— Ранди?

— Влизай!

Щом Валентина се хвърли на пода зад пилотските седалки, Ранди хвърли едно око за последно на контролните уреди. Не й харесваше това, което вижда, особено нивата на акумулаторите. Но нищо нямаше да се подобри. Тя нагласи позицията за приток на гориво и запали стартера.

Отгоре, в силовия агрегат, турбините мудно започнаха да се завъртат въпреки дърпането и инерцията на студения метал. Едно роторно витло бавно се полюшна край нея, прекалено бавно. Ранди застави стрелките на тахометъра да се вдигнат в зелената зона на запалване. Амперажът на акумулатора просветна злокобно, докато разходът нарастваше.

— Гадост! Гадост! Гадост! — Тя изключи стартера, преди последните остатъци от мощност в акумулатора да се изпарят.

Валентина подаде глава и рамене над пилотската седалка.

— Мис Ръсел, както се казва, провалът тук не е опция!

— Знам, по дяволите! Остави ме да мисля!

Трябваше да има начин. Но нямаше да е споменат в наръчника. Според написаното беше невъзможно да се вдигнат във въздуха при тези обстоятелства. Според него всички те щяха да умрат на земята. Трябваше да има някакъв друг начин. Един виц разказваше за особеностите на хеликоптерите от фамилията „Бел Рейнджър“. Какъв беше той? Какъв беше той?

— Завърти опашния ротор! — изкрещя Ранди.

— Какво?

— Завърти опашния ротор на ръка, докато аз го запалвам! Свързан е с директен карданен вал към трансмисията. Ще поеме част от натоварването на стартерния мотор!

— Какво, по дяволите, е това! — извика Валентина в отговор, докато се измъкваше от отворената странична врата.

В огледалото за странично виждане в пилотската кабина Ранди гледаше как Валентина се намества в края на опашната част на фюзелажа, с ръце, стегнати около малката, вертикално монтирана перка на опашния ротор.

— Готова съм! — извика историчката.

— Така! Сега запалвам!

Стартерът още веднъж изстена. Щом опашният ротор започна да се върти, Валентина го притисна с цялото си тегло, като го буташе да се върти. Като промени хватката си, тя повтори движението отново и отново. Щом скоростта на завъртане се увеличи, тя започна да движи перките с една ръка, като добавяше силата си към електрическия стартер.

В пилотската кабина Ранди наблюдаваше тахометрите, докато усилията на Валентина се увеличаваха от трансмисията. Стрелката се вдигна нагоре, не съвсем до степента на запалване. Не съвсем. Не съвсем. Стрелките на амперметъра започнаха да вибрират.

— Спирай! — изкрещя тя. — Спирай! — По-добре не можеше да стане.

Ранди видя как Валентина се хвърля назад и изчезва от огледалото, а тя бутна стартерния ключ в запалването. Огънят проблесна в гърлата на двигателя. Тих, засилващ се шум като от прахосмукачка заглуши воя на стартера и уредите за измерване на температурата в двигателя застанаха нащрек.

— Да! — Ранди изви ръчката за общо управление на стъпката и турбините изпищяха в отговор, главният ротор изгуби очертания в туптящия си ритъм и „Лонг Рейнджър“ се съживи.

Валентина пропълзя в кабината, смеейки се. Обви ръце около пилотската седалка и подари на Ранди ликуваща прегръдка.

— Какви бяха заповедите на Джон? — извика Ранди през рамо.

— О, каза много неща! Да идем да го измъкнем!

Смит усети разликата между топлината, която пулсираше по гърба му, и студа под корема му. Беше легнал по очи до горящия скелет на хижата със спалните помещения и използваше кълбетата дим за прикритие. Двама от оцелелите спецназовци още бяха някъде пред него и пускаха кратки откоси. Третият беше от дясната му страна, на около два часа и упорито търсеше наоколо позиция за енфилада. Скоро третият щеше да е в позиция да залегне и да приложи смазваща стрелба и тогава първите двама можеха да се придвижат по-близо.

Като се търколи на една страна, Смит безцеремонно изстреля половин дузина куршуми към третия, като изпразни пълнителя и накара руснака да залегне моментално. Смит се промъкна един-два метра, намери друга плитка вдлъбнатина в снега и презареди.

Почваше да става гадно. След още една минута щеше да му се наложи да отстъпи към хижата на лабораторията и димното покритие щеше да започне да работи в полза на спецназовците.

В екшън филм това щеше да е отличен момент над хоризонта с грохот да се появят подкрепленията. Но Смит вече не вярваше в Холивуд. Той постепенно вдигна глава и надникна наоколо, като преценяваше терена. Не, като поразмисли, нямаше да се оттегля повече. Ако руснаците стигнеха първата хижа, щяха да добият пряка видимост и да стрелят по хеликоптера. Щеше да остане тук.

Интересно, забеляза той, колко абстрактно човек можеше да избере мястото, на което да умре. Ученият и диагностикът у него казваха, че се дължи само на сковаващото въздействие на шока и емоционалното претоварване. Психологически той всъщност не схващаше идеята за собствената си смърт.

Романтикът и войникът възразиха, че в действителност животът на един човек не е чак толкова важен в по-мащабната картина на света и ако може да го отдаде за спасяването на нещата и хората, на които човек държи, жертвата не е толкова мъчителна.

Зад себе си Смит чу усилващия се металически вой на хеликоптерни двигатели. „Добро момиче си, Ранди, винаги успяваш.“ Това копеле там, на два часа, щеше да има най-добрия ъгъл за обстрел на излитащ хеликоптер, затова Смит опря буза в ледения приклад на SR-25. Като насочи мерника към буцата сняг, зад която се свиваше руснакът, той започна да събаря парченца от нея.

Воят на турбините се смеси с бръмченето на издигащите се ротори. Това беше. Хората му бяха извън обсег и непокътнати.

И тогава Смит осъзна, че бръмченето не се отдалечава; идваше по-близо. Той се извъртя и изруга нещо несвързано.

Като увисна в зоната на влияние на земята, на някакви си три метра височина, „Лонг Рейнджър“ се плъзгаше към тях над станцията, а снегът и димът се завихряха в изтласкания въздух. От отворената странична врата се подаваше тънка цев на оръжие и злъчното прещракване на уинчестъра на Валентина ехтеше, докато тя обстрелваше позициите на спецназовците.

Да беснее, да се съмнява или даже да мисли означаваше всички да умрат. Единият край на лабораторията още не беше изцяло потънал в пламъци; покривът там още не гореше. Като се повдигна на крака, Смит тръгна заднишком към хижата, но само за да задържи погледите на враговете надолу за няколко крайно важни секунди.

Затворът се затръшна в празния патронник, Смит се обърна и спринтира последните няколко метра. Той хвърли оръжието си на покрива и пак изруга, когато то се отблъсна и се смъкна долу. Нямаше време да се занимава с него. Той подскочи да се хване за ръба на покрива, и с опънати ръце се хвана за неизгорялата част. Оказа се, че тя изобщо не е толкова стабилна, колкото изглеждаше, и пламъците го докоснаха.

Ранди го беше забелязала и „Лонг Рейнджър“ се приближи, като намали покрай кулата на ветрогенератора, а десният понтон си проби път през пушека по-наблизо.

Пометена от вятъра жарава прогори лицето на Смит и надупчи дрехите му. Той пак подскочи и преметна ръце над понтона, а хеликоптерът силно се разтресе, щом пое теглото му. Куршумите на леките картечници се нахвърлиха върху пресованата пяна до него. „Тръгвай! Тръгвай! Т…“ Викът му заглъхна, щом Валентина сграбчи качулката на якето му, като ожесточено дърпаше да го изтегли вътре през вратата.

Центробежните сили провесиха краката му навън, щом Ранди завъртя „Лонг Рейнджър“ по оста около колонката на носещия винт и обърна опашката му към врага. Носът се наклони, когато тя максимално подаде гориво и с пълна мощност се отдалечи от престрелката.

Смит стъпи с крак на понтона, шмугна се в кабината на хеликоптера и се строполи на пода. Валентина се строполи до него, сияеща.

— Не започвай с това, че се върнахме за теб, Джон! — надвика тя усилващия се рев на вятъра. — Само не започвай с това!