— Не е добре, Джон — извика тя. — Улучвам, но проклетите куршуми просто се пръсват, щом ударят. Скоростта е много голяма. Няма да стане.

— Какво друго можем да опитаме?

Тя погледна нагоре към него от пода.

— Ще опитаме с пилотите. Макар че и там има същия проблем със скоростта и проникването. Първо ще трябва да гръмна предното стъкло и после да стрелям през дупката, за да стигна до хората.

— Ако това са възможностите ни, да действаме.

— Има още един проблем. — Тя пъхна ръка в джоба на якето си. Когато пак я извади и отвори пръсти, в дланта на ръкавицата й блещукаха три тънки, островърхи патрона. — Това е всичко. После кранчето секва.

— Както казах, щом това са възможностите ни… Ранди, вдигай ни нагоре.

Тя беше дочула разговора.

— Ще трябва да се спусна под роторната арка, за да ти дам линия към целта в пилотската кабина. Ще започнат да ни обстрелват.

— Пак ще повторя — ако това са възможностите ни…

— Къде са те? — попита пилотът на „Хало“, като гледаше в огледалата за странично виждане. — Къде отидоха проклетниците?

— Не знам. — Помощник-пилотът се извъртя на седалката си и се втренчи през наблюдателното стъкло. — Спуснали са се зад нас.

— Какво има? — обади се Кретек над рамото на пилота.

— Не знам — кратко отвърна пилотът. — Връщат се на шест часа от нас. Опитват нещо.

Тогава усети вибрациите през контролните си уреди — втора ударна роторна струя се обърка с неговата. Над пилотската кабина надвисна сянка и понтоните на „Лонг Рейнджър“ внезапно прехвърчаха на някакви си метри над тях в полегато, ускоряващо пикиране. Като се изтегли на около шест метра напред, малкият хеликоптер се наклони във въздуха и показа своята отворена странична врата на „Хало“.

— Какво по…

Лявата страна на предния прозорец в кабината избухна в градушка от парченца стъкло. Помощник-пилотът изкрещя несвързано и сграбчи нарязаното си лице. После викът му внезапно секна — втори смъртоносно прецизен куршум улучи беларусина в гърлото и почти го обезглави.

Инстинктите на боец взеха надмощие и пилотът застопори контролните си уреди. Носът на „Хало“ се извъртя — тромаво, но достатъчно бързо, за да мине третият куршум покрай рамото му, а не да улучи главата.

„Хало“ продължи своя безумен завой, като се тресеше, роторите му щяха да блокират заради загубата на скорост. Пилотът чуваше как стрелецът на вратата бълва откоси в отговор на нападението, а той самият се бореше с общото управление на стъпката и цикъла, като се опитваше да не напряга повече опасно претоварената конструкция на „Хало“. Ръката му се премести към Т-образната дръжка за аварийно откачане на примката.

— Не! — Дулото на пистолета на Кретек се заби в гърлото на пилота. Освирепял като подгонен глиган, търговецът на оръжие се напъха между пилотските седалки, а лявата му ръка беше станала на кървава пихтия от свръхскоростния куршум, който не улучи пилота. — Не!

Ранди неотклонно удържаше хеликоптера, докато не чу как пушката на Вал изстреля последния патрон. Големият „Хало“ се обръщаше към тях като кораб и показваше широката си странична част, а от отворите му се сипеше дъжд от автоматична стрелба. Куршумите на автоматите надупчиха едната страна на „Лонг Рейнджър“. Предното стъкло също беше осеяно с дупки; Ранди вдигна скоростта и се гмурна под летящите куршуми.

В товарния отсек Смит заклещи едната си ръка около подпора за седалка, а другата около Валентина, защото мощното извъртане заплашваше да ги изхвърли и двамата от потапящия се хеликоптер. За част от секундата успяха да видят как резервоарът с антракс бясно се люлее в края на въжето и се заканваше да връхлети върху тях като чука на бог Тор. После се разминаха с него и се гмурнаха невредими отдолу и под „Хало“.

Смит подаде глава на въздушния поток от винта, като следеше съдбата на ударения летящ кран и се надяваше, молеше се да види как въжето на примката се къса или големият хеликоптер с въртене пада от небето. Няколко пълни с оптимизъм секунди „Хало“, изглежда, наистина се олюля и беше на косъм да изгуби управление. После се стабилизира и възстанови своето безжалостно бръмчене на югоизток.

По-отдалечените острови на архипелага сега се простираха съвсем наблизо.

Ранди се завъртя зад по-големия хеликоптер още веднъж, като се издигна да заеме позиция. Когато извика към тях, тонът й беше безгрижен.

— Не знам за вас, приятели, но на мен ми е достатъчно. Сега просто ще се кача там и ще лепна единия понтон в роторите му. Ще се приземим малко накривени, но няма нищо.

Това беше обичайното изявление на камикадзе. Ако пробиеха ротора на „Хало“ с един от плувците на „Рейнджър“, наистина щяха да довършат започнатото. Но шансове „Лонг Рейнджър“ да оцелее в последващата кинетична експлозия и разхвърчаните изпочупени парчета от перките почти не съществуваха.

Ранди знаеше това много добре. А също Валентина и Смит. Чернокосата историчка иронично му се усмихна и леко го смушка в рамото. Такава им беше професията. На първо място винаги работата, и то да си свършат работата. Оцеляването не беше задължително, особено ако от това зависеше животът на хиляди други.

Нямаше смисъл да протакат въпроса. Ранди отново беше заела позиция отгоре и зад тромавия „Хало“, стабилизирана за удар. Преди да даде команда, Смит за последно се огледа из вътрешността на „Лонг Рейнджър“, като търсеше някакво средство, някаква възможност, която може да е пропуснал.

Там просто нищо не беше останало. Само големият алуминиев куфар с лабораторно оборудване и полупразната раница на Смит, от която висяха няколко примки от доста използвани алпинистки въжета.

И тогава Джон Смит се усмихна. С напрегната, безрадостна, варварска усмивка.

— Какво правят сега? — Ставаше все по-трудно да надвикват двигателите. Кретек усети как слабостта го завладява. Грубият турникет на раздробената му ръка само забавяше нарастването на локвата кръв в краката му.

— Откъде да знам, по дяволите? — изрева в отговор пилотът и хвърли пълен с копнеж поглед на ръчката за освобождаване от товара. — Пак висят зад нас.

— Поддържай курса. — Кретек се затътри обратно към кабината на крана в средата на хеликоптера. Хората му се притискаха сгушени до отворените врати и той усети погледите им върху себе си. Започваха да се провалят; почваха да се страхуват от смъртта повече, отколкото се страхуваха от Антон Кретек. И самият Кретек също усети първата сянка на този страх.

Как можеше да го победи човек, наречен Джон Смит?

По някакъв начин търговецът на оръжие знаеше, че се е върнал точно водачът на американския екип от остров Уензди. Мъжът, за когото професорът от колежа беше разказал, но с когото той, Кретек, никога не се беше срещал лице в лице. Кой беше той? Кой беше този анонимен човек с банално име, че да слага край на толкова много мечти и планове?

Изтощен от болка, Кретек се довлече в заобиколената от стъклени стени кабина на крана и погледна назад.

Ето къде е! „Лонг Рейнджър“ пак беше качен почти върху тях и пикираше като нападащ ястреб. И този път от по-малкия хеликоптер нещо висеше.

Сякаш имитираше „Хало“ и неговия окачен на примката антракс, на въже под един от понтоните на „Лонг Рейнджър“ се люлееше сребриста метална кутия. А към страничната врата на „Рейнджър“ беше привързан мъж, който спускаше въжето от ръба. Кретек остана с впечатлението за тъмна коса, сплескана от струята на ротора, и сурови, фино изваяни черти с присвити, напрегнати очи, които пронизваха разстоянието между двамата като студен, синкав гибелен лъч. Значи това беше Смит. Това беше неговият екзекутор. От Кретек се изтръгна безмълвен вик на отрицание, гняв и ужас.