— Засякох го.

Всички в кабината на „Лонг Рейнджър“ застанаха нащрек. Валентина се изправи, погледът й беше така прояснен, че Ранди се зачуди дали изобщо е спяла. Групата наблюдаваше как натрапникът се промъкна по-близо — голям, с високо разположени крила, едномоторен моноплан.

— Това е директният курс на полетите от Анкоридж за остров Кодиак — отбеляза Смислов, като предложи друга версия. — Има логика тук да се видят и други самолети.

— Може би — отвърна Ранди. — Но това прилича на „Чесна Турбо Центурион“. Той има доста по-висока крейсерска скорост от нас. Защо ще стои така близо на пост?

— Ранди — каза Смит, без да откъсва очи от дебнещия самолет, — завий под ъгъл и се отклони от директния маршрут за Кодиак.

— Разбрано. Изпълнявам.

Тя разклати лоста за управление и хеликоптерът се измести в леко отклоняващ се курс. Минута и половина по-късно Смислов тихо промълви:

— Обръща заедно с нас.

Руснакът затегна колана на седалката си — жест на военен пилот, който инстинктивно застава в готовност.

— Отново, Ранди — тонът на Смит стана по-рязък. — Изгони го!

Тя се подчини без въпроси. Обърна опашката на хеликоптера към чесната. Като смени курса и се отдалечи на северозапад, тя се опита да увеличи дистанцията.

Чесната рязко се наклони към опашката. За повече от една минута небето около хеликоптера остана чисто. После лекият самолет пак се появи, като отново изпълзя в зрителното им поле на половин миля вляво от тях. Той ускори и се издигна в доминантна позиция до лявата предна част на „Лонг Рейнджър“ — тъмен силует на фона на ослепително синьото небе. И отново започна да се приближава.

— Явно харесва нашата компания — отбеляза Валентина Метрас, като извади плоско спортно бинокълче от вътрешния джоб на якето си. Отвори го и го фокусира върху натрапника.

— Вратата на дясното товарно отделение е махната — докладва тя. На борда има един пилот и, изглежда, един пътник, който е коленичил пред отворения изход. Регистрационните номера са ноември… девет… пет… три… седем… фокстрот.

— Значи е той — гласът на Смит върна обичайния си уверен тон. — Това е същият самолет, който беше паркиран срещу лизинговата агенция, когато взехме хеликоптера. Ранди, свържи се с базата на бреговата охрана в Кодиак. Кажи им, че може да имаме нужда от малко помощ.

— Разбрано. — Ранди посегна към комуникационното табло отгоре и превключи слушалките си от интерком на радио. — Брегова охрана Кодиак, брегова охрана Кодиак. Тук е Нан едно девет шест алфа шест, подавам сигнал за бедствие, подавам сигнал за бедствие, край.

Тя вдигна пръста си от копчето на предавателя. Внезапно в ушите й се забиха режещи електронни звуци, а слушалките се изпълниха с пронизителни електронни писъци.

— По дяволите! Гадост! — Тя удари превключвателя.

— Какво има, Ранди?

— Заглушиха ни! Някой някъде току-що включи мощен каскаден предавател за смущения!

— Спуска се към нас отляво! — извика Смислов. — Завива към нас!

Крилото на „Центуриона“ подскочи и се вдигна. Като ускори в полегато пикиране, самолетът пресече траекторията на хеликоптера от ляво на дясно. В тъмния правоъгълник на отворената товарна врата червендалест мъжага подскачаше и бръщолевеше нещо. Бледи ивици светлина проблеснаха покрай кабината.

Преследвачи!

— Обръщане наляво! — изкрещя Ранди, като блъсна силно лоста за управление до край и настъпи педала на руля.

„Лонг Рейнджър“ се издигна на един носещ винт и се изви в несравним пикиращ завой, като се стрелна под чесната. Машините профучаха една край друга като остриета на две рапири.

Издигането и мощта отслабнаха, а Ранди изви ръчката за корекция на горивото докрай и стабилизира хеликоптера по новия му курс.

— Къде е той? — попита тя, като вбесена се оглеждаше за нападателя.

— Набира височина на четири часа — отвърна Смит, като гледаше назад през страничните прозорци. — Изглежда, ще направи кръг и ще се опита да застане отново зад нас. Можеш ли да му избягаш?

Тя незабавно прецени няколко неща наум и не остана доволна от резултата.

— Вероятно не. Няма как да набера височина над открито море по този начин. Той е с цели шейсет възела по-бърз от нас. Освен това може да набере по-голяма височина от нас.

— Възможности?

— Ограничени! С тази картечница, която ни обстрелва от страничната му врата, той има много ограничен огневи сектор. Когато се приближи и ни нападне, мога да му избягам, като се обърна и се снижа под него, както направих току-що. Но това ще ни върши работа само докато запазим височина! Щом ни притисне надолу към водната повърхност, може да кръжи над нас, както апахите са обикаляли около влакове в прерията. Ще ни нареже на парчета.

Гребените на вълните просветваха под понтоните на „Лонг Рейнджър“. Не летяха на голяма височина и първото бягство им костваше голямо усилие спрямо наличните възможности. Ранди беше накарала хеликоптера да се тресе при издигане на пълна мощност, но в тази игра на кой първи ще му свършат картите във въздуха тя нямаше как да си върне онова, което доста бързо беше изразходила.

— Пробвай радиовръзката — изкомандва Смит. — Опитай да се свържеш с някого.

— Не е добра — мрачно го прекъсна Смислов. Беше се заел с комуникационното табло. — Заглушителят на този самолет пресича целия диапазон на честотите ни. Докато той действа, никой няма да чуе и да ни каже нищо в радиус от двайсет километра.

— Сигурен ли си? — попита Смит.

Смислов направи измъчена, иронична гримаса.

— За съжаление да. Разпознавам модулационната схема на смущенията на апарата. Това нещо е от нашите! Това е руска бойна тактическа електронна система.

— Ето го! — извика Валентина Метрас от своята страна на хеликоптера. — Отново се върти около нас!

Ранди усети ръка, която се пресегна към облегалката и издърпа нейния дамски магнум от кобура. Нямаше нужда да се обръща назад, за да види чия е ръката.

— Това няма да направи кой знае какво, Джон — отбеляза тя.

— Знам. — В отговора му имаше мрачна следа от насмешка. — Но с това разполагаме. — Ранди чу фученето на вятъра, щом се отвори задният пасажерски прозорец и усети на тила си ледения порив от попътната струя.

— Внимавай да не улучиш роторите — изкрещя Ранди, надвиквайки все по-силното бучене на вятъра.

— Ако имам късмет изобщо да улуча нещо!

— Неприятел на осем часа, голям ъгъл на атака! — изрецитира Смислов. — Неприятелят е на девет часа, още се издига. Неприятелят на десет часа… Прави вираж! Завива! Този път се приближава по-бързо!…

Струята на преследвача профуча през предното стъкло и Ранди отново завъртя хеликоптера в невероятното му, мимолетно убежище. Щом хеликоптерът се заклати на една страна, за миг видяха застинал образ на атакуващата „Чесна“, която профучаваше край тях. Артилеристът на самолета наполовина висеше извън товарната врата.

Като артилерист на хеликоптер от Виетнамската война той се държеше на ремъци през гърдите, закачени за рамката на вратата. Към тялото му беше прикрепена някаква картечница среден калибър, чийто пълнител се захранваше от горен магазин и го правеше жив, подвижен оръжеен лафет. Като погледна надолу, той изсипа смъртоносен порой върху снижаващия се хеликоптер, а на лицето му проблесна развеселена, озъбена усмивка.

Зад нея пистолетите гърмяха. И двата стреляха едновременно — автоматичното оръжие на Смит — с пронизителен пукот, а нейният револвер — с по-силен трясък. Изхвърленият месинг проблясваше из кабината и Ранди усети пушечния мирис, докато Смит изразходи половин дузина патрони, преди да подминат целта.

— Никакъв шанс! Пропуснах го копелето! — Беше един от редките случаи, в които чуваше Смит да ругае.

Тя стабилизира хеликоптера под роторния му диск и провери измервателните уреди.

— Можем да го направим още веднъж — докладва тя. — После отиваме във водата.

Това беше просто изложение на фактите.