Преносимият едноканален предавател със система за наземно-авиационна връзка пищеше и стържеше и от него излизаше смътна прилика на откъслечна човешка реч, доловима през трясъка на разделящия се слой на Хевисайд8. Дори с осемнайсетфутовата антена с разширен диапазон, опъната върху ската на лабораторната хижа, усилията бяха безсмислени.

Смит рязко загаси радиото.

— Мисля, че „Хейли“ може би получават сигнала ни и сигурно се опитват да потвърдят позива ни, но не бих разчитал на повече от това.

— Същото е и с апаратурата на „Рейнджър“ — добави Ранди. — Докато сме на земята, няма достатъчно мощност да пробие през слънчевите смущения. Може да имаме повече късмет с голямата станция на една странична честота, но още не мога да разбера какво не й е наред.

След като разтовари оборудването и покри хеликоптера с брезент и го завърза за защита срещу бурите, кацналата от „Хейли“ група се събра в лабораторната хижа и за да направи безсмислен опит да се свърже с кораба-майка, и да изработи схема за действие.

— Какво ще правим сега, подполковник? — попита Смислов.

— Ще правим това, за което дойдохме: ще огледаме мястото на сблъсъка. — Смит погледна през прозореца на лабораторията. Снегът беше позатихнал за малко, но вятърът още фучеше тревожно. — Остава ни достатъчно от светлата част на деня, за да стигнем до седловината. Майоре, Вал, вие идвате с мен. Съберете заедно екипировката си и се пригответе за нощуване на леда. Доктор Троубридж, както се изразихте, тази станция е ваша отговорност. Мисля, че е най-добре да останете тук. Ранди, би ли излязла с мен навън за малко? Трябва да поговорим.

Те се облякоха и си проправиха път навън през преградата, защитаваща от снега, като устояха на прехода от задържаната в хижата топлина към пронизващия студ навън. Смит поведе Ранди нагоре по утъпканата снежна диря между хижите, докато вече нямаше начин да ги подслушват.

— Добре — каза той, като се обърна към нея. — Имаме проблем.

Ранди се усмихна накриво с намазаните си с балсам устни.

— Поредният проблем?

— Може и така да се каже — отвърна Смит, а мъглата от дъха му се изви около лицето. — Ето какво е положението. Ще трябва да направя нещо, което не бих искал. Трябва да разделя силите си, доколкото ги имам, за да покрия и станцията, и бомбардировача. Майор Смислов и Валентина Метрас ще са ми необходими и двамата на мястото на катастрофата. Това означава, че ще се наложи да те оставя тук сама. Това не ми харесва, но съм принуден.

Лицето на Ранди помръкна.

— Благодаря много за гласуваното доверие, подполковник.

В изражението на Смит се появи раздразнение.

— Не се заяждай с мен, Ранди. Нямам нужда от това. Подозирам, че най-малкото, с което ще се сблъскаш тук, долу, е масов убиец. Единственото ти подкрепление ще е професор Троубридж, който, подозирам, ще е толкова безполезен в евентуален сблъсък, колкото и резервна кофа с вода на потъващ кораб. Ако не смятах, че ти си най-способният да оцелее член на този екип, нямаше дори да обмислям подобен вариант. При това положение смятам, че ти имаш най-голям шанс да излезеш жива от тази история. Напълно ясен ли съм по този въпрос?

Студените думи и смразяващата съсредоточеност на тъмносините му очи моментално я блъснаха в гърба. С тази част от Джон Смит Ранди не се беше сблъсквала преди — нито когато той беше заедно със София, нито в случайните им срещи след това. Сега говореше пълнокръвният войник, боецът.

— Извинявай, Джон, изпуснах си нервите. Ще държа нещата под контрол тук вместо теб, няма проблеми.

Изражението на лицето му се стопи — Смит се усмихна с една от онези свои редки широки усмивки и веднага сложи ръка на рамото на Ранди.

— Никога не съм се съмнявал в това, Ранди. В много отношения тази работа ще е по-трудната. Ще трябва да потвърдиш подозренията ни за това какво се е случило тук, докато си пазиш гърба, за да не се случи и на теб. Освен това трябва да разбереш как е изтекла информацията от острова и на кого е предадена. Троубридж може да ти помогне в това отношение. И поради тази причина го взех тук. Каквото успееш да научиш за самоличността, източниците и намеренията на враждебните елементи, може да е жизненоважно.

Тя кимна.

— Имам някои идеи по въпроса. И ще се опитам да поправя голямото радио.

— Много добре — изражението на Смит пак се стопи. — Но докато се занимаваш с това, помни, че трябва да останеш жива, чу ли?

— Доколкото не противоречи на мисията — отвърна тя. После се опита да оживи малко изказването си. — И докато си там, в планината, съветвам те да пазиш и своя гръб от онази потайна брюнетка. Мисля, че крои планове за теб.

Смит отметна глава назад и се разсмя и за момент Ранди успя да види какво у него беше очаровало сестра й.

— Арктическият глетчер едва ли е подходящ за романтична пауза, Ранди.

— Където има воля, има и начин, Джон Смит, а според моето предчувствие тази дама има силна воля.

Застанала пред лабораторната хижа, Ранди гледаше как трите смаляващи се фигури с мъка вървят по маркираната с флагчета пътека, която водеше на изток покрай брега към централните възвишения. Снегът, общо взето, беше спрял, но мъглата, едва ли не постоянният „морски дим“ на полюсите, се сгъстяваше. Арктическият камуфлаж, който другарите й носеха, ги сля със средата, докато внезапно не изчезнаха.

— А сега какво? — Доктор Троубридж стоеше до нея под стрехата на хижата, крещящо видим в оранжевия светлоотразителен костюм за студено време, предназначен за научната експедиция. Ранди усещаше, че ученият започва да съжалява за моментния си пристъп на отговорност на борда на „Хейли“.

Той беше човек, принадлежащ на отоплените аудитории и уютните кабинети в университетското градче, а не на дивите, студени и опасни зони на света. Тя усещаше как ужасът и самотата на това място се просмукват в него. Така щеше да е и без допълнителните усложнения с „Миша“.

Освен това той поставяше под съмнение своя единствен придружител, тази чужденка с автомат, провесен на рамото й.

Ранди усети как в нея за миг нахлува презрение към учения. После, разгневена, отхвърли тази мисъл. Розен Троубридж не можеше да направи нищо, че е такъв, какъвто е, както и тя не можеше да направи нищо, че е станала такава вълчица. Нямаше право да съди кой кого превъзхожда.

— Към сателитния телефон беше прикрепена система за предаване на данни, нали?

Троубридж примигна в отговор.

— Да, по този начин повечето открития на експедицията се предаваха на университетите участници в проекта.

— Членовете на експедицията имаха ли разрешен достъп до системата с данни?

— Разбира се. Всички членове на експедицията имаха личен компютър и им се даваха по няколко часа достъп до интернет на седмица за изследванията им по проекта и за лично ползване — електронна поща и други подобни.

— Добре — отвърна Ранди. — Това ще свърши работа. Първото, което ще направим, докторе, е да съберем лаптопите.

Южната част на Западния връх

След първия час бяха принудени да се пристегнат с котки и пикелите им се превърнаха в нещо повече от подпори за ходене. Обезопасяващото въже, което ги свързваше заедно, също се беше превърнало повече в удобство, отколкото в тежест.

— Ето го. Последният флаг. Край на пътеката. — Смит хвърли поглед към планинския склон над тях, като проверяваше за нестабилни скални образувания и снежни козирки. — Да си отдъхнем малко.

Той и другарите му измъкнаха рамене от рамките на раниците и хлътнаха долу с гръб към отвесната стена на широката издатина, по която вървяха. Самото изкачване на практика не беше голямо предизвикателство. Не се включваше използването на питони и въже, но студът, ледът под краката и на места парчетата отчупена скала изискваха физически усилия.