На Смислов му се щеше да не бе свалял балтона си. Кабинетът и малката заседателна зала изведнъж му се сториха по-студени.

Баранов посочи към папката.

— Това е Събитието от пети март. Вероятно то е единствената най-важна държавна тайна, пазена в родината ни. Всяко неупълномощено разкриване на съдържанието на тази папка означава автоматична смъртна присъда. Това ясно ли е?

— Да, господин генерал.

— Сега ви е разрешен достъп. Прочетете я, майоре. След малко ще се върна.

Баранов излезе и заключи заседателната зала след себе си.

Смислов обиколи масата, а стаята ставаше все по-студена. Като потъна в стола от сива стомана, той придърпа папката към себе си, а умът му препускаше. Пети март? Пети март? В тази дата имаше още нещо, което той не можеше съвсем да извика в съзнанието си, вероятно от часовете по история. Нещо като предчувствие.

Той отвори неозаглавената папка.

Генералът даде на по-младия офицер четирийсет и пет минути. Папката не беше обемиста, но Баранов си спомни, че когато на него му предоставиха достъп, беше прегледал документите два пъти, смаян и невярващ на очите си.

Когато дойде време, Баранов отново стана от бюрото и отключи вратата на заседателната зала. Майор Смислов още седеше на масата, а папката лежеше затворена пред него. Лицето му беше пребледняло и той не вдигна поглед. Устните му се раздвижиха в шепот:

— Боже мой… Боже мой.

— Почти същото стана и с мен, Григорий Андреевич — каза меко Баранов. — В цяла Русия има може би още трийсет души, запознати с пълното съдържание на тази папка. Вие и аз сме трийсет и първият и трийсет и вторият.

Генералът затвори, заключи звукоизолираната врата зад себе си и седна на стола срещу Смислов.

По-младият мъж се овладя и вдигна очи.

— Какви са заповедите за мен, генерале? Истинските заповеди за мен.

— Първо, майоре, вече мога да ви кажа, че резервоарът с антракс е още на борда на самолета. Очевидно така и не е бил изхвърлен. Но това далеч не е основната ни грижа в тази история. А Събитието от пети март е!

Смислов повдигна вежди.

— Напълно ви разбирам, господин генерал.

— Прикрепен към американската разследваща група, вие ще бъдете нашият човек на пост на остров Уензди — продължи Баранов. — Ще бъдете нашите очи и уши. Ще разчитаме на вас да овладеете ситуацията там. Но няма да действате сам. Военноморски взвод със специално назначение, обучен и екипиран за арктически бойни действия, е изпратен на острова с ядрена подводница. Ще стъпят на острова скоро след вашето пристигане и ще се разгърнат, като останат под прикритие. Ще ви предоставят средства за комуникация с тях и те ще чакат сигнал от вас.

— Какъв… сигнал трябва да дам, генерале?

— Относно Събитието от пети март, майор. Политкомисарят на „Миша 124“ е получил заповед да ликвидира всяко доказателство за събитието на мястото на катастрофата. Но той е трябвало също така да унищожи бомбардировача и оръжието с антракс. Това явно не е било осъществено. А и всяка връзка с остров Уензди се губи, преди да е получено каквото и да е потвърждение за стерилизацията.

— Значи екипажът на „Миша 124“ така и не е бил спасен? — попита с тих глас Смислов.

— Невъзможно е било да се осъществи — отвърна Баранов с отблъскваща лекота. — Най-голямата ни надежда е да са елиминирали всички доказателства за Събитието от пети март преди… Вашата мисия е да потвърдите, че това е било осъществено. Ако случаят е такъв или ако сам можете успешно да ликвидирате това доказателство, тогава съвместната мисия с американците за унищожаване на антракса може да се проведе, както официално е планирана.

— Но какво ще стане, ако това доказателство не е или не може да бъде унищожено, господин генерал, или ако този полковник Смит и неговите хора стигнат първи до него?

— Ако американците научат за Събитието от пети март, майоре, тогава няма да напуснат острова живи. Вие и взводът спецназовци ще се погрижите за това.

Смислов стана от стола си.

— Вие се шегувате, генерале.

— Нито дума за Събитието не бива да стига до останалия свят, майоре, при никакви обстоятелства.

Смислов търсеше подходящи думи, други възможности.

— Генерале… напълно разбирам значението на ситуацията, но защо спецназовците да не влязат първи и веднага да се справят с това доказателство, преди американците да пристигнат?

— Защото тук стъпваме по острие на бръснач! Американците знаят за съществуването на „Миша 124“. Научили са, че това е един от нашите „Туполев-4“. Вече знаят, че е бил стратегическа платформа за биологично оръжие. Ако пратим нашия спецназ екип сега, те няма да помогнат, а ще повредят мястото на катастрофата! Американците ще разберат, че сме ги изпреварили. Ще започнат да се съмняват! Ще узнаят, че сме се опитали да прикрием нещо. Ще започнат да задават въпроси, които не трябва да се задават!

Баранов вдигна обезсърчено ръце.

— Светът се е променил, майоре. Американците са ни нужни като съюзници, а не като врагове. Ако научат за Събитието от пети март, отново ще станем врагове.

— Моля генерала за извинение, но няма ли убийството на техния състав от нашите военни да постигне същия резултат?

Дланта на генерала се стовари върху стоманения плот на масата.

— Елиминирането на американците трябва да се счита за абсолютно крайно средство в непредвидена ситуация, последен вариант за предотвратяване на тотално бедствие! Ще разчитаме на вас, майоре, да гарантирате, че тази възможност няма нужда да се използва!

Баранов изпусна въздишка на уморен старец и се облегна на стола си.

— Но ако трябва да се направи, значи трябва да се направи. Това е въпрос на пропорция и перспектива, Григорий Андреевич. Ако се окажем отново скарани със Съединените щати, Руската федерация може да оцелее. Но ако светът и нашият собствен народ научат за Събитието от пети март, с нацията ни е свършено!

Анакоста, Мериленд

Голямата дизелова яхта се материализира от мъглите на Потомак и застана пред яхтклуба, пренебрегвайки яркожълтите надписи „Частна собственост — не преминавайте“, поставени в краищата на мостовите подпори. Двама служители на яхтклуба, незабележими дългокоси младежи с мокасини, работни комбинезони и непромокаеми якета, застанаха отстрани, за да поемат въжетата на яхтата, докато тя провираше нос покрай тях.

Нищо нередно не подсказваше, че и двамата помощници на кея носят автоматични пистолети под якетата си или че кормчията на яхтата има картечен пистолет, поставен на скришно място под ръба на кабината.

Боботенето на двигателите премина във вой на празен ход, щом перките на витлото се изключиха и носът и линиите на кърмата застанаха на съответното място за пристан. Наредиха няколко дъсчени подпори и от аеродинамичната кабина на яхтата се появи единственият й пътник.

С кимване към помощниците Фред Клайн слезе и тръгна по подгизналите от влага дъски на дока. Като прекоси обширното чакълесто пространство на сухата складова зона, покрай притихналите, покрити с брезент очертания на увеселителни плавателни съдове, изтеглени на брега върху ремаркета и стойки, Клайн продължи към постройка, която изглеждаше като голям склад без прозорци.

Тъмнозелената сграда от готови сглобяеми елементи изглеждаше като нова. Така трябваше. Преди две години я нямаше на това място. По всяка вероятност след още една година тя — или поне нейното съдържание — щеше да бъде преместена някъде другаде.

Това беше щабът и оперативният център на Първи секретен отдел.

Скритите камери проследиха приближаването на Клайн и магнитните ключалки щракнаха да се отворят, щом той застана пред тежката стоманена огнеупорна врата.

— Добро утро, сър. — Дежурният „портиер“ пое шапката и палтото на Клайн и внимателно ги закачи до висящата лека картечница. — Днес навън е влажно.

— Така е, Уолт — дружелюбно отвърна Клайн. — Маги в магазина ли отиде?