— Напълно разбирам, подполковник. — Ръката на Смислов замахна назад и той запрати безполезния пистолет направо в лицето на Смит, а после стремително се хвърли срещу него.

Смит беше напълно подготвен за нападението и се сниши, като остави хвърления пистолет да отскочи от присвитото му рамо. Все пак връхлитащият Смислов удари ниско Смит и с трясък го събори по гръб на пода на пещерата, като се приземи върху него.

За да се усложни още повече ситуацията, пламъкът, който осветяваше централната галерия на пещерата, точно в този момент загасна и ги потопи в мрак, накъсан само от ивицата светлина на електрическото фенерче.

За миг Смит загуби ориентация, но усети как тежестта на Смислов се измести и мускулите му се стегнаха, щом ръката му се вдигна назад за удар. Смит изви глава настрани, почувства как юмрукът профучава покрай брадата му и чу звучната ругатня, щом ръката на Смислов се стовари върху каменния под на пещерата.

Смит се опита да отблъсне Смислов, но не успя — движенията му бяха ограничени от дебелото, увито около него полярно облекло. Оказа се, че дрехите пречат и на Смислов. Той заби нокти, като търсеше очите на Смит, но разбра, че хватката му не е ефективна заради дебелите пръсти на ръкавиците. Опита отново да хване Смит за гърлото, докато той опипваше да намери колана си и ножа на него.

Ръката на Смит се вдигна и се вкопчи в яката на якето на Смислов, като освободи обсег и позиция; после удари с опакото на дясната си ръка и улучи под брадата на руснака. Ударът отметна главата на Смислов назад и унищожително се стовари върху лицето му.

Лъчът на фенера се залюля наоколо и освети двамата вкопчени мъже, а миг по-късно се чу притъпеният звук на глух, тежък удар. Смислов внезапно се отпусна.

— Отне прекалено много време — изръмжа Смит и търколи изгубилия съзнание руснак на пода.

— Исках да съм сигурна кой е отгоре, Джон — отвърна Валентина, докато сваляше обърнатата нагоре с приклада пушка. — Не исках да съм като Бени Хил и да те халосам по погрешка.

— Оценявам това. — Смит се изправи на колене и прегледа проснатия руснак. Като махна ръкавицата си, той провери пулса на сънната артерия. — Още е между нас. В безсъзнание е, но не много дълбоко.

— Това добре ли е, или е зле според теб? — попита Валентина.

— Бих казал добре. Има да ни казва още някои неща. Освен това горкото копеле има право — той е руски офицер, който просто изпълнява заповед. И междувременно може да е поканил приятели. Може ли да удържиш входа на пещерата, докато аз тук обезопася майора?

— Никакъв проблем — Тя забърза към началото на тунела.

На светлината на фенера Смит изрови от джобовете си спасително одеяло „Майлар“ и два чифта еднократни белезници. Като завърза глезените и китките на Смислов, той търколи руснака върху изолационната материя на одеялото. Смит се огледа наоколо и забеляза доста голям остатък от свещ, залепена в стената на нишата със собствения си восък. Половинвековна или не, тя все пак се разгоря, щом Смит я запали и осигури осветление за още известно време в пещерата.

Пак коленичи и отново провери жизнените показатели на Смислов. Силен пулс, нормално дишане, а лекият оток отзад на тила му показваше, че подутината от удара с приклада на Валентина нараства. Щеше да живее и скоро да дойде в съзнание. Макар че Смислов беше се обявил за член на противниковата страна и беше натиснал спусъка, Смит не изпитваше лична злоба. Смислов беше войник на служба при своя народ, точно какъвто беше и Смит. Такива бяха случайностите на войната, а сега вече — изглежда — бяха във война, в която нямаше гаранции коя страна ще победи.

Смит вдигна своето оръжие и тръгна към входа на пещерата.

Валентина лежеше по очи зад замръзналите отломки от снежната стена и използваше телескопичния мерник на модел 70, за да наблюдава глетчера.

— Някакво движение? — Смит се спусна до нея и издърпа затвора на SR-25.

— Още нищо не съм видяла — отвърна тя, като вдигна лице от визьора на пушката. — Разбира се, това може нищо да не значи.

Смит разбра какво имаше предвид тя. Както и нинджите от средновековна Япония, и воините апахи от Американския югозапад бяха доказали, беше напълно възможно да си невидим на голо поле. Просто трябваше да знаеш как да го направиш.

— Но пък намерих това точно пред пещерата — Валентина вдигна сребърна запалка.

— На Смислов ли е?

— Така смятам. Виж… — Тя обърна запалката надолу и натисна някакво скрито капаче. Чу се леко тропване на освобождаваща пружина и от онова, което беше изглеждало като затвор на резервоара, изскочи къса заострена антена. — Ретранслатор, излъчващ сигнал за насочване на налична честота. Приятелят ни Григорий само е трябвало да натисне копчето, за да извика вълците.

— Това е много малък предавател — отвърна Смит, като вадеше бинокъла си. — Трябва да са някъде наблизо. Чудя се какво ги задържа.

— Може би чакат своята черна овца да им даде знак. — Валентина натисна антената да се прибере в запалката предавател, после пак се настани зад мерника на пушката си. — Чудя се защо се опита сам да ни ликвидира. За демонстрация?

— Има някаква малка вероятност да ни е защитавал от убийство, Вал — отвърна Смит.

— Наистина ли? Така ли мислиш?

— Харесва ми да поддържам положителен мироглед.

Изпод закрилата на мрачните недра двамата дълго и мълчаливо наблюдаваха подходите до гърлото на пещерата. По леда, изглежда, нищо не помръдваше, освен случайни вихрушки сняг, раздухвани край тях от вятъра. После проследяващата цев на модел 70 спря и застина като ловджийско куче, привлечено от птица.

— Джон — тонът на Валентина беше непринуден. — На два часа, на около двеста и петдесет метра, точно до онова малко възвишение.

Смит извъртя бинокъла си към споменатата цел. Отне му няколко минути да улови леката изпъкналост върху повърхността на глетчера. Там нямаше нищо, което да прилича на човек. Но имаше малка пряспа, натрупана в основата на гребена. В натрупания сняг нямаше нищо изключително. Нищо забележително. Но в същото време се забелязваше нещо нередно. Контурите на пряспата не пасваха съвсем на останалите извивки като цяло.

— Мисля, че там има нещо — каза накрая Смит. — Но не мога да съм сигурен.

— Нито пък аз. Затова нека… просто… да разберем.

Чу се изстрел с пронизително камшично плющене, когато злобният малък 220-милиметров патрон изпищя по пътя си. „Снежната пряспа“ потрепери при удара на свръхскоростния куршум с вдлъбнат връх. После, когато Смит погледна, върху бялата повърхност ясно се видя цветна точка. Уголеми се и стана петно — червеното на разливаща се кръв, потъмняла от надвисналите облаци.

Валентина щракна затвора на уинчестъра, като извади изразходения месинг.

— Е, сега разбрахме.

— Да, наистина — бавно кимна Смит. — Вероятно е един от техните спецназ взводове с по четиринайсет души. Ако е нещо по-голямо, нашите сателити щяха да го забележат.

— Ъ-хъ. — Тя извади нов патрон от паласката и го притисна в магазина на уинчестъра. — На бас, че са от гарнизона във Владивосток — или са монголски сибиряци, или са от якутските племена под командването на руски офицер. В съветски времена са ги използвали да пазят лагерите. Съвършено адаптирани са към полярната среда и като цяло е гадно да ти се изпречат на пътя. Вещи стрелци. Мисля, че можем да очакваме автомати АК-74 и поне три леки картечници РПК-74. На този терен ще са с леко походно снаряжение, затова не мисля, че ще видим РПГ гранатомет.

— Но ще имат винтовъчни гранати. — Смит погледна от другата й страна. — Предполагам, че разбираш в какво положение сме ние.

Валентина повдигна една вежда.

— Много добре. В момента ние ги държим на прицел. Докато можем да ги държим там с далекобойните пушки, ще сме добре. Но след като падне нощта или времето се влоши и видимостта намалее, те ще могат да се приближат, да речем, до седемдесет метра и тогава сме просто мъртви.