Последните двама членове на взвода спецназовци, радистът и младшият сапьор, гледаха как малкият оранжев хеликоптер с бръмчене се вдига над централния хребет. Старшият сапьор беше загинал зрелищно в последните минути на битката. Както беше изправен да стреля срещу хеликоптера, главата му експлодира като спукан балон, ударена от куршум, полетял с някаква безбожна скорост.

Нищо не можеше да се направи за него, а и двамата оцелели не бяха сигурни какво могат да направят за себе си. В момента те бяха едни от най-безпомощните хора на света: руски войници без офицер, който да им дава заповеди. Размениха няколко тихи думи на родния си якутски език, после се затътриха обратно към мъртвото тяло на лейтенант Томашенко и непознатия, който той беше убил.

Прорязаните с каменни и снежни ивици склонове на централния хребет се виеха покрай „Лонг Рейнджър“. Ръцете на Ранди я боляха, но тя можеше да се справи с това. Много по-важно беше, че въпреки студения старт и картечната стрелба всички измервателни уреди сочеха там, където трябва.

— Как ти изглежда положението? — попита Смит и се пъхна между пилотските седалки.

— Изглежда, „Бел“ произвеждат много добри хеликоптери. Накъде искаш да се насоча, Джон?

— Към катастрофата на „Миша“, закарай ни там колкото можеш по-бързо.

— Натам пътуваме. Какво ще правим, когато отидем?

Нямаше смисъл да не й казва истината.

— Нямам представа, Ранди. Ще трябва да видим с какво ще се сблъскаме.

Валентина се издърпа нагоре зад него.

— Какво стана с Григорий?

Смит не можеше да понася звука на собствения си глас — студен и равен.

— Неговите хора го застреляха.

— Боже, а аз самата исках някога да го убия. — Валентина опря глава на гърба на пилотската седалка. Когато се изправи, нейният глас също беше изстинал. — Щом се оправим с кашата при останките на самолета, искам да се върна там и да поразчистя някои неща.

— Няма да ти се наложи. Разбрахме се по този въпрос.

„Лонг Рейнджър“ заобиколи Западното възвишение и нащърбените склонове отстъпиха място на мръсния, сивкаво-бял цвят на глетчера.

— Остани на голяма височина, Ранди. Долу може да има оръжия.

— Разбрано. Трябва да е там, в отсрещния край на седловината, нали?

— Да, трябва да минем над него всеки момент.

И тогава го видяха.

— Копелета такива! — изкрещя с безпомощна ярост Валентина и заби юмруци в пода на кабината. — Кирливи, гадни копелета!

Долу на леда лежаха разпилените парчета на „Миша 124“. Цялата предна част от фюзелажа на стария бомбардировач беше разцепена — първо чрез кумулативни експлозивни заряди, а после с огромния подемен лостов механизъм на летящия кран на Кретек. Късове от обшивката на самолета и преградните стени лежаха разхвърляни като зарязани опаковки от коледни подаръци и от хеликоптера успяха да погледнат в предния бомбен отсек на „Ту-4“.

Резервоара с биоагента го нямаше, беше вдигнат над останките като яйце от смачкано алуминиево гнездо.

Ранди остави „Лонг Рейнджър“ да увисне над мястото на катастрофата.

— О, Боже, взел го е! — възкликна отчаяно тя.

Два метрични тона антракс във вид на биологично оръжие. Смъртоносната доза за половин континент беше в ръцете на човек, за когото човешкият живот не означаваше абсолютно нищо.

Смит извърна поглед от останките към застрашения свят и в далечината мярна едва забележимия, периодичен проблясък на витлата срещу слънцето.

Над Северния Ледовит океан

— Тук „Черен кон галоп“ вика всяка станция на остров Уензди. „Черен кон галоп“ вика станцията на остров Уензди. Чувате ли ме?

Майор Зондърс беше повторил позива толкова пъти, че той беше изгубил смисъл за него. Бяха завършили последното си скачване с танкера и в товарния отсек на „Оспри“ десантниците и специалистите по ядрени, химически и биологични оръжия затягаха ремъците и правеха последна проверка на екипировката си. Скоро щяха да стигнат своя обект. За първи път от много дни радиочестотите бяха чисти от магнитни смущения. Но Зондър започваше да подозира, че там няма никой, който да отговори.

— Тук „Черен кон галоп“…

— „Черен кон галоп“, тук пункт остров Уензди — ясно пропука отривист, делови глас в слушалките на Зондърс. — Тук подполковник Джон Смит. Кодово име Шифър Венгър Пет. Чувате ли ме, „Черен кон“?

Палецът на Зондърс блъсна бутона върху джойстика на предавателя.

— Чуваме ви, подполковник, много добре. Ние сме вашата мобилна ударна команда. Каква е вашата ситуация?

— Излетяхме от остров Уензди и в момента сме във въздуха. Ситуацията на острова е критична и нестабилна. Какво е вашето приблизително време до пристигане, „Черен кон“, и имате ли прикрепени бойни ресурси?

— Ние сме приблизително на двайсет и пет минути от Уензди. Нямаме бойни средства; разполагаме само с кран и танкер.

— Това няма да ни донесе нищо добро тогава — отговори гласът. — Информираме ви, че остров Уензди трябва да се счита за потенциално гореща зона за кацане. Вражеските елементи може да включват руски спецназовци. Освен това ви уведомяваме, че основният товар е потвърден. Повтарям, основният товар е потвърден. Също така основният товар е извън острова и се извозва с товароподемна примка от „Мил 26“, който е Мери… Индия… Лима… две… шест, тежкотоварен хеликоптер „Хало“, канадска гражданска регистрация, Голф… Кило… Танго… Алфа. Сега „Хало“ се насочва на юг-югоизток от остров Уензди с приблизително деветдесет възела. В момента ги преследваме. Изискайте незабавно изстрелване на изтребител. Нападение и унищожение на „Хало“ на всяка цена. Повтарям, нападение и унищожение на „Хало“ на всяка цена!

— Разбрано, пункт Уензди. Ще предадем искането за изтребител, но ще отнеме известно време. Дори на реактивните самолети им трябват два часа, за да стигнат толкова далеч.

— Прието, „Черен кон“, разбрахме. — В отговора имаше фатализъм. — Ще направим каквото можем, докато дойдат тук.

Антон Кретек надникна от кабината за управление на крана от лявата страна на „Хало“. На два метра под огромния хеликоптер ромбовидният контейнер бавно се завъртя в края на своето тежко въже „Кевлар“. Разкъсани кабели и част от тръбопровод като дрипи се вееха от двете страни на сребристия резервоар, а товароподемната примка не беше толкова подсигурена, колкото е необходимо, но перлата беше открадната от стридата.

Това беше мъчна, немарлива акция, но какво значение имаше? Беше последната. Беше му струвала няколко от най-добрите му хора, включително и командира на състава, но може би така беше най-добре. Михаил така или иначе трябваше да бъде ликвидиран в подходящ момент. Той просто знаеше твърде много. Сега беше съвсем подходящо време да приключи с това.

Разбира се, имаше шанс да го заловят на острова, а той беше наясно с останалата част от операцията за отърваване от антракса, но Кретек се беше подготвил дори за тази възможност.

А оставаше и неотмъстената смърт на племенника му, но, пфу, проклета да е тази жена. Момчето беше мъртво. Каква полза да се безпокои за това сега?

Кретек затърси в джоба на якето си балканската марка цигари и запалката, после си спомни за наполовина празния мехур от дебела гума с реактивно гориво, който изпълваше товарния отсек на хеликоптера. Като каза на гладните си за никотин нерви да изтърпят още няколко часа, той тръгна напред от кабината на крана към пилотите.

Сапьорите и оцелелите членове на охранителните части седяха приведени на пода на товарния отсек, главите им почиваха върху коленете или се бяха изтегнали върху мехура и го ползваха като водно легло. В кабината канадският пилот беше поел контролните уреди, а неговият беларуски помощник-пилот периодично долепяше глава до наблюдателното изпъкнало стъкло в страничния прозорец на кабината и проверяваше състоянието на висящия товар.