Не беше достатъчно, че Стефан намушка с нож онзи германски студент заради някаква туристка в Белград, ами преряза гърлото и на момичето. Това нямаше как да се поправи. Кретек беше изразходвал много време и усилия, за да изведе момчето извън Европа и да го установи под нова самоличност в Канада.

Но момчето му се беше отплатило с този сполучлив удар. Беше се справило добре и може би в края на краищата за него щеше да има място в бизнеса. Като наследник.

Стефан присвиваше очи пред все по-силната вихрушка на довеяния от вятъра сняг.

— Тук сме изложени на показ, чичо. Американските шпионски сателити може да забележат, че има движение.

Кретек кимна на себе си, доволен. Момчето мислеше. Да, беше извървяло дълъг път.

— Нека гледат каквото искат. Това беше една от причините, по които отложихме пристигането си. Трябваше да преценим точно момента спрямо развалянето на времето. Промъкнахме се точно преди да връхлети поредната буря. Сега условията за полет са невъзможни навсякъде между нас и канадския бряг. Никой не може да стигне до тук.

— Но по някое време ще се проясни.

— Точно така, Стефан. Всъщност ще има затишие утре сутринта. Но в тази част на света времето утихва откъм север. Ще успеем да излетим първи. Довел съм най-добрите специалисти по експлозиви и те имат лентови заряди, вече срязани, за да паснат на стените на Ту-4. Освен това се снабдих с комплект схеми за биологична оръжейна система и имам специално пригодено устройство, за да вдигнем резервоара с антракс.

Утре сутринта ще отлетим до мястото на катастрофата и ще отворим самолета като стрида. После отскубваме перлата и тръгваме. Би трябвало да отнеме само половин час, може би най-много четиридесет и пет минути. Докато дойдат властите, ще сме заминали.

— Къде отиваме след това, чичо?

— Установил съм три места за презареждане в изолирани райони из Северна Канада. Ще минем през тях, докато стигнем залива Хъдсън и ще летим над върховете на дърветата, за да избегнем радара на северноамериканската военновъздушна отбрана. В залива Хъдсън ще се срещнем с исландския траулер. Хеликоптерът отива на дъното на морето, а ние отплаваме към средата на Атлантическия океан. Там ще прехвърлим резервоара на един от корабите на нашата група и ще се отървем от траулера и екипажа му. След това сме свободни и чисти. Ще трябва само да решим дали да продадем целия трофей на един купувач или ще изкараме повече пари, ако го раздробим на малки порции.

Кропоткин се засмя и потупа Кретек по рамото.

— Старият вълк винаги има план.

— Да, но този път острият нюх на вълчето надуши плячката — Кретек внимателно се вгледа в очите на по-младия мъж. — Сигурен ли си, че разследващият екип не е имал възможност да докладва по радиостанцията за ситуацията тук?

— Сигурен съм. Предавателят, който донесоха със себе си, нямаше достатъчно мощност, за да пробие през слънчевите изригвания, а аз бях саботирал радиото в станцията. Почти успяха. Бяха много близо, но не предадоха съобщение.

Кретек кимна.

— Това е добре. Доколкото знае останалият свят, разследващият екип и групата от научната станция може да са още тук, в лагера. Американците няма да рискуват с крилати ракети или радарни бомби по време на бурята, ако тя може да убие врага. Това е последното нещо, за което трябваше да се тревожим.

— Не съм чак толкова сигурен, чичо. — Кропоткин погледна назад към хижата на лабораторията. Един от гардовете на Кретек извличаше тялото на доктор Троубридж отвън на снега. Втори побутваше Ранди Ръсел с белезници на ръцете към спалните помещения. — Другите членове на американския разследващ екип още са на свобода из острова. Ако са като тази кучка, може да създадат проблеми.

Кретек сви рамене.

— Тц, тц, тц! Те са само трима. Притеснявай се само за това, за което си струва. Ако се върнат разнебитени в лагера довечера, ще ги убием. Ако и утре сутринта още са горе на мястото на катастрофата, ще ги убием там. Ако решат да се скрият от нас някъде на острова, нека се крият. Те са нищо, докато не ни се пречкат.

— С изключение на тази — кимна към Ранди Кропоткин. — За мен тя е нещо. — Гласът му беше твърд и студен като полярните ветрове.

— Разбирам те. Ти ще си първи при нея довечера. Заслужи си го. — Кретек тупна племенника си с юмрук по рамото. — Само гледай да оставиш достатъчно и за нас — продължи необуздано той. — Помни, че сега си член на фирмата. Значи, справедлив дял за всеки.

Двамата мъже топло се разсмяха.

Глетчерът в седловината

Черната скала на Източното възвишение беше надвиснала над бледата повърхност на глетчера и започваше да се слива с настъпващата нощ. В основата й започна окончателното настъпление. От качулките на шубите надничаха тъмни лица с груба като подметка кожа и тъмни, присвити очи, които преценяваха нарастващата сила на вятъра и плътността на снега, навят преди него. При всеки порив, който заличаваше директната видимост между тях и целта им, войниците от спецназ пропълзяваха напред още няколко метра, като се възползваха от всяка прикриваща ги падина и вдлъбнатина в леда и безмилостно затягаха своя полукръгъл периметър около гърлото на пещерата.

Бяха от племената на сибирските якути, древен родоначалник, от който бяха произлезли индианците, вещ в оцеляването сред такава свирепа ледена пустош. Можеха да пренебрегват вятъра, който блъскаше през полярната им екипировка, като превръщаха обветрената страна от телата си в почти умъртвена болка. Бяха привикнали към изгарящото вцепенение на измръзването, което разяждаше лицата им. След това струпеите и раните ставаха отличителни белези на честта, свидетелство за тяхната способност да оцеляват и да се сражават в среда, която би унищожила по-слабите и мекушави мъже.

Тази нощ, ако изобщо имаха чувства, изгаряха от гняв. Пламъците на отмъщението горяха ярко за другарите им, които бяха загинали заради онези в пещерата. Надяваха се враговете им да не умрат бързо при първата атака. Според техния мироглед отмъщението беше нещо, което си струва да погълне цялото ти време.

Лейтенант Павел Томашенко предпазливо надникна иззад купчина покрити със сняг хлъзгави камъни. Той и неговият сержант помощник-командир на взвода си бяха проправили път по повърхността на надвисналата скала и сега бяха на петдесет метра от целта. През монокъла си за нощно виждане той успя да различи тялото на редник Улух, проснато на леда пред гърлото на пещерата. То му даваше нужния обхват.

Да се опитват да хвърлят вътре граната този следобед беше грешка, но той се беше ядосал заради това, че снайперът уби разузнавача Тойон. Беше станал нетърпелив и това му струваше двама души вместо един.

Значи общо ставаха трима, за които да отмъщава. Сигналът за атака от радиопредавателя, носен от майор Смислов, се оказа последният им контакт с техния агент от американския разследващ екип. Сигурно американците някак бяха научили за истинските намерения в мисията на Смислов и го бяха убили. Това беше нещастие, но пък и един фактор по-малко, за който да се тревожи в предстоящото нападение.

Мъжът и жената в пещерата, мислеше Томашенко, бяха добри. Вероятно от специалните части на американската армия или от ЦРУ. Когато той и неговите войници тръгнеха след тях, щеше да е като преследване на чифтосана двойка сибирски тигри. Трябваше със сигурност да убият и двамата.

Настана пълен мрак, началото на шестнайсетчасова полярна нощ. Томашенко още веднъж присви очи през монокъла. Фотоувеличителят помагаше срещу липсата на светлина, но не и срещу все по-обилния сняг, а сега и батерията падаше от студа. Хората му бяха получили своите заповеди и взводът щеше да бъде на позиция. Нямаше смисъл да протакат.

— Бъди готов, сержант.

Сержант Виляйски изръмжа в потвърждение и измъкна сигналния пистолет от кобура, закопчан за коланите му.

Томашенко извади граната РГН-86 с ограничено разпръскване от патрондаша си и издърпа свирка изпод шубата си. Отначало, когато го прехвърлиха в сибирския гарнизон, веднъж беше допуснал грешката да остави свирката да се вее на верижката си отвън на гърдите му. Металът на мундщука беше обелил веднага кожата от устните му.