— Какво ще кажеш да действаме на тактическо ниво и да не намесваме правителството ти? Какви са ни шансовете да убедим вашия взводен командир, че в интерес на всички замесени е да се съсредоточим върху заплахата от антракс?

Смислов пак поклати глава.

— При командирите на специални части във вашата армия може и да има такава степен на гъвкавост, подполковник, но не и в моята. В руската армия добрите младши офицери не мислят, те се подчиняват, а този взводен командир сигурно е много добър младши офицер.

— Ами ти, майоре? — намеси се Валентина, като прокарваше шомпол в цевта на уинчестъра. — Ти мислиш.

Смислов уморено се усмихна и сви рамене.

— Мила госпожице, мисля, че може би не съм чак толкова добър руски офицер. Освен това вчера вие разказахте играта на този спецназовски взвод и унижихте командира му. Той няма да гледа на вас благосклонно.

— Мога да му съчувствам — Смит случайно отвори капачето на запалката, натисна го с палец да се затвори, а очите му се рееха из осветената в зелено вътрешност на ледената кухина, докато преглеждаше наличните възможности.

На свой ред Ранди също правеше инвентаризация наум. Два автомата, един пистолет, може би двеста и петдесет бойни патрона и четирима бойци, единият от които беше негоден заради студа и изтощението, а другият — парализиран от конфликт на интереси.

Не беше кой знае колко впечатляваща армия.

— Добре. — Тя чу, че Смит си мърмори под носа. — Ако сега успея, предполагам, ще кажеш, че съм се научил да командвам.

— Какво каза, Джон? — попита Ранди объркана.

— Нищо — повтарящото се щрак-щрак, щрак-щрак от капачето на запалката кънтеше в кухината.

Валентина плъзна обратно затвора на модел 70.

— Ето ви една прекрасна мисъл — каза тя: — Може би когато Кретек и компания пристигнат при останките на самолета, ще се натъкнат на руска засада точно като нас.

— Прекрасна мисъл наистина — отвърна Смит. — Само че нашите приятели от останките сигурно вече са на километри от самолета и преследват нас.

Мълчанието се върна, с изключение на щракането на запалката. После то спря. С все така изпънат палец, Смит дълго време седя неподвижен като мъртвец и напрегнато се взираше в нищото.

— Джон, какво има?

Капачето на запалката щракна и се затвори окончателно, а лицето на Смит пак стана съсредоточено и неподвижно.

— Ранди, мислиш ли, че ще можеш да се движиш?

Тя седна в спалния чувал.

— Мога да ида където поискаш.

— Добре тогава. Майоре, хайде да съберем екипировката. Искам да се махнем оттук след десет минути. Предстои ни известно позициониране. Дами, една услуга, моля. Когато се обличате, разменете дрехите си — тези на Ранди за тези на Вал. Разбрахте ли?

— Ти имаш план, скъпи мой подполковнико — обяви Валентина с очи, блеснали от любопитство.

— Само вероятен, скъпа моя професорке. Библията казва, че човек не може да служи на двама господари едновременно. Но абсолютно нищо не казва за това дали не може да се бие едновременно с двама врагове.

Над Северния Ледовит океан

Късовете паков лед отдолу и разгневените кълбести облаци отгоре бяха заскрежено бели, а морето и небето светеха в метално синьо. От време на време конвертопланът „MV-22 Орел“ подскачаше нагоре и се тресеше като тежко натоварен камион по разбит път. Бурният фронт беше преминал, но турбуленцията от срещата с него остана.

Танкерът „Комбат Талон“ държеше курс напред и над „Оспри“ и майор Зондърс издебна зареждащата система, която се подаваше от върха на крилото на по-големия самолет. Това беше изключително прецизна летателна технология. Със завъртени в хоризонтално положение моторни отсеци на върха на крилото, опасността острият като перце за бадминтон край на презареждащата система да влезе през свода на някой от големите пропелери ротори на „Оспри“ беше съвсем реална. Резултатът, меко казано, щеше да е впечатляващ.

Периодичното раздрусване от турбуленцията в ясното небе и предпазителите на датчиците за гориво, които се потапяха в нищото, само утежняваха предизвикателството. Зондърс беше дал на пилота на следващия самолет първи да мине през танкера и на този конвертоплан беше отнело двайсет минути да се закачи, което изгори повечето от оскъдните запаси гориво на Зондърс.

Дългата сонда за презареждане висеше над пилотската кабина на „Оспри“ като рог на някакъв техноеднорог. За дванайсети път командирът на полета го изравни с подскачащото, развяващо се гърло на отвора, както ловец от ледниковия период би забивал копие. Кокалчета на пръстите му бяха побелели върху джойстика и клапаните. Той чакаше мига, в който целта му ще застане неподвижно. Моментът дойде и той бутна регулаторите напред.

Този път сондата се плъзна гладко в отвора и се блокира, свързвайки жадния за гориво конвертоплан с неговия танкер. Под крилото на големия MC-130 командните светлини промениха цвета си в зелено.

— Имаме блокиране, налягане и обмен — обяви помощник-пилотът на Зондърс.

Зондърс с облекчение издиша. След като подсигуриха клапата и керосинът се изливаше в горивните им резервоари, той можеше да си отдъхне за около минута.

— Навигатор, как се движим? — подвикна той през рамо към офицера, приведен над GPS конзолата.

— Все едно танцуваме, сър — отвърна навигаторът. — Сега излизаме от опашката на този фронт и на следващата точка от маршрута ще завием под ъгъл на изток.

— Приблизително време до пристигане на обекта?

— Може би още три часа до кацане, сър, в зависимост от ветровете.

— Цели три часа.

— Установих връзка с ледоразбивача преди няколко минути, майоре — отбеляза помощник-пилотът на Зондърс. — Бреговата охрана докладва ясно небе, но още нищо не са чули от острова. Чудя се какво ще намерим.

— Може би абсолютно нищо, Барт. Ето това ме тревожи.

Глетчерът в седловината

Като пропълзя в гърлото на пещерата, руският специалист по взривни устройства разгледа тавана от застинала лава и експлозивите, които беше заложил, като по два пъти провери местата им. Беше получил изрични заповеди. Трябваше да взриви входа по начин, наподобяващ вида на естествено скално срутване. Беше интересно техническо предизвикателство, особено разбъркването на отломките, така че скалите, които нямат следи от взрива, да гледат навън. Не можеше да остави забележими химически следи. Лейтенант Томашенко твърдо настояваше на това, а днес не беше подходящ ден да проваля взводния си командир.

Доволен, сапьорът коленичи и нагъна електрическа взривна капсула към края на оплетения сноп фитили. Някои от тях водеха до експлозивите над главата му; други се проточваха по-дълбоко в пещерата под планината.

Павел Томашенко усети как студената пот се стича през средата на гръбнака му под якето. Знаеше, че е само отчасти заради златния диск на слънцето, който туптеше на южния хоризонт. Беше на ръба да провали мисията си. Като хокеен вратар, който вижда как шайбата се плъзва отвъд неговия обхват, можеше само да опита да се протегне и да достигне този последен, критичен милиметър.

Той, неговият радист и вторият член от групата сапьори стояха отвън на глетчера, на около петдесет метра от гърлото на пещерата, която екипажът на „Миша“ беше използвал за спасителен подслон, а американците — за крепост.

Дори да стоят на открито върху глетчера посред бял ден, означаваше, че признават безизходното си положение. Както всеки друг отряд командоси, спецназовците обикновено действаха със спотайване и прикритие. Но Томашенко беше изгубил и прикритието на нощта, и на лошите метеорологични условия спрямо по-критичния фактор на времето. Сега трябваше да действа решително и да използва остатъците, с които разполагаше. С проясняването на небето външният свят щеше да стигне до остров Уензди.