— Къде остави телата на другите членове от научния екип?

— Тела? — Кропоткин се обърна към третия човек в стаята. — Доктор Троубридж, моля ви. Не знам за какво говори тази луда жена! Дори не знам коя е!

— Аз… също, наистина — Троубридж с усилие примигна на блясъка на газената лампа и приглади назад смачкания си от съня прошарен бретон. Облечен в дълго термобельо и чорапи, той се беше събудил с неприятно чувство само няколко минути преди Ранди да натика Кропоткин вътре през снежната преграда.

— Не се тревожи коя съм аз — хладно каза Ранди. — Засега дори не се безпокой, че ще те разследват за убийство. Съсредоточи се върху това да останеш достатъчно дълго жив, че да те предадат на властите. Най-добрата ти възможност е да отговаряш на въпросите. Е, на кого докладваш? Кой идва за антракса?

— Антракс? — очите на словака пак се стрелнаха към единствения му потенциален съюзник в стаята. — Доктор Троубридж, моля ви, помогнете ми! Не знам какво става тук!

— Моля ви, мис Ръсел. Не мислите ли, че малко прибързваме със заключенията? — Ученият припряно намести очилата на носа си.

— Не мисля — категорично отвърна Ранди. — Този човек хладнокръвно е убил другите членове на вашата експедиция, другарите, с които е живял и работил над шест месеца. Заколил ги е всичките, сякаш са овце, и се обзалагам, че единствената причина е заради пари.

Челюстта на Кропоткин увисна.

— Другите… мъртви? Не го вярвам! Не! Това е лудост! Аз не съм убиец! Докторе, кажете й! Кажете на тази жена кой съм аз!

— Моля ви, мис Ръсел! — тонът на Троубридж стана по-твърд при възражението. — Нямате основания да предявявате подобни… драстични обвинения. Още нямаме реално доказателство, че някой е бил убит.

— Напротив, имаме, докторе. Снощи намерих тялото на Кейла Браун на хълма под радиокулата. Някой е използвал пикел, за да я удари. Подозирам, че е този. — Ранди кимна към пикела, който лежеше на масата до картечния пистолет, пикела, който беше донесъл Кропоткин. — Не се съмнявам, че ДНК тестът ще докаже това твърдение. Освен това сигурно ще открият кървави следи и от доктор Гупта и доктор Хасегава. Погубил си Крестън и Ръдърфорд по друг начин, нали, Кропоткин?

Докторантът се поизправи от леглото, като разтягаше найлоновите връзки около китките си.

— Казвам ви, не съм убивал никого!

Ръката на Ранди покри дръжката на пистолета. Дулото кривна на сантиметър и се насочи право в гърдите на Кропоткин.

— Сядай.

Той застина и се отпусна на леглото.

Троубридж стоеше и наблюдаваше тази картина със слисано изражение. Откриването на трупа на Кейла Браун беше поредното нещо, което не биваше да му се случва, поредният камък в засилващата се лавина, която помиташе живота и внимателно подредената му кариера и ги превръщаше в скандал и хаос. Единствената му възможност за бягство се таеше в отричането.

— Нямате доказателство, че някой от членовете на експедицията е отговорен за всичко това — дрезгаво възрази той.

— Опасявам се, че имам. — Като се облегна на стола си, Ранди сграбчи ловната пушка „Уинчестър“ модел 12, която Кропоткин беше носил — защитата на лагера от полярни мечки. — Тази ловна пушка има вместимост на магазина три патрона. Логично е да предположим, че в нея е имало три патрона, когато е изнесена от лагера.

Тя няколко пъти плъзна помповото презареждане на модел 12, но оттам изпадна само една-единствена сачма с голяма мощност и изтрополи върху масата.

— Три патрона в пушката, когато е изнесена от лагера. Трима души излизат с тази пушка, когато е изнесена от лагера. Един от тях се връща. Направете сметка.

— Изстрелях тези патрони, за да сигнализирам, докторе, там, върху паковия лед! Ще накарате ли тази жена да ме чуе?

— Момчето има право — запротестира Троубридж още по-разгорещено. — Поне има право да бъде изслушано.

Студеният поглед на Ранди изобщо не слизаше от лицето на Кропоткин.

— Добре. Нямам нищо против. Да го изслушаме. Къде е бил? Какво е станало с другите?

— Да, Стефан — намеси се почти нетърпеливо Троубридж. — Кажи ни какво стана.

— Не можах да се измъкна от проклетия паков лед две денонощия, чудех се какво е станало с другите! — Той си пое дълбоко дъх на пресекулки и се овладя. — Доктор Крестън, Иън и аз търсехме доктор Гупта и доктор Хасегава. Мислехме, че са излезли върху ледените блокове да взимат проби или за да заобиколят струпания по брега лед. Когато стъпихме на блоковете, аз се оказах отделен от другите. Ледът близо до острова е много неравен, има доста ледени хълмове и хребети.

После вятърът смени посоката и в леда се отвори канал. Пътят ми до острова беше отрязан! Не можах да се върна на брега. Виках за помощ! Стрелях. Никой не дойде! — Кропоткин затвори очи и главата му клюмна на гърдите. — Нямах храна. Не съм ял от два дни. Никаква топлина. Никакъв подслон, само лед. Мислех си, че ще умра там.

Ранди не се впечатли. Тя вдигна от масата единствения патрон от пушката.

— Стандартният сигнал за помощ от огнестрелно оръжие е три изстрела във въздуха.

Кропоткин рязко отметна глава.

— Там видяхме следи от полярна мечка! Пазех единия патрон за нея. Не исках да ме разкъса до смърт!

— И как се върна? — безизразно продължи да пита Ранди.

— Тази вечер пукнатината в леда се затвори. Вятърът сигурно е променил посоката си и аз успях да стигна до брега. После се върнах право в лагера. Исках само пак да се стопля!

— Това е странно — каза Ранди. — Тази вечер и аз бях навън и вятърът, струва ми се, духаше все от север, както си е през цялото време.

— Тогава е било от прилива, от течението или заради Дева Мария — един Господ знае колко молитви казах! Не знам! Само знам, че когато най-после се добрах до лагера, някой ми пъхна автомат в лицето и ме обвини, че съм убил приятелите си. — Кропоткин тромаво се извъртя на леглото и пак погледна Троубридж. — Дяволите да го вземат, професоре! Вие ме познавате! Посещавал съм лекции при вас. Вие бяхте в комисията, която ме избра. И вие ли сте част от тази лудост?

— Аз… — за момент Троубридж заекна. После подпухналите му от съня черти решително се изопнаха. Не можеше чак толкова да се е заблудил. — Не, не съм! Мис Ръсел! Протестирам. Този човек очевидно е преживял сериозно изпитание! Не можете ли да отложите инквизицията поне докато той си почине и получи топла храна?

Очите на Ранди все така не се откъсваха от Кропоткин, а леката й усмивчица носеше мразовития повей на полярните ветрове.

— Отлична идея, докторе. Той трябва да хапне нещо.

Тя се изправи и извади десантен нож от тесния джоб на скиорските си панталони и натисна с палец копчето, което отвори извитата като кука резачка за парашутни колани.

— Освободете го, докторе. — Тя сложи отворения нож в средата на масата. — Сам може да си приготви ядене.

Троубридж вдигна ножа.

— Аз ще го приготвя вместо него — каза той с разколебан от лицемерие глас.

— Казах той да си приготви сам яденето, докторе! — сопна се Ранди и грабна пистолета. — Просто срежете белезниците и не блокирайте линията ми на стрелба. После идете до леглото си, обуйте си панталона и стойте настрана.

Без да продума, но със зачервено от гняв лице, Троубридж сряза белезниците от китките на Кропоткин. Като държеше студента под прицел, Ранди прибра ножа и издърпа стола си до най-далечния ъгъл на спалното. С гръб към стената, тя пак седна и пъхна приклада на оръжието под мишница, с насочена цев.

— Добре, господин Кропоткин, сега можеш да станеш и да си приготвиш нещо за ядене. Но не се занасяй. Би било много лоша идея.

Стаята притихна, чуваше се само воят на вятъра и тракането на съдове и прибори. Кропоткин загря консерва задушено овнешко и чайник с вода на примуса в спалното. От време на време той хвърляше поглед в посока към Ранди, но всеки път откриваше, че цевта на картечния пистолет го следи, сякаш беше насочвана с радарно управление. Нещо тегнеше във въздуха… очакване, но искрящите й очи бяха абсолютно непроницаеми и потайни.