Лагерната площадка за кацане се намираше на около осемдесет метра северно от къщичките. Там снегът беше наскоро събран и утъпкан, а върху него беше отбелязана с оранжев спрей буквата „Н“. Освен това от снежни блокове беше построена оформена като ъгъл защитна преграда срещу вятъра, за да може отчасти да приюти кацнал летателен апарат. Като подравни „Лонг Рейнджър“, Ранди се спусна на площадката. Снежната вихрушка се завъртя за последен път и понтоните тупнаха на земята.

Смит моментално скочи от пътническата врата на хеликоптера с карабината си диагонално върху гърдите. Приведен ниско, за да стои под перките, бързо отиде до края на преградата, от която се откриваше гледка към хижите. Той вдигна качулката на белия комбинезон, отпусна се на едно коляно и се долепи до края на стената от сняг с вдигната и насочена карабина.

Нищо не помръдна, не се чу звук, освен воя на вятъра и затихващото поскърцване на моторите.

— Няма движение зад прозорците на хижите — докладва един глас на няколко стъпки разстояние. Гъвкава като снежен леопард, Валентина Метрас легна в позиция за стрелба, а дулото на пушката й се люлееше в деликатни извивки, докато проверяваше за цели през мощния визьор на уинчестъра.

— Никъде няма движение — отбеляза Ранди Ръсел до него и остави дръжката на своя MP-5 върху снежната стена.

— Така изглежда — Смит стъпи на крака. Като метна през рамо карабината си, той извади бинокъла от чантичката и направи бавна панорама на запад по замръзналата долчинка и през хребета над станцията. Докъдето можеше да види, нямаше никакви други следи от плъзгане или спирачки на кацнал хеликоптер, никакво движение на хора. Абсолютно нищо живо.

Смит усети около очите си ужилването на първите бръснещи снежинки от настъпващата виелица.

— Майор Смислов — каза той, като върна в чантичката бинокъла. — Остани там с доктор Троубридж и пази хеликоптера. Установете интервалите си, дами. Да видим има ли някой вкъщи.

Ботушите им хрупаха и проскърцваха по зърнистия сняг върху дирята, докато се придвижваха към станцията.

Според картата на местността, която им бяха дали, най-северната от трите хижи беше постройката за складиране и общо ползване и от нея се разклоняваха по-къси следи към временните складове на лагера за лесно възпламеними въглища, газ и керосин.

Пред вратата на хижата Смит нямаше нужда да дава заповеди или изобщо да говори. Той само зае прикриваща позиция до вратата. Валентина изви изпъкналата дръжка на оптичната приставка „Пахмейр“ на своя модел 70, като бутна визьора настрани, за да освободи мерника за близко разстояние на пушката, а Ранди издърпа назад затвора на своя MP-5. След като носеше „късото оръжие“, на нея се падаше да влезе първа вътре. Смит и Валентина прикриваха от двете страни на навятия сняг, а Ранди влетя през външната и вътрешната врата в хижата.

Последва миг мълчание, после каза:

— Чисто.

Смит направи свой собствен бърз оглед във вътрешността на неотоплената постройка. Там се намираше само помощният газов генератор на лагера и рафтове, подредени с екипировка и запаси. Резервите бяха някак поизчерпани след цял сезон на терен, но все пак оставаше значително количество аварийни запаси. Открай време правеха така за всеки случай при полярни експедиции. Ако имаш един сезон престой, се запасяваш за два.

Централната хижа беше комбинирана лаборатория и радиокабина. Наблизо пърпореше ветрогенератор, монтиран върху къса, здраво обтегната мачта, и произвеждаше електроенергия. Втора, по-висока стоманена подпорна греда, на която стоеше антената за комуникации, стоеше на върха на ниско, покрито с лед хълмче на около стотина метра от района на лагера.

Последните думи на Кейла Браун бяха дошли от радиокабината.

Екипът отново повтори упражнението с влизането.

Отново: „Чисто!“

Със свалени по-ниско оръжия, Смит и Валентина влязоха в хижата след Ранди. Опушен, топъл въздух удари Смит в лицето, докато буташе вътрешната защитаваща от сняг врата. Тази постройка още пазеше следи от живот. Лабораторните пособия блещукаха недокоснати по работните места и централната маса. На пода лежаха куфари с проби и оборудване — някои затворени и обезопасени, готови за товарене. Други бяха отворени и в процес на напълване.

Топлината в хижата идваше от малка печка с въглища, поставена в средата на северната стена. Като отиде до печката, Метрас вдигна капака и откри светещата оранжева жар.

— Чудя се колко време такова нещо може да поддържа огън — замисли се тя, докато добавяше няколко бучки лъскави черни антрацитни въглища от кофата.

— Може би известно време — коментира Смит, като се оглеждаше из лабораторията. — Няма следи от борба, а тук има много крехки неща, които да се счупят.

— Ъ-хъ — съгласи се Валентина и посочи към редичка празни закачалки близо до вратата на изхода. — Мис Браун сигурно е имала възможност да си облече топлите дрехи. Явно е излязла оттук при контролирани обстоятелства.

Смит продължи нататък и влезе в радиокабината. Със свалени ръкавици и отметната назад качулка, Ранди, намръщена, седеше в стола на оператора на страничните честотни ленти. Радиостанциите още бяха включени. Контролните лампи светеха в зелено и от говорителите идваше слабото свистене на носеща честота. Докато Смит оглеждаше, тя натисна бутона за трансмисия в основата на настолния микрофон.

— ЦГАХ „Хейли“, ЦГАХ „Хейли“, тук КГВИ остров Уензди. Това е проверка на свръзката. Това е проверка на свръзката. Чувате ли ме? Край.

Носещата честота напразно свистеше.

— Какво мислиш, Ранди?

— Не знам. — Тя поклати глава. — На тази честота сме и предавателят показва, че излъчваме. — Тя нагласи входа на приемника и захранването на предавателя и повтори пробното повикване без резултат. — Или те не ни чуват, или ние не чуваме тях.

В далечния край на конзолата имаше сателитен телефон и система за предаване на данни. Смит заобиколи Ранди и вдигна слушалката, като набра кода на „Хейли“.

— И тук нищо — докладва след малко той. — Няма достъп до сателита.

— Може ли да е от антените?

— Вероятно. Ще трябва да ги проверим по-късно. Да тръгваме.

Последната хижа в редицата беше спалното помещение. Предният фронт на снежната буря беше обвил станцията и видимо посивяваше, докато екипът наближаваше постройката.

Те отново повториха начина си на влизане. От двете страни на вратата, защитаваща от снега, Смит и Метрас слушаха, докато Ранди си проправяше път към спалното помещение. След малко я чуха как възкликна на висок глас:

— Това вече е прекалено странно!

Смит и историчката се спогледаха и се сбутаха, за да влязат в спалното помещение.

Вътре цялостното разпределение беше подобно на лабораторията. Имаше две групи легла и малка печка с въглища до северната стена на хижата. В южната част имаше кухненски принадлежности и плот за приготвяне на храната, а по средата — обща маса за хранене. В далечния край на хижата беше отделено помещение за жените, пред което имаше наполовина отворена плъзгаща се врата хармоника.

Спалното помещение беше изпълнено изключително с лични вещи — различни фотографии, свалени от мрежата разпечатани листове, рисунки, хумористични или не, забодени или залепени по стените.

Ранди беше застанала до масата за хранене и се взираше в чиния с наполовина изяден сандвич с осолено говеждо месо и полупразна стъклена чаша чай.

— Съгласна съм, мис Ръсел — каза Валентина Метрас, като се присъедини към огледа на сандвича. — Това наистина минава границата.

Ранди сложи пистолета си на масата.

— Чувствам се така, сякаш току-що съм се качила на борда на „Мари Селест“7.

Ранди свали едната от вътрешните си кожени ръкавици и докосна с два пръста отстрани чашата.

— Още е топла — каза тя.

Като погледна нагоре, потропа с нокът по ръба на чашата.

Джон Смит знаеше, че в момента наистина има работещ екип. Не се налагаше никой от тримата в спалното помещение да казва и една дума, за да се разбере смисълът.