Езикът на Троубридж докосна устните му, докато се опитваше да не гледа към Ранди, докато се опитваше да не гледа към нищо.

— Както каза Стефан, тя е нещо като американски правителствен агент. Не знам за нея нищо повече от това.

— Приятелю — гласът на червенокосия гигант стана заплашително мек. — Не преставай да бъдеш интелигентен човек.

Той замахна с голяма космата ръка, която потъна в предницата на пуловера на Троубридж. Като завъртя закопчания с белезници човек, водачът на терористите го преви над печката в лабораторията, докато голата плът по ръцете и китките на Троубридж не зацвърча върху нагорещения капак.

Ранди стисна челюсти толкова силно, че задните й зъби едва не се строшиха.

След като Троубридж спря да крещи, започна да говори, а думите извираха от него като скимтящ брътвеж. Нямаше нужда червенокосият гигант да провежда разпит. Той само водеше потока от думи, като от време на време задаваше по някой тих, подтикващ въпрос, а понякога правеше кръстосана проверка на отговора с Кропоткин.

Троубридж всичко изпя: за Джон, Валентина, Смислов, кораба „Хейли“, мисията. Докторът не беше обучен агент. Ранди не можеше да очаква злочестия, ужасен човек да направи нещо друго.

Докато Троубридж говореше, Ранди мислеше. Умът й препускаше, използвайки всяка спечелена безценна секунда, за да развие някаква хитрост или подход, който можеше да спаси живота на доктора и нейния. Беше се озовавала в подобни ситуации и преди, където си беше издействала време да оцелее с умело измислена лъжа или история за прикритие. Но да му се не види, тази ситуация не й оставяше място да маневрира!

Тези хора просто знаеха твърде много. Тя нямаше какво да продава, за какво да се пазари или с какво да блъфира. В ръцете и очите на врага тя и Троубридж бяха неуместни и за еднократна употреба.

В другия край на стаята словесният поток на Троубридж пресъхваше. Ранди като обезумяла се опитваше да му предаде съобщение по телепатия. „Продължавай да говориш! За Бога, измисли нещо! Каквото и да е! Само продължавай да говориш!“

Той не чу настойчивата й мълчалива молба. Думите му заглъхнаха с окончателното, почти нашепнато:

— Това е всичко, което знам… Съдействам ви… Аз съм канадски гражданин.

Големият мъж се обърна към нея, а бледосините му очи обмисляха нещо.

— Е, хубавице? Имаш ли нещо да добавиш?

Ранди прочете какво се таи в очите му и разбра, че вече му е ясна. Той я разбираше, разбираше, че каквото и да каже тя, ще е просто военна хитрост, приложена, за да отложи неизбежното. Тя отвърна на погледа му невъзмутимо като статуя на Венера, а гордостта и инстинктивната й дисциплина блокираха отчаянието и гнева й.

— Ти си абсолютно права, хубавице моя. Няма смисъл да си губим времето.

Огромният червенокос мъж пак се обърна към Троубридж, като извади голям автоматичен пистолет CZ-75 от страничния джоб на якето си.

— Благодаря ти, приятелю доктор. Ти много ни помогна.

Той вдигна пистолета. С леко тръсване на главата посочи на гарда, който покриваше Троубридж, да стои настрана.

Троубридж улови значението на жеста и по лицето му се четеше възможно най-големият страх.

— Не! Чакайте! Казах ви всичко, което знам! Нали ви съдействам! Нямате причина да ме убивате!

— Прав е! Той не участва в това! — изтърси Ранди. Трябваше да говори, да възрази поне веднъж, макар да знаеше с ужасна сигурност, че е безполезно, съвсем безполезно. — Нямате причина да го убивате.

Насоченото дуло на пистолета потрепери.

— Това е самата истина. — Огромният мъж се извърна към нея и се усмихна. — Нямам причина да го убивам… Но също така нямам причина да го държа жив.

CZ-75 изрева. Единственият 9-милиметров куршум се заби в преградата на радиокабината, заобиколен от разплискана кръв, парченца кост и хомогенизирана мозъчна тъкан. Безжизнено, тялото на Троубридж рухна в ъгъла на лабораторията.

Ранди затвори очи и никой освен, нея и вселената, не чу скръбния й, отчаян вопъл. „Троубридж, съжалявам! Джон, съжалявам! Не бях достатъчно добра!“

Тя пак отвори очи и видя, че червенокосият гигант заобикаля работната маса, за да застане лице в лице с нея. Значи това беше то. Мястото, на което щеше да умре. Знаеше, че някой ден ще застане на него. Точно това място не беше особено приятно, но малцина от нейната порода имаха хубав край. Беше си част от професията.

CZ-75 се насочи към корема й.

— Е, хубавице, имам ли причина да не те убивам?

Мъжът зад оръжието задаваше реторичен въпрос. Ранди чувстваше, че вече е решил. Той знаеше, че тя за нищо не му е нужна. Каквато и тактика да опита сега, каквато и сделка да предложи или да пробва с отвличане на вниманието, щеше да бъде сметнато за извъртане. Ранди пак потъна в мълчание.

— Не, предполагам, че не. — Пистолетът се вдигна и се насочи в лицето й.

— Чакай.

Говореше Кропоткин. Стоеше до рамото на чичо си и от него се излъчваше самодоволна жестокост. Плоските му тъмни очи пробягаха по тялото й и се вмъкнаха под дрехите.

Проблесна едва доловима надежда.

— Трябва ли толкова да бързаме с тази? Чака ни дълга, студена нощ, чичо. Ще е прахосничество.

Тази слаба искра надежда се разгоря, щом в очите на гиганта пропълзя сянка на размисъл. Дулото на пистолета се снижи пред гърдите на Ранди и леко опря в тъканта на пуловера й, като бавно следеше очертанията.

Ранди знаеше, че е привлекателна, дори красива жена. Сексът и съблазняването бяха полезни инструменти в професионалния й комплект на агент и тя нямаше проблем с използването им. Но сега всяко явно кокетство от нейна страна би взривило крехката възможност. Този човек не беше глупак. Все пак Ранди бавно и дълбоко вдиша глътка въздух, който повдигна и изкусно подчерта пълните й гърди.

— Да, Стефан. С тази може и да си струва да се позабавляваме малко — измърмори червенокосият.

Ранди много внимателно отмери отсянка на страх в изражението си, обещанието за пукнатина в железния й самоконтрол. Страхът и уязвимостта щяха да са афродизиак за хора като този. Щяха да реагират по начина, по който реагира акулата на капка кръв във водата. Може би единственият шанс щеше да е тактиката на бодливия храст.

„Хайде, копелета! Искате го! Чукайте ме, преди да ме убиете!“

Съществуването се крепеше върху острие на бръснач.

— Да, прахосничество. — Пистолетът слезе от гърдите й и изчезна в джоба на якето. — Възможностите за развлечение категорично липсват на тази жалка скала. Помни това, Стефан. Винаги трябва да се грижиш за духа на своите служители. Хората ни няма да ни простят, ако им откажем компанията на тази чаровна дама. — Гигантът посегна и игриво потупа насинената буза на Ранди. — Върнете я в спалното и я охранявайте до довечера. Първо работата, после удоволствията.

Ранди се престори на разстроена и придоби крайно ужасено изражение. А вътрешно ликуваше. Помислиха с жлезите си вместо с мозъците. В края на краищата те бяха само банда главорези. Вероятно главорези от световна величина, но само това. Бяха направили грешка, каквато истински професионалисти никога нямаше да допуснат. Бяха допуснали друг професионалист да остане жив. Сега тя трябваше да ги накара да си платят за това безразсъдство.

Станцията на остров Уензди преживяваше бум от пренаселеност. Антон Кретек беше довел с това „Хало“ двайсет души охрана и технически персонал. Сега екипът му здраво работеше да опази огромния хеликоптер от метеорологичните условия и да установи периметър за постовете.

След като уреди проблемите вътре в лабораторията, Антон Кретек направи обиколка, за да инспектира и да се увери, че подробният му план за действие се изпълнява буква по буква. Още можеше да успее в това начинание — беше сигурен, че е така, дори при дразнещата намеса на западните агенции за сигурност — но нямаше място за грешки.

Синът на покойната му сестра вървеше до него по скриптящия сняг. Кретек беше доволен как се подредиха нещата с него. Преди няколко години Стефан беше съвсем необуздан. Кретек вече се беше отчаял от момчето. Никаква дисциплина. Никакъв здрав разум, също като повечето младежи напоследък.