Изкачваха се сред облаци, сивкавата мъгла ги обгръщаше и ограничаваше света им до радиус от петнайсет метра. Видимостта някак се подобри в посока надолу от издатината. Можеха да видят крайбрежието на Уензди, но едва правеха разлика между покритата с лед земя и покритото с лед море.

— Хидратация, хора. — Със смъкната надолу снежна маска и вдигнати очила, Смит отвори ципа на своето яке и извади манерка от някакъв вътрешен джоб, където топлината на тялото му пазеше течността.

С инстинкт на лекар той гледаше как другарите му следват указанията.

— Още малко, Вал — посъветва я той. — Това, че не усещаш нужда от вода в тази среда, не означава, че не ти е нужна.

Тя направи физиономия и неохотно изпи още една глътка.

— Не се притеснявам за входящото количество, а за неизбежното изходящо. — Валентина завинти капачката на своята манерка и се обърна към Смислов: — Това му е неприятното да имаш постоянно лекар вкъщи, Григорий. Ходи насам-натам и настоява да се наслаждаваш на доброто здраве.

Руснакът печално поклати глава.

— Разяжда те като вода, която капе върху скала. Копелето ме ограничи до десет цигари на ден, и то като се чувствам виновен за тях.

— Ако почне да ни орязва шоколада и шампанското, ще му забия лопатка за торта между плешките.

— Или водката — съгласи се Смислов. — Няма да му позволя да атакува националната ми идентичност.

Смит се изкикоти на диалога им. Скоро нямаше защо да се тревожи за духа на екипа си. Нито пък за възможностите на своите спътници.

Смислов очевидно беше преминал същия вид планинско бойно обучение и тренировки, каквито и Смит. Познаваше и можеше да прилага простите, ефективни основни елементи без ненужни обяснения. Валентина Метрас беше начинаеща, но с много стремителна крива на заучаване. Беше бърза, държеше очите си отворени и беше готова и склонна да приема инструкции — от типа хора, които можеха да се заемат и да схванат бързо което и да е умение. И въпреки цялата шлифована в изискана среда изтънченост у това слабо, издължено тяло имаше стряскащ резерв от сила и издръжливост.

За тази жена имаше да се учат интригуващи неща, мислеше Смит. Откъде беше дошла? Акцентът й беше странна комбинация от американски и британски. И как беше развила противоречивата си комбинация от дарби, които я правеха таен агент?

Щом беше един от агентите на Фред Клайн, и тя като Смит трябваше да е човек без лични ангажименти или близки отношения. Какво нещастие я беше оставило самотна?

Смит си наложи да върне мислите си обратно към непосредствените грижи. Като откопча чантичката с картата, той извади ламинирана фотокарта със секторите на остров Уензди, сканирана от полярна орбита.

— Това е най-далечната точка, до която наземната част на експедицията е стигнала. Поне официално. Оттук катераческата група, която откри бомбардировача, е започнала да се изкачва директно нагоре по склона към върха. Ние ще продължим около планината до точка над глетчера в седловината.

— Как изглежда предстоящият маршрут, полковник? — попита Смислов.

— Не лошо, ако тази карта изобщо показва нещо. — Смит подаде фотокартата на руснака. — Издатината, която следваме, изглежда, продължава още около половин миля. Щом свърши, можем да се спуснем в глетчера. Може да се наложи да поработим с въжето, но не би трябвало да е трудно. Мястото на сблъсъка е почти в основата на източното възвишение, на около миля — миля и четвърт по леда. Без размотаване би трябвало да успеем да стигнем доста преди да се стъмни.

Той погледна Метрас. Тя седеше с гръб към скалната стена, с притворени за момент очи.

— Добре ли си, Вал?

— Прекрасно — отвърна тя, без да отваря очи. — Само ми кажи, че там, където отиваме, ще ме чакат димящ, бълбукащ топъл извор, пращяща камина и кварта горещ маслен ром и всичко ще ми е наред.

— Опасявам се, че не мога да ти предложа нищо, освен спален чувал и солидна доза медицинско уиски в порцията ти готово кафе.

— Далечно бъдеще, но се приема. — Тя отвори очи и отвърна на погледа му с озадачена усмивка на лицето. — Мислех, че според вас, докторите, консумацията на твърд алкохол при температури под нулата е още едно биологично не-не.

— Още не съм толкова здрав, професоре.

Усмивката й прерасна в одобрение.

— За теб още има надежда, подполковник.

Станцията на остров Уензди

— Не трябва ли да имате разрешително или нещо подобно? — внезапно попита доктор Троубридж.

Ранди разсеяно вдигна поглед от редицата с шест еднакви лаптопа „Дел“ върху лабораторната маса.

— Какво?

— Тези компютри съдържат лични документи и информация. Не трябва ли да имате някакъв вид разрешително, преди да почнете да се ровите из тях?

Ранди сви рамене и пак се обърна към компютрите, като натисна поредица клавиши.

— Откъде да знам, докторе.

— Ами, вие сте някакъв вид правителствен… агент.

— Не помня да съм казвала това.

Шестте екрана светнаха и започнаха цикъл на зареждане. От шестте само два изискваха парола за достъп: този на доктор Хасегава и на Стефан Кропоткин.

— Все пак, преди да мога ви позволя навлизане в личното пространство на хората от експедицията, трябва да има някакво…

Ранди въздъхна и впи гибелен поглед в Троубридж.

— Първо, докторе, няма откъде да взема разрешително. Второ, няма на кого да представя разрешителното и, трето, изобщо не ми пука! Ясно?

За момент Троубридж притихна, разгневен от поражението, и се обърна, загледан през прозореца на лабораторията.

Отново насочила внимание към компютрите, Ранди методично зареди и провери първо четирите достъпни системи, като преглеждаше електронната поща и списъците с адреси. Нищо от складираната кореспонденция не й се наби на очи. Професионални и лични занимания, писма от съпруги, роднини и приятели. Англичанчето Иън явно беше в много добри отношения с поне три различни момичета, а американката Кейла подготвяше сватба с годеника си.

Никой, изглежда, не бъбреше открито с никаква позната терористична групировка и не разменяше официални писма със сирийското Министерство на отбраната. Това, разбира се, беше безсмислено. В интернет изобилстваха безброй много прикрити контакти и препредаващи пунктове за подобни организации, точно както имаше безброй прости променливи кодове и шифри, след които скъсваш листчето с възможно приложение, да маскират тайна комуникация. Но в наши дни имаше по-добри начини да се справиш с нещата.

Ранди продължи нататък, като втори път провери контролните панели, програмните прозорци и свободната памет на лаптопите. Онова, което търсеше, можеше да е скрито, но пък можеше да погълне значителна част от мястото върху диска.

Отново нищо не й направи впечатление. Така оставаха заключените лаптопи.

Като стана от табуретката, която използваше, за момент тя се протегна и отиде до раницата си, която беше довлякла от хеликоптера. Отвори я, извади кутия за софтуер и измъкна номериран компактдиск. Върна се до лабораторната маса, отвори дискдрайва на първия заключен компютър и пъхна сребристия диск.

Защитеният лаптоп даде грешка, докато проверяваше идентификацията на пъхнатия диск, и след секунди усъвършенстваната разбиваща програма на Агенцията за сигурност завладяваше операционната му система. Излезе началният поздрав на екрана, заключващите протоколи на системата бяха изтрити и заменени.

Ранди започна да повтаря същия процес с втория лаптоп.

— Доктор Троубридж, моля ви, не заставайте така зад мен — измърмори тя, без да отмества очи от екраните. — Изнервям се.

— Извинете — отвърна той и стъпките му се отдалечиха към табуретката в ъгъла на лабораторията. — Просто си мислех да отскоча до спалното за чаша кафе.

— Предпочитам да не ходите. На шкафа до печката с въглища има буркан с разтворимо кафе, чаши и кана за загряване на вода.