвително се поклащаше.

— Това е! — изкрещя пилотът. — Трябва да изхвърлим товара и да се приземим!

— Не! — прибягна Кретек до заплахата на своя насочен пистолет. — Продължавай нататък.

— Ти си тъп кучи син! Току-що получихме фатален удар в перката! Целият шибан роторен механизъм се разпада! Ако не кацнем сега, всички ще пукнем!

Пилотът сграбчи ръчката за освобождаване от товара, а Кретек използва последните си сили да смаже с приклада на оръжието си посягащата ръка.

— Не!

Тогава времето за дебати свърши. Изтерзаната трансмисия на „Хало“ гръмна като куршум на гаубица. Центробежната сила запрати почти двуметровите ротори като летящи остриета на мечове и „Хало“ се прекатури и започна гибелното си гмуркане. Белият лед и черната вода на пака отдолу изпълниха натрошеното предно стъкло, щом носът се стовари върху тях.

Антон Кретек изпищя като животно в капан и точно това беше. Като изпразни пистолета си в пилота, той отказа на канадеца една или две секунди повече живот.

Те гледаха как от двигателните отсеци на „Хало“ изригват пушек и електрически искри; после роторният механизъм се разпадна, разпръсна се и масивният хеликоптер доби летателната динамика на чекмедже.

Като се катурна на носа си, хеликоптерът полетя право надолу към морския лед. Без гравитационното напрежение от въжето на примката резервоарът с биоагента сякаш плаваше до пропадащото негодно тяло на тежкия кран. Осакатената машина и нейната метална кутия на смъртта се сплетоха в общ танц, бавен като насън.

После се удариха, а от огромната дупка, пробита в леда, изригна и се разрасна гъба от черни и алени пламъци.

— Какво ще стана с антракса, Джон? — попита Валентина, като гледаше огнената топка.

— Пламъци и морска вода — отвърна Джон. — Не можем и да мислим за други, по-пагубни унищожители на спорите.

— Значи, това е?

— Това е. — Смит погледна напред в пилотската кабина. Гърлото му беше продрано от викане, а дробовете му горяха от студа. Щом запасите му с адреналин изгоряха, той внезапно почувства болезнените контузии от ледения водопад миналата нощ. Ставаше все по-трудно да изрича думите. — Ранди, мислиш ли, че можеш да намериш „Хейли“ оттук?

— След като радиостанциите работят, не би трябвало да е такъв проблем.

— Тогава ни заведи обратно до кораба. Някой друг може да събере останалото на Уензди.

— Разбрано!

Смит затръшна страничните врати и се срина с гръб, опрян на пилотските седалки. Без да иска, очите му се затвориха и той само смътно усещаше топлината до себе си: Валентина леко беше опряла глава на рамото му.

Остров Възнесение

В южната част на Атлантическия океан беше ранна пролет, но с изгрева пристигна и буря. Призрачно сините, бързо нарастващи светлини на летище „Уайдауейк Фийлд“ проблясваха през воднистата мъгла и дъждът се стичаше от крилете на двата огромни реактивни самолета, които чакаха един до друг на най-изолираната местостоянка от съвместното американско-британско въздушно съоръжение. Единият, „Боинг 747“, носеше ливреята в синьо и бяло на президентската ескадрила; другият, „Илюшин 96“ — съответната символика на Руската федерация.

Светът като цяло не знаеше за присъствието на двата самолета тук, нито пък за срещата между двамата държавни глави, които бяха дошли с тях. Докато въоръжените постове обикаляха подгизналата площадка, на борда на „Еър Форс Едно“ в звукоизолирана, електронно защитена заседателна зала ставаше сблъсък без протоколи и свидетели.

— Признавам, че понякога се налага един президент да лъже своите избиратели — каза хладно Самюел Кастила на слабоватата, аристократична фигура, седнала на конферентната маса срещу него. — Но изобщо не ми харесва да злоупотребявам с тази привилегия. А най не ми харесва да лъжа хората как са загинали членовете на семействата им. Оставя противен вкус в устата ми.

— Какъв друг избор имаме, Самюел? — търпеливо отвърна президентът Потренко. — Да отворим заздравяващата рана от студената война? Да върнем сближаването между нашите народи назад с десетилетия? Да предизвикаме хардлайнерите и от двете страни, които казват, че Съединените щати и Русия са обречени да бъдат вечни врагове?

— Вие изработвате тази линия много лесно, Юри, същото правят моите съветници и Държавният департамент, но дори и да я приема, пак няма да я харесвам.

— Мога да разбера това, Самюел. Знам, че си човек с високо съзнание и чест — ъгълът на устата на руснака се накриви. — Вероятно в твърде голяма степен за реалностите на нашата професия. Но на нас ни трябва повече време. Трябва да оставим повече от участниците в студената война да умрат и трябва да изтласкаме страха още по-назад в миналото. Но вие поне ще имате утехата, че истината най-накрая ще излезе наяве.

— О, ще излезе, Юри. Можеш да разчиташ на това. Споразумяхме се, че след двайсет години цялата документация за инцидента на остров Уензди и за Събитието от пети март ще бъде разсекретена. И двете правителства ще извършат пълно съвместно разкритие.

— Споразумяхме се.

Кастила настоя енергично:

— Споменатият пакт да бъде узаконен с нашите подписи и при положение, че двамата поемаме цялата отговорност за секретната изолация и замаскиране.

Очите на Потренко пробягаха по повърхността на масата; после той кимна.

— Споразумяхме се. До този ден членовете на научната експедиция на остров Уензди са загинали в трагичен пожар на склада за гориво, който е обхванал станцията. Членовете на нашия отряд спецназовци са се изгубили в тренировъчна злополука. Екипажът на „Миша 124“ просто не е бил намерен, а изчезването му е още една от мистериите на Северния полюс. А самият самолет е бил разрушен, когато на борда внезапно избухва стар експлозивен заряд. Всички събития са потулени.

— Съмнявам се, че ще е чак толкова лесно — сухо отвърна Кастила. — При лъжите това рядко се случва. Няма спор, че остров Уензди ще се превърне в поредната конспиративна теория, витаеща из интернет. Може би трябва да вземем по една страница от Джон Камбъл и Хауърд Хоукс и да обвиним някоя летяща чиния.

Кастила отпи глътка от чашата изворна вода, която стоеше до него, и му се прииска и чашката бърбън да беше тук.

— Защо не можа да ми кажеш истината в началото, Юри? Щяхме да го нагласим някак си. Никой нямаше да умре. И нямаше да стигнем на косъм да изгубим антракса някъде по света.

Потренко продължи да изучава облицованата с тъмночервена кожа повърхност на масата.

— Без съмнение нещата можеше да се уредят… по-ефикасно. Но не мога да се извинявам, че съм част от руската бюрокрация или за протоколите, установени от моите предшественици. До голяма степен ние всички сме все още „роби на държавата“ и, изглежда, такива ще останем още известно време. Мога да се извиня само, че позволих тази ситуация да се изплъзне от контрол. Определени… личности в правителствените и военните командни вериги са направили лоша преценка. С тях е приключено.

— Смея да кажа, че е така — отвърна Кастила. — Има още един въпрос, който трябва да обсъдим. Когато нашите подкрепления окупираха остров Уензди, тялото на един човек не е било намерено, това на майор Грогорий Смислов, руският офицер за свръзка, прикрепен към нашия разследващ екип. Имате ли някаква информация за него?