— Казах да не го доближавате! — сопна се тя.

Ранди отдели време да се увери, че пластмасовите еднократни белезници, увити около китките на Кропоткин, още са здраво стегнати, а после, като нарами автомата, излезе навън през снежната преграда.

Тя забърза нагоре по хълмчето зад лагера. В ранните сутрешни часове беше паднал нов сняг и натрупал около петнайсет сантиметра, после вятърът отвя и задръсти утъпканите следи, като направи изкачването до основата на радиомачтата мъчителна битка. Тя стигна до целта си и се свлече на колене в подножието на мачтата. Като изрина настрани огромното количество навят сняг с нахлузените ръкавици, тя оголи кутията на антенния усилвател. Показаха се и защитените от влага конектори, които свързваха кабела от радиокабината към усилвателя. Дебелият основен кабел се разклоняваше и влизаше в два различни входа — за сателитния телефон и за приемо-предавателното устройство на странични честоти.

Всеки конектор беше високоустойчив резбован елемент, напълно защитен от влага и изработен от сплав в златист цвят. Ранди се бореше с тях, но те упорито не поддаваха. Като ругаеше тихичко, тя издърпа ръкавиците си и напъна конекторите с тънките си долни ръкавици. Изведнъж първият конектор отстъпи.

На снега отлетя откъснато парченце найлон. Сега Ранди видя простия механизъм на саботажа. Кропоткин беше развинтил конекторите и беше увил тънкия найлон около издадения край, като внимателно беше покрил централния зъб. След съединяване на женската част над непроводимата пластмаса беше получил изолационна бариера, която беше прекъснала съединението. След като излишната пластмаса беше премахната, вече нямаше друг външен намек за вмешателство.

Ранди пак изруга — и срещу Кропоткин, и срещу себе си. Отвори конектора за сателитния телефон и също го почисти. Отново ги сглоби, после седна да си почине за миг с гръб към радиомачтата.

Беше свършила своята работа или по-скоро, своите задачи. Разбра какво е сполетяло екипа на научната станция и задържа престъпника, отговорен за това, а също така възстанови контакта им с външния свят. Можеше да уведоми кораба какво става тук и да ускори пристигането на тяхното подкрепление.

В случай че времето се окажеше благоприятно. Ранди усети как студът сковава ръцете й и пак нахлузи горните ръкавици с един пръст. Ставаше все по-студено, ледените кристали се кондензираха и падаха от бързо снижаващата се облачна покривка. Едва доловимо в далечината тя чу как вятърът над хребета се усилва и бучи.

След броени минути здраво щеше да ги удари. Ако климатичните условия продължаваха да се влошават, Джон и другите можеше и да не успеят да слязат от седловината тази вечер, да не говорим за очакваната помощ от Аляска.

Но всеки облак, дори и тези от полярната буря, си имаше и добра страна. Ако добрите не можеха да стигнат до остров Уензди, тогава и лошите нямаше да успеят. Вероятно трябваше да завърже Троубридж и Кропоткин за леглата им тази вечер и малко да поспи.

Даже мисълта за това й действаше сънотворно. Миниатюрните отронващи се снежинки, изглежда, натежаваха върху клепачите й и ги затваряха и дори тук, върху покрития с лед хълм, главата й започна да клюма към гърдите.

И тогава смътно, отвъд глухия тътен на вятъра от другата страна на планината, Ранди осъзна, че има нещо друго. Главата й рязко се вдигна. В началото не беше точно звук, по-скоро силни вибрации във въздуха. Усили се постепенно и накрая се превърна в приглушен грохот, който кънтеше между земята и надвисналите облаци.

Ранди пропълзя и стъпи на крака и й се стори, че островът около нея потрепери. Като скорпион, който инстинктивно вдига опашка, тя смъкна автомата от рамото си и го хвана в ръце.

От морските пари се материализира грамадна фигура. Два огромни газотурбинни двигателя „Тумански“ ревяха върху голям фюзелаж, с лъскав стъклен нос и с размерите на пътнически самолет. Моторни витла от по метър и половина цепеха въздуха и създаваха ритмичното туптене в ребрата, което Ранди усети в гърдите си.

Приближи се ниско от юг и се промъкна под облачната покривка; свирепата въздушна струя на роторите завихри торнадо от раздухан сняг и накара Ранди да се наведе и покрие лицето си, защото чудовището мина точно над главата й на оскъдните три метра височина.

— О, Боже мой — прошепна тя. — Това е „Хало“!

Хеликоптерът Ми-26 на конструкторското бюро „Мил“, кръстен от НАТО „Хало“, беше създаден през осемдесетте години под старата дизайнерска доктрина на съветските военни „Ако е по-голям, значи ще е по-добър“. Това беше най-големият и най-мощен хеликоптер, произведен някога и който вероятно изобщо щеше да бъде построен.

След рухването на СССР летателната машина беше преминала в областта на търговските услуги и сега можеше да се види впрегната като повдигач в много страни по света. Този гигант имаше канадски граждански регистрационни номера върху червената си светлоотразителна опашна конзола, а контролната кабина на лебедката — издатина от лявата страна — го определяше като модификация летящ кран.

Спонсорите на Кропоткин бяха дошли за него и за антракса и пристигаха с пълна сила.

Щом огромната летяща машина започна да се готви за кацане от другата страна на лагера, Ранди излезе от шока и вцепенението, които я бяха парализирали. Имаше само две възможности. Веднага да хукне да бяга или да се опита да стигне до поправените радиостанции. Избра радиостанциите. Такава беше мисията. Затова беше дошла тук — да направи разузнаване и да докладва.

Тичаше към лабораторната хижа с ужасно усилие — пресният сняг я завличаше при всяка нейна стъпка като мек бетон. Докато бягаше, наум съчини обаждането, което щеше да направи — компактно съчетание от максимално количество информация в минимален брой думи. Щеше да го изпраща, докато не получи потвърждение; после, ако й останеше време, щеше да се опита да избяга, като вземе и Троубридж със себе си. Не трябваше да забравя да вземе комплекта за оцеляване от лабораторната хижа и преносимата радиостанция, преди да излязат навън. Освен това щеше да гръмне Кропоткин, ако не по друга причина, то поне за свое собствено удовлетворение.

Ако нямаше достатъчно време, тогава щеше да опре гръб в стената и да поеме колкото се може повече от тях. Може би това щеше да има значение за Джон и Валентина, ако не за някой друг.

Един път падна, докато заобикаляше хижата. Като полази и се изправи на крака, а белите й дробове горяха, тя се втурна през защитените от снега врати и първата от предвидената серия команди напираше в гърлото й. Но инстинктите й разпознаха и реагираха на заплахата, преди разумът да успее, и тя рязко свали картечния пистолет от рамото си, преди да разбере точно в какво се цели.

Стефан Кропоткин се свиваше в далечния ъгъл на лабораторията и държеше доктор Троубридж пред себе си, а върху гърлото на учения проблясваше скалпел за дисекции. Троубридж се олюляваше и едва се държеше на крака, по лицето му шуртеше кръв от разбития нос и порязванията на счупените му очила.

Никой не проговори. Не беше и нужно. Сцената сама говореше за себе си абсолютно красноречиво. На пода на лабораторията лежеше чифт срязани еднократни белезници. Коварството на Кропоткин беше подвело Троубридж в неговата своенравност и изначална хуманност.

Ранди беше бясна на себе си. Никога не трябваше да оставя двамата мъже заедно сами. „Глупачка! Глупачка! Глупачка!“ Но сега не ставаше дума за това. Тя трябваше да стигне до това радио. Дори ако се наложеше да мине през труповете и на двамата.

— Не мърдай! — изтърси Кропоткин. — Свали оръжието или ще го убия!

Отвън Ранди чуваше гласове, които надвикваха затихващия писък на хеликоптерните двигатели. Да заповяда на Кропоткин да свали ножа щеше да е безполезно. Всички залози бяха на негова страна и той го знаеше!

„Жалко, докторе.“

Тя се ожесточи и натисна приклада на автомата по-плътно в рамото си, а пръстът й се стегна върху спусъка. Троубридж видя, че краят наближава, и от устните му излезе немощен вопъл на отрицание. Кропоткин също го видя и се сниши зад човешкия си щит.